Политическа зрялост: защо не умеем да даваме и приемаме обратна връзка

Повечето от нас твърдят, че искат обратна връзка. Но когато наистина я получим, реакцията ни често е далеч от спокойна или рационална. Вместо да слушаме, започваме да се защитаваме. Това е човешко. Но има различни нива на зрялост в начина, по който приемаме критика.

В литературата се описва модел, който показва различните нива на зрялост при получаване на обратна връзка:

1. Дискредитиране на източника (ниска зрялост). Фокусът не е върху съдържанието, а върху това кой го казва. Типични реакции:

• „Кой си ти, че ще ми казваш това?“
• „Ти ли ще ме учиш?“

2. Отричане на съдържанието. Появява се защита чрез отричане:

• „Това не е вярно.“
• „Преувеличаваш.“
• „Така не се е случило.“

3. Оправдателен режим. Фокусът е върху себеоправдание, не върху учене:

• „Да, но…“
• „Причината е, че…“
• „Нямах избор, защото…“

4. Задаване на въпроси (първи реален признак на зрялост). Тук започва истинското слушане:

• „Можеш ли да дадеш пример?“
• „Какво точно те притесни?“
• „Как си го възприел?“

5. Признаване и размисъл. Появява се вътрешна преработка:

• „Разбирам как може да се е видяло така.“
• „Има логика в това, което казваш.“

6. Приемане и благодарност (висока зрялост). Това не означава сляпо съгласие, а осъзнатост и уважение:

• „Благодаря ти за обратната връзка.“
• „Ще помисля как да го подобря.“

Колкото по-нагоре се придвижваме в тези нива, толкова по-малко защитаваме егото си и толкова повече развиваме себе си.

Как да дадем обратна връзка така, че да бъде чута

За да има реален и измерим ефект обратната връзка, е важно не само как се приема, но и как се дава. Начинът, по който я формулираме, често определя дали ще бъде чута или ще предизвика защитна реакция.

Ето няколко прости правила, които помагат да се избегнат най-ниските нива на защита и да се създаде усещане за безопасност и чуваемост:

1. Бъди конкретен – фокус върху действията, не върху човека
2. Критикувай постъпките, а не личността. Говори за конкретно поведение („Закъсня за срещата“), вместо за етикети („Ти си безотговорен“).
3. Навременност. Дай обратната връзка възможно най-скоро след ситуацията.
4. Използвай „аз“-послания. „Аз забелязах…“, „Аз се почувствах…“, вместо „Ти винаги…“.
5. Уважителен тон. Без обвинения, сарказъм или обиди.
6. Баланс и фокус върху решенията. Включвай както позитивното, така и това, което може да се подобри. Предлагай какво може да се направи по-добре занапред.

Когато обратната връзка се дава по този начин, вероятността тя да бъде приета и използвана реално се увеличава.

Как изглежда това в политическата комуникация

Тези модели не се виждат само в личната комуникация. Те са още по-ясно видими в политиката. Например, аналогичен модел, по който политици и институции реагират на обществена критика е:

1. Дискредитиране на източника. Фокусът не е върху критиката, а върху това кой я отправя:

• „Това идва от хора, които са платени отвън.“
• „Това е атака от опозицията.“
• „Тези медии са купени.“

2. Отричане на съдържанието

• „Това не е вярно.“
• „Това са манипулирани данни.“
• „Няма такъв проблем.“

3. Оправдателен режим („чакай да обясня“)

• „Трябва да разберете контекста…“
• „Ние нямахме избор…“
• „Предишното управление е виновно…“

4. Частично приемане и контролиран диалог. Това е първото ниво на политическа зрялост:

• „Разбираме тревогите на гражданите.“
• „Има основания за част от критиките.“
• „Затова започваме вътрешна проверка.“

5. Реално институционално учене. Тук обратната връзка започва да променя системата, не само реториката:

• „Допуснахме грешка.“
• „Ще променим подхода.“

Последвано от конкретни действия като:

• създаване на работни групи
• обществени консултации
• корекции в политики

Истинската политическа зрялост не се разпознава по думите, а по това дали критиката води до реални промени.

В политическия контекст може да илюстрираме правилата за даване на обратна връзка със следните лоши и добри реални примери:

1. Бъди конкретен – фокус върху действията, не върху човека

Лош пример (лична атака):

„Министърът е напълно некомпетентен и няма място в политиката.“

Добър пример (фокус върху конкретно действие):

„Решението да се приеме наредбата без обществено обсъждане създаде напрежение сред засегнатите групи.“

2. Навременност

Лош пример (закъсняла и използвана политически критика):

„Преди три месеца направихте грешка, която показва колко лошо управлявате.“

Добър пример (навременна):

„След вчерашното гласуване по бюджета смятаме, че част от разходите не са достатъчно ясно аргументирани.“

3. „Аз“-послания вместо обвинения

Лош пример:

„Вие винаги манипулирате данните и подвеждате хората.“

Добър пример:

„Оставаме с впечатлението, че представените данни не дават пълна картина и това поражда притеснения.“

4. Уважителен тон

Лош пример (сарказъм):

„Браво, страхотна работа – отново успяхте да провалите всичко.“

Добър пример:

„Не подкрепяме този подход, защото според нас той не води до устойчив резултат.“

5. Баланс и фокус върху решенията

Лош пример:

„Този закон е пълна катастрофа и трябва да се отмени.“

Добър пример:

„Оценяваме усилията за реформа, но смятаме, че липсват ясни механизми за контрол. Предлагаме да се добави независим надзорен орган и по-ясни критерии.“

Разликата между тези примери не е в това дали има критика, а в това дали тя оставя пространство за диалог и реално подобрение.

Защо губим от начина, по който говорим

Ако погледнем политическия диалог в България, често изглежда сякаш се води като игра с нулева сума – за да спечеля аз, ти трябва да загубиш. Фокусът не е върху намиране на общи решения, а върху уязвяване на опонента.

В такава среда обратната връзка почти винаги се дава по начин, който я прави нечуваема. Това пък води до ниска зрялост при нейното приемане. Ако не дискредитираш източника или самото послание, изглеждаш слаб. В резултат на това политическият диалог все повече заприличва на сблъсък между две футболни агитки. И от това губим всички.

В действителност политиката не е игра с нулева сума. Обществото печели най-много, когато има диалог, а не война. Затова е важно, независимо от различията в ценности и идеи, да се поддържат отворени канали за комуникация.

Това, че разговаряш с политическия си опонент, не означава, че си съгласен с него или че си готов да се откажеш от принципите си. А това, че някой се държи незряло, не те задължава да отговаряш по същия начин.

Пример за незрял и зрял политически диалог

Политик А – незряла, агресивна критика:

„Това, което правите, е пълен провал! Вие лъжете хората и съсипвате държавата. Всички виждат, че нямате капацитет и само се правите на експерти! Това ви е стилът – хаос и некомпетентност!“

Характеристики на това поведение:

• лични нападки
• обобщения
• липса на факти
• емоционална агресия

Политик Б – зрял, конструктивен отговор:

„Разбирам, че темата предизвиква силни емоции и уважавам правото ви на критика. Позволете ми да се върна към фактите: приетото решение беше обсъдено в комисия и подкрепено от експертни становища. Ако има конкретни несъответствия в данните, бих искал да ги обсъдим публично и по същество. За мен е важно разговорът да остане фокусиран върху решенията, които са най-добри за гражданите.“

Какво демонстрира този отговор?

• не напада човека
• не отрича самата критика
• не влиза в оправдателен режим
• връща разговора към факти
• демонстрира уважение

Защо това е „висока зрялост“?

• не казва „ти лъжеш“
• не казва „ти си платен/купен“
• не използва сарказъм
• признава правото на критика
• кани към диалог по същество

За финал

В една демокрация силата на политиците не се измерва с това колко остро атакуват, а с това колко добре умеят да слушат, да признават грешки и да търсят решения. А това не започва от властта, а от зрелостта. Пожелавам си скоро да прекъснем порочния кръг, в който се намираме в момента, и политиците в България да започнат да имат много по-зряло поведение.

От празни обещания до купени гласове: симптоми на една и съща болест

Кандидатите за изборни длъжности се нуждаят от нашите гласове. За да ги получат, те ни обсипват с обещания какво ще направят, ако бъдат избрани. На избирателя остава задачата – да избере тези обещания, които намира за най-полезни спрямо своите приоритети и разбирания. И точно тук започват проблемите.

Често обещаните действия са прекалено абстрактни и далечни от ежедневните нужди на хората. Например – колко от вас могат ясно да си обяснят как една „реформа в съдебната система“ би могла да повиши доходите им, ако именно това е основният проблем, който искат да бъде решен?

В това отношение партиите са големи длъжници на обществото. Каквито и послания да отправят, те трябва да поставят на централно място важните проблеми на избирателя и да пречупват действията си през тях. Вместо това, повечето използват език, разбираем само за тесен кръг хора, и сами си затварят вратата към по-широка подкрепа.

Бих очаквал партиите да имат поне базов консенсус какво всички искаме – по-добър живот, по-сигурна държава, повече справедливост – и да спорят не дали, а как това да се постигне, всяка според своите ценности. За съжаление, у нас това рядко се случва.

Но дори да приемем, че всички разбират как действието А води до резултат Х, следващото предизвикателство е друго: колко е вероятно действието изобщо да се случи, дори и да гласуваме за партията, която го обещава.

Политическата система в България е фрагментирана, а за да се изпълнят обещания, трябва мнозинство – на парламентарно или общинско ниво. Това изисква висока политическа култура и готовност за сътрудничество – нещо, което често липсва. Затова избирателят често е изправен пред избор между „много добра, но малко вероятна за реализиране идея“ и „достатъчно добра, но постижима“. Логично е мнозина да изберат второто.

През последните години отделните партии често се конфронтират, преминавайки граници на добрия тон и стигайки до лични нападки. Може би вярват, че така изобличават опонентите си и печелят точки пред избирателите. Всъщност така чупят доверието в себе си – и във възможността нещата, които обещават, наистина да се случат.

В резултат на всичко това много хора се чувстват объркани и обезкуражени. Нито разбират какво реално им предлагат партиите, нито вярват, че то ще се случи. За тях всички са еднакви – и така изборът губи смисъл.

А сега си представете друго послание: „Гласувай за мен и веднага ще получиш 50 лева.“ Просто, ясно и сигурно. Няма съмнение каква е ползата, нито дали обещанието ще бъде изпълнено. Купуването на гласове е престъпление, но концептуално показва същия механизъм – обещание срещу конкретна полза, само че в много по-достъпна и директна форма.

Вместо само да заклеймяват този тип практики, политическите партии би трябвало да си вземат поука: хората имат нужда от ясна, разбираема и свързана с живота им комуникация. Дори най-посредствената политическа програма може да донесе много по-голяма от 50 лева полза за всеки от нас. Ако бъде комуникирана ясно, никой няма да има изкушението да си продаде гласа.

Промяната в такса смет: по-справедлива или по-тежка за хората с по-ниски доходи?

Европейският контекст

Европейското законодателство изисква прилагането на принципа „замърсителят плаща“ при определяне на таксите за битови отпадъци. Целта е всеки гражданин или бизнес да заплаща съобразно реално генерираното количество отпадък.

България обаче изостава с въвеждането на този принцип и срещу страната вече има наказателна процедура от Европейската комисия. Очаква се новият модел за формиране на такса смет да влезе в сила от 2026 г.

Настоящият модел

В момента таксата смет за физически лица се изчислява на база данъчната оценка на имота. Това означава, че:

• по-големите жилища плащат по-висока такса;
• имотите в по-скъпи квартали също плащат повече, дори при еднакво количество отпадък.

Така връзката между реално изхвърления боклук и размера на таксата не съществува.

Какво предстои да се промени?

Новият модел ще се базира на броя на обитателите в жилището, като възможно е системата да бъде допълнена с механизми, отчитащи обема и честотата на извозвания боклук от контейнерите. Все още няма окончателна методология, но очакванията са броят на живеещите да е водещият фактор.

Очаквани ефекти от промяната

Промяна в разпределението на тежестта между кварталите.

Хората в по-евтините квартали вероятно ще плащат повече, а тези в по-скъпите — по-малко. В София, където разликите в цените на имотите са значителни, за някои домакинства в по-евтините райони увеличението може да достигне около 50%.

Освобождаване на необитаеми жилища.

Според новите принципи, необитаемите имоти няма да дължат такса смет. Технически това е възможно и сега, но малцина се възползват. Тъй като в София около една трета от жилищата се водят необитаеми, това може да доведе до допълнително 50% увеличение за останалите.

Социално неравенство.

Хората с няколко имота, които често са по-заможни, няма да усетят осезаемо промяната — намалението за по-скъпите жилища ще компенсира увеличението за по-евтините. За сметка на това, по-бедните домакинства, които обитават по-малки жилища, но с повече хора, ще понесат основната тежест. В екстремни случаи, комбинирайки всички ефекти, е възможно таксата им да нарасне до 4–5 пъти.

Парадоксът на „справедливата“ промяна

Новият модел ще направи системата по-логична и по-близка до европейските принципи, но в социален план може да се окаже натоварващ за уязвимите групи. Дори хората да се опитат да намалят отпадъците си, индивидуалното им поведение няма да доведе до незабавно намаление на таксата, освен ако цели квартали не започнат трайно да изхвърлят по-малко боклук.

Възможният по-справедлив модел

Най-справедливата система би била плащане според реално изхвърлените отпадъци, например чрез специални торби, чиято цена включва и таксата за смет. Така всеки плаща точно за това, което изхвърля.

Подобен модел обаче изисква сериозни организационни промени — събиране само на определени торби, контрол от инспектората и санкции при нарушения. Това би било голямо предизвикателство, но и възможност за частната инициатива да участва в събирането и управлението на отпадъците, особено в контекста на настоящата „криза с боклука“.

Пътна безопасност: защо “връчването на наказанието” е по-важно от размера му

Когато говорим за превенция на нарушенията по пътищата, обикновено първият импулс е „трябва по-високи глоби“. Истината обаче е, че ефектът на санкцията зависи не само от нейния размер, а от три взаимно свързани компонента:

1. вероятността да бъдеш засечен,
2. вероятността действително да получиш наказанието си,
3. и едва след това – размера на самата санкция.

Ако първите два компонента не работят добре, увеличаването на глобите се превръща само в симптоматична мярка, която рядко води до промяна в поведението.

1. Вероятност нарушението да бъде засечено

Към настоящия момент мнозина шофьори (често с основание) вярват, че шансът да бъдат засечени при нарушение е относително нисък.

Въпреки че разполагаме с всички технологични предпоставки за обективен и постоянен контрол (тол система, камери, измерване на средна скорост), все още разчитаме основно на мобилни полицейски екипи. Проблемът е, че този тип контрол е ниско-ефективен. Шофьорите си подават информация чрез присветване на фарове или навигационни приложения и ефектът от такава проверка е по-скоро временен. В дадения участък се кара с нормална скорост, но извън него всеки вярва, че ще му се размине.

Позитивната новина е, че стартира използването на тол камерите за измерване на средна скорост.

Отрицателната – на този етап само в ограничени участъци, въпреки че техническа възможност има по почти цялата републиканска пътна мрежа.

Ако искаме превенция, трябва да спрем да оставяме шофьора да „играе на късмет“ – или контролът е постоянен и предвидим, или няма реален ефект.

2. Вероятност да последва реално наказание

Дори когато нарушението е засечено, трудностите едва започват. Връчването на фишове отнема време (обратната връзка идва често след месеци), а събираемостта е ниска (около 40%).

Това води до два основни проблема:

• Липса на превантивен ефект – нарушителят продължава да повтаря поведението си, защото не е разбрал, че е санкциониран.
• Усещане, че „може и да се размине“ – особено когато се появява изкушението да се разчита на протакане или външна помощ.

При транзитния трафик ситуацията е още по-проблематична – ако нарушението не бъде санкционирано на място, шансът да бъде платено впоследствие е минимален.

3. Размер на санкцията

Когато двата предходни компонента не работят както трябва, най-лесната реакция е увеличаване на санкциите. Това обикновено се случва след тежък инцидент и звучи като „твърда“ мярка, но рядко носи реална промяна.

По-високите глоби:

• увеличават мотивацията за корупционни практики – колкото по-тежка е санкцията, толкова по-силен става стимулът тя да бъде избегната по неформален път;
• създават предпоставки за т.нар. „хранилки“ – зони, в които ограничението не е особено логично, но е удобно за санкциониране;
• рискуват непропорционални наказания при несъзнателни нарушения – например шофиране с 90 км/ч по новоасфалтиран участък, който все още официално се води „в ремонт“ с ограничение 40 км/ч.

В заключение:

За да има реална превенция на нарушенията по пътищата, е много по-важно нарушението да бъде засечено и наказанието да бъде връчено бързо, отколкото самата санкция да бъде със свръхвисок размер. Когато тези две условия са изпълнени, дори умерени по размер глоби имат силен възпиращ ефект.

Вместо да продължаваме да реагираме на инцидентите с още по-тежки санкции, време е усилията да бъдат насочени към това системите за контрол да работят масово, обективно и навременно. Това означава разширяване на измерването на средна скорост по всички възможни участъци, ускоряване на процеса по връчване, както и създаване на реална обратна връзка за всички участници в движението – включително транзитните. Само тогава санкцията ще изпълни истинската си превантивна роля.

Защо поредната катастрофа не трябва да ни води към още камери за скорост

След трагичната катастрофа между автомобил и автобус поради превишена скорост отново се появиха призиви за поставяне на допълнителни камери по софийските булеварди. На пръв поглед това изглежда като логична реакция – повече камери, по-малко нарушения. Но всъщност това е стъпка в грешната посока.

Класическите камери за засичане на моментна скорост са скъпи, изискват периодична калибрация и, за съжаление, процесът от засичането на нарушението до получаването и плащането на фиша е дълъг. Именно бавната обратна връзка намалява превантивния ефект. Да не говорим, че за да покрием реално целия град, ще ни трябва сериозна инвестиция – и не само финансова: на много места поставянето на подобна техника ще се приеме като загрозяване на градската среда.

Нещо още по-важно – камерите имат смисъл само в участъци, които позволяват развитие на постоянна и висока скорост през целия ден. Такива на практика са единствено т.нар. градски „магистрали“ – Цариградско шосе, бул. България, алея Яворов, Ботевградско шосе, бул. Брюксел и Околовръстният път.

В останалата част на уличната мрежа – вътрешните булеварди или по-малките улици – трафикът е интензивен през по-голямата част от деня, има чести кръстовища, пешеходни пътеки и светофари. Тоест възможността да се развие висока скорост съществува реално само през нощните часове.

И именно за тези участъци има по-умно решение – радари в светофарите, които автоматично задействат червена светлина, ако даден автомобил превиши скоростта (например с повече от 10 км/ч над ограничението). Така се избягва самото развиване на опасна скорост, без да е нужно да се издават фишове със седмици закъснение.

Такива радари са по-евтини, не подлежат на метеорологичен контрол и – най-важното – дават на водача незабавна обратна връзка: „бързаш – но ще чакаш още повече“.

Разбира се, това няма напълно да спре хората, които съзнателно минават на червено. Но именно този тип нарушения могат да се контролират много по-лесно без нужда от значителни допълнителни инвестиции, тъй като повечето кръстовища от години са оборудвани с видеонаблюдение.

Ако искаме реално по-безопасен град, трябва да насърчаваме превантивните решения – такива, които променят поведението в момента, а не просто документират нарушението за по-късно наказание.