Какъв президент ни трябва? Президентските обещания: какво стои зад посланията

Сигурност, справедливост, единство, национален интерес — трудно е да възразиш срещу тези цели. Но за да направим информиран избор, трябва да разберем как кандидатите ще ги преследват чрез правомощията на президентската институция. Съгласието с политическата посока на един кандидат не означава, че той разполага със средствата да изпълни обещанията си.

1. Какво зависи от президента и как да оценяваме кандидатите

България е парламентарна република. Президентът олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Разполага с конкретни инструменти: връщане на закони за ново обсъждане, сезиране на Конституционния съд, участие в процедурата за съставяне на правителство и назначения, предвидени в Конституцията и законите. Той е върховен главнокомандващ и възглавява Консултативния съвет за национална сигурност. Правомощията му имат ограничения: например ветото може да бъде преодоляно с гласовете на повече от половината от всички народни представители. [1]

Наред с формалните правомощия президентът разполага с публична трибуна и възможност за обществено влияние. Може да поставя пренебрегвани проблеми в дневния ред, да организира разговор между институции и да насърчава дългосрочни решения. Но това влияние не го превръща в началник на останалите власти и не гарантира резултатите от тяхната работа.

Оттук следват пет критерия:

1. Честност за възможностите. Различава ли кандидатът какво може да реши, върху какво може да влияе и какво зависи от други институции?
2. Независимост и последователност. Ще прилага ли едни и същи принципи към поддръжниците и опонентите си? Готов ли е да се противопостави и на политически близките си хора, когато принципите му го изискват?
3. Способност за диалог. Търси ли разговор и сътрудничество с хора и институции, които не споделят позициите му?
4. Преценка при трудни решения. Обяснява ли рисковете, условията и цената на позициите си?
5. Проверими ангажименти. Казва ли как ще използва правомощията, по какви критерии ще избира хората, които назначава, и как ще отчита работата си?

Тези критерии помагат да оценим какво стои зад общата реторика. Неясният лозунг може просто да е неинформативен и сам по себе си не е достатъчен, за да определим едно послание като популистко. По-сериозен повод за критика има, когато кандидатът обещава резултат, без да обяснява с какви правомощия и чрез чие съдействие ще го постигне, или премълчава съществени рискове и последствия. Особено показателна е претенцията, че само неговият политически лагер представлява „истинския народ“.

2. Какво казват двете кампании

В разгледаните послания кампаниите на Илияна Йотова и Андрей Гюров поставят различни акценти върху сигурността и бъдещето на България. 

Кампанията на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е под мотото „За България в сигурни ръце“. Основните линии са работещи институции и еднакви правила, стабилност и диалог, социална справедливост и перспектива за младите. Йотова подчертава сътрудничеството с парламентарното мнозинство и правителството на Румен Радев. [2, 3]

Кампанията на Андрей Гюров и Георги Кандев използва „Гюров, Кандев и аз“ и визията за единна, достойна и модерна България. Гюров заявява, че ще обещава само онова, което президентът може да направи. Представя поста като независим коректив, който подкрепя добрата работа на правителството и посочва грешките му. [6–8]

Тук се очертава важна разлика в заявения модел на президентско поведение: при Йотова изпъква сътрудничеството с управлението, а при Гюров — ролята на коректив. И при двамата обаче остава въпросът как ще съчетават полезната координация с необходимата независимост.

Като мой прочит на разгледаните послания, при Йотова изпъква повече обещанието за закрила и стабилност, а при Гюров — за развитие и модернизация. При Йотова образът е на държава, която защитава хората от несигурността, намалява бедността и регионалните различия и съхранява националната идентичност. При Гюров по-силен акцент получават условията хората да реализират потенциала си чрез образование, работещи правила и модернизация. [3–5, 7, 10]

Това е разлика в акцентите, а не разделение между несъвместими цели. Йотова говори и за образование, работа и жилищна подкрепа за младите. Гюров също говори за защита на гражданите и допълнителна подкрепа за децата с най-труден старт. [3, 7, 10]

Разликата се вижда и във външната политика. Йотова подчертава националния интерес, мирните преговори за Украйна и категоричното обещание да не бъдат изпращани български войници там. [2, 5] При Гюров сигурността се свързва по-ясно с последователно участие в ЕС и НАТО, доверие между съюзниците и общи действия. [9] Това са различни представи за защитата на националния интерес, които трябва да бъдат оценявани и според условията, рисковете и конкретните действия зад тях.

Тези различия могат да привлекат избиратели с различни водещи приоритети: намаляване на несигурността и социалните различия при Йотова; модернизация, институционални промени и съюзническа предвидимост при Гюров. Потребностите се припокриват: хората с по-малко възможности също имат нужда от перспектива за развитие, а професионално успешните също търсят спокойствие и защита.

За оценката на двете кампании обаче политическата посока е само началото. След лозунга трябва да видим конкретното действие, президентското правомощие, зависимостите от други институции и начина за отчитане на работата.

3. Как изглеждат посланията спрямо критериите

Лозунгите: лично доверие и символично участие

„Сигурни ръце“ насочва към лично доверие, компетентност и отговорност. Сам по себе си лозунгът не обещава конкретен резултат, но оставя неясен обхвата на предлаганата сигурност. Затова трябва да видим как кампанията го изпълва със съдържание: кои рискове президентът може да ограничи, чрез какви действия и в сътрудничество с кои институции.

Напрежение с призива за силни институции би възникнало, ако личното доверие към кандидата се представя като заместител на ясните отговорности, контрола и правилата. Президентът трябва да обясни не само защо заслужава доверие, но и как ще укрепва институции, които работят независимо кой ги оглавява.

„Гюров, Кандев и аз“ приканва гражданина да се почувства част от общо начинание. Това може да бъде покана за подкрепа или послание за участие и споделена отговорност. Ако кампанията го представя като обещание за гражданско участие в работата на институцията, са нужни механизми: открити консултации, публични отговори на предложения и достъпни отчети. Ще се чуват ли и несъгласните?

И двата лозунга създават отношение към кандидата: единият приканва да му се доверим, другият — да се почувстваме включени. Нито личното доверие, нито символичното участие са достатъчни за оценка без конкретни ангажименти.

Независимостта: еднакви правила и за своите

При Йотова акцентът върху сътрудничеството с правителството може да означава полезна институционална координация. Сам по себе си той не доказва зависимост. Въпросът е дали сътрудничеството оставя място и за публично несъгласие: при какви обстоятелства тя би се противопоставила на правителството на Радев и как би работила с управление на опонентите си?

Гюров по-ясно заявява ролята на независим коректив. [7, 8] Но издигането чрез инициативен комитет само по себе си не доказва автономност. И към него важи същият въпрос: ще бъде ли критичен и към управление, с което е политически близък?

Опозиционността към сегашната власт не е равнозначна на независимост. И при двамата призивът за еднакви правила ще се проверява чрез критериите за назначения, мотивите за решенията и реакциите при нарушения от политически съюзници. Преди изборите полезно доказателство биха били и минали случаи, в които са защитавали принцип срещу собствената си политическа среда.

Единството: как се отнасяме към несъгласните

Посланията за диалог са подходящи за президентството. Но единството се проверява в отношението към хората извън подкрепящия лагер.

В отразеното изказване в Смолян Йотова използва „безродие“ при критиката си към предложения за учебното съдържание и отношението към историческото наследство. [5] Според мен този език превръща спора по конкретни идеи в оценка за националната принадлежност на несъгласните и отслабва претенцията за посредничество. Президентът трябва да представлява и гражданите, които не споделят неговите исторически възгледи.

Гюров изрично заявява, че различията не трябва да превръщат хората във врагове. [7] Това е подходящ принцип, чиято проверка ще бъде в отношението към политически несъгласните. 

Представляването на всички граждани не означава приемане на всички позиции. Президентът може да оспорва остро идеи и действия, като аргументира критиката си и зачита равноправието на хората, които ги защитават.

Сигурността: позицията не е гаранция за резултат

При Йотова най-ясният риск от обещание отвъд правомощията е личната гаранция за недопускане на български войници в Украйна: „Български войници няма да отидат в Украйна. Това ви го обещавам“. [5]

Позицията срещу военно участие е легитимна. Но президентът не контролира еднолично резултата. Конституцията възлага на Народното събрание разрешаването на изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната. Статутът на върховен главнокомандващ не дава общо право сам да разрешава или забранява всяка мисия. [1, чл. 84, т. 11 и чл. 100]

Популисткият риск тук е в превръщането на политическа позиция в лична гаранция за защита, без да се обясни зависимостта от решенията на други институции. По-коректен ангажимент би бил кандидатът да посочи как ще отстоява позицията си чрез средствата, с които действително разполага.

Гюров свързва сигурността със съюзническа предвидимост и общи действия. [9] Това изяснява посоката му, но оставя въпроси за разходите, рисковете и защитата на българския интерес при разногласие с партньори.

При него също трябва да разграничим реалните президентски правомощия от очакванията, които думите му създават. Искането Йотова да свика Консултативния съвет за национална сигурност е конкретно и съответства на ролята ѝ. По-неясно е обвинението, че тя не е „поела контрол върху ситуацията“. [11]

Ако се очаква президентът да събере институциите, да поиска информация и да насърчи съгласувана позиция, това е разбираемо. Ако се внушава, че трябва лично да ръководи оперативната реакция на държавата, се преувеличават възможностите на поста. Конституцията възлага на Министерския съвет осигуряването на националната сигурност и общото ръководство на въоръжените сили. [1, чл. 105, ал. 2] 

Към двамата са нужни въпроси за конкретни сценарии. Бойно участие, обучение на украински военнослужещи в България, изпращане на инструктори в Украйна и евентуална мироопазваща мисия са различни случаи. Кои действия биха подкрепили или отхвърлили, при какви условия и как биха използвали президентските правомощия за тази позиция? По-полезно е да знаем условията зад отговора, отколкото да получаваме общи уверения за мир или сигурност.

Социалните каузи: видим президентски принос

Доходите, жилищата, образованието и регионалните различия са легитимни теми и за президент. Важното е да се различи неговият принос от отговорностите на правителството, парламента и местната власт.

Йотова посочва работа според правомощията си и заедно с други институции. [3] Това уточнение е съществено, но остава въпросът какъв конкретен ангажимент поема.

При Гюров образованието дава пример за по-ясно назовано действие: да започне обществен разговор, без да замества министерството. [10] Това съответства на възможностите за влияние и посредничество, но само по себе си не гарантира по-добър резултат. Нужни са формат, участници и очаквани последващи действия, за да може да се проследи как разговорът води до предложения и работа по тях.

И двамата трябва да обяснят какво ще последва след публичното събитие: как ще бъдат обобщени предложенията, към кои институции ще бъдат насочени и как ще се проследява отговорът им. Така гражданите ще могат да оценяват конкретната работа на президента, без да му приписват резултати, които зависят от други власти.

Какво още трябва да чуем

В разгледаните изявления има повече яснота за образа, който кандидатите изграждат, и целите, които заявяват, отколкото за конкретните правила за упражняване на властта. По какви критерии ще подбират хората, които назначават? Как ще решават кога да използват вето? Как ще действат при конфликт между принцип и политическа лоялност?

Моят прочит е, че в тези изявления Гюров формулира институционалните ограничения по-изрично, особено при образованието. При Йотова категоричната лична гаранция за недопускане на български войници в Украйна е по-ясен пример за обещан резултат, който тя не може да осигури еднолично. Езикът за „безродие“ пък поставя въпрос за отношението към несъгласните.

Добрият президент трябва да бъде последователен в рамките на своите правомощия, да укрепва институциите и да може да разговаря с хората извън собствения си лагер. Именно за това трябва да търсим доказателства — включително от кандидата, който ни е политически по-близък.

Източници

1. [Конституция на Република България](https://parliament.bg/bg/const) — чл. 1; чл. 84, т. 11; чл. 92–101; чл. 105, ал. 2; чл. 150.
2. [Официален сайт на Йотова и Вълчев](https://iotovavalchev.bg/) — реч при учредяването и изявленията за Украйна от 5 октомври.
3. [Йотова във Вълчи дол, 5 октомври 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/valchi-dol-yotova)
4. [Откриване на кампанията във Велики Преслав, 27 септември 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/preslav-otkrivane)
5. [„24 часа“: Йотова в Смолян, 26 септември 2026 г.](https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/23630246)
6. [Официален сайт на Гюров и Кандев](https://gurovkandev.bg/)
7. [„Бъдещият разказ е за единна, достойна и модерна България“, 1 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/badeshtiyat-razkaz-e-za-edinna-dostoyna-i-moderna-balgariya/)
8. [БТА: откриване на кампанията на Гюров, 26 септември 2026 г.](https://www.bta.bg/bg/vote-pv-2026/kampania/1212403-ne-zavisimosti-a-nezavisima-balgariya-tova-e-prezidentstvoto-koeto-predlagam)
9. [Гюров за съюзническата предвидимост, 7 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/balgariya-e-silna-ne-kogato-lavira-mezhdu-pozitsii-a-kogato-e-predvidim-partnyor/)
10. [Гюров за образованието, 15 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/da-zapochnem-golemiya-razgovor-za-balgarskoto-obrazovanie/)
11. [Гюров за президентската реакция и КСНС, 6 октомври 2026 г.](https://gurovkandev.bg/pressaobshteniya/andrey-gyurov-imame-li-prezident/)

За какво всъщност гласуваме?

В България има представителна демокрация, в която гражданите избират различни органи на властта: народни представители, кметове и общински съветници, президент и вицепрезидент, както и членове на Европейския парламент. Всеки от тези избори дава различен мандат и различни правомощия. Въпреки това посланията на кандидатите често звучат почти еднакво, независимо за какво всъщност се гласува.

От едната страна е вечната борба срещу либералните ценности, „прогнилия Запад“ и неговия хомот. От другата — вечната борба с корупцията, задкулисието и остатъците от Държавна сигурност. Проблемът не е, че тези теми непременно са маловажни, а че се използват като универсален отговор при всеки вид избори, дори когато избираният орган няма правомощията да постигне обещаваното.

Така постепенно губи значение за какво точно гласуваме и какъв мандат даваме. Различните избори се превръщат в поредния вот „за“ или „против“ определен политически лидер или лагер. Това понижава качеството на политическия дебат и измества конкретните въпроси за правомощията и отговорността с общи лозунги и демагогия.

В контекста на президентските избори на 25 октомври искам да разгледам различните видове избори и правомощията на хората, които избираме. Целта е да разграничим какво те могат самостоятелно да решат, върху какво могат да влияят и какво изобщо не зависи от тях.

Това е прост първи тест за предизборните обещания. Той може да ни покаже кои от тях са реалистични и кои няма как да бъдат изпълнени от съответната длъжност. Така фокусът би могъл да се премести от големите лозунги към кандидатите, които разбират собствения си мандат и говорят конкретно за онова, което действително могат да направят.

Избори за Народно събрание

България е парламентарна република и изборите за Народно събрание най-пряко определят посоката на националното управление. Парламентът приема, изменя и отменя законите; приема държавния бюджет и упражнява контрол върху изпълнението му; избира министър-председателя и Министерския съвет и контролира тяхната дейност; ратифицира важни международни договори; взема определени решения в областта на отбраната и външната политика; избира членове и ръководители на редица държавни органи; може да изменя Конституцията в рамките на своите правомощия.

Народното събрание не управлява страната пряко. То създава законовата и бюджетната рамка, излъчва правителството и контролира неговата работа. На парламентарните избори обаче не избираме просто отделни народни представители. Определяме политическото мнозинство, което ще състави правителство, ще зададе националните приоритети и ще разполага с инструментите да ги превърне в политика.

Затова кампанията за парламентарни избори е мястото за представяне на цялостна програма за управление. Тя би трябвало да дава отговор поне на пет големи въпроса:

• Как България да създава повече стойност и по-високи доходи?
• Как да развива възможностите на хората чрез по-добро образование и здравеопазване?
• Как държавата да стане по-компетентна, справедлива и предвидима?
• Как да бъде възможен нормален живот и извън няколкото най-големи града?
• Как страната да остане сигурна, демократична и демографски жизнеспособна?

За отделния човек обаче тези теми остават прекалено абстрактни. Пречупени през неговото ежедневие, те се превръщат в много по-конкретни въпроси:

• Мога ли да изкарвам достатъчно и имам ли професионално бъдеще?
• Може ли семейството ми да получи качествено образование и здравни грижи?
• Разполагам ли с необходимата инфраструктура и услуги за нормален живот?
• Живея ли в чиста, безопасна и добре управлявана среда?
• Има ли бъдеще мястото, в което живея?

Конкретните измерения на тези въпроси зависят до голяма степен от вида на населеното място. В малките населени места водещият въпрос често е дали изобщо може да се живее нормално. В средно големите градове дали човек може да живее добре и да се развива, без да бъде принуден да замине. А в големите областни центрове извън София дали градът може да предложи реална алтернатива на столицата.

Местни избори

В този контекст изборите за кметове и общински съветници са сред най-важните за всекидневния живот на хората. Изненадващо голяма част от инструментите за решаване на поставените по-горе проблеми са в ръцете на местната власт. Това позволява и много по-конкретни предизборни послания: за улици, транспорт, детски градини, чистота, общински здравни и социални услуги, градска среда и развитие на населеното място.

Тук обаче е важно да разграничаваме ролите на кмета и общинския съвет. Общинският съвет определя местните политики, приема общинския бюджет и наредбите и взема ключови решения за развитието и собствеността на общината. Кметът ръководи общинската администрация и организира изпълнението на тези политики и решения. Затова изпълнението на много от обещанията на кандидата за кмет зависи и от решенията на общинския съвет и от подкрепата, която той ще има в него.

От значение е и способността на местната власт да работи с централната държавна власт. За някои решения собствените средства на общината не са достатъчни и е необходимо финансиране от държавния бюджет или по национални и европейски програми. Други изискват промяна в закон или наредба, а трети — съдействие от министерства, агенции и контролни органи. 

Местните проблеми могат да направят националните партийни програми много по-конкретни. Вместо общи обещания за „регионално развитие“, партиите могат да посочат как ще променят законите, правомощията и финансирането на общините, така че местната власт да разполага с реални инструменти за действие. Посланието вече не е просто „ще решим проблема“, а „ще създадем условия вашият кмет и общински съвет да могат да го решат“.

Президентски избори

Особено интересна е ролята на президента в българската политика. Той не участва пряко в ежедневното управление на страната, но в моменти на политическа криза може да се превърне в една от ключовите фигури. И тук нямам предвид само правомощието му да назначава служебно правителство.

Във всяка политическа система съществуват напрежения. Когато те се натрупват и институциите не успяват да намерят изход, ситуацията може да стане взривоопасна. Именно тогава според мен президентът трябва да използва авторитета на поста, за да бъде посредник: да събере конфликтните страни, да потърси допирните точки между тях и да помогне за намирането на изход.

Пример е политическата криза от 1997 г., при чието разрешаване Петър Стоянов изиграва важна роля. Разбира се, изходът не е заслуга само на президента, но поведението на Стоянов показва как президентската институция може да помогне за намаляване на напрежението и за възстановяване на политическия диалог.

Като пример за обратното бих посочил Румен Радев. Според мен с острите си послания и с честото заемане на страна в политическите конфликти той по-скоро засилваше напрежението, отколкото да помага за неговото преодоляване. Разбира се, неговите привърженици биха казали, че президентът трябва да бъде коректив и да назовава проблемите открито. Но корективът и посредникът не са непременно противоположни роли: възможно е да защитаваш ясни позиции, без да затваряш пространството за разговор.

От тази гледна точка, колкото и ограничени да са отговорностите на президента в ежедневното управление, съвсем не е без значение какъв човек заема поста. Насочването на политически процеси не е лесна работа. То изисква визия, емпатия, способност да се разбират мотивите на конфликтните страни, да се откриват пресечни точки и да се създават условия за компромис.

Затова в една президентска кампания би трябвало да очакваме различни послания от тези на парламентарните избори. Кандидатът за президент не може убедително да обещава по-високи доходи, нови пътища, по-ниски данъци или реформа в здравеопазването. Той не разполага с необходимите управленски и бюджетни правомощия. Може да поставя подобни теми в обществения дневен ред и да влияе върху дебата, но не може сам да реализира тези политики.

Смислените въпроси към кандидата за президент са други. Ще бъде ли независим от партията, която го е издигнала, и как ще действа при политическа криза? От какви принципи ще се ръководи при назначенията и използването на своите правомощия? И най-важното — способен ли е едновременно да бъде коректив на властта и посредник между политическите сили?

Така президентската кампания не би трябвало да бъде състезание между алтернативни управленски програми. Тя трябва да бъде разговор за начина, по който кандидатите разбират институцията, за принципите, от които ще се ръководят, и за поведението им в моменти, когато нормалният политически процес престане да работи.

Избори за Европейски парламент

Не на последно място по значение са изборите за Европейски парламент. Европейският парламент представлява гражданите на Европейския съюз, а избраните в България депутати са част от него. Те не са представители на българското правителство, нито пратеници, чиято единствена задача е да защитават „националния интерес“. Те участват в създаването на общи правила за целия Европейски съюз и обикновено работят в рамките на европейски политически групи, обединени от сходни идеи, а не по национален признак.

Това не означава, че българската гледна точка е без значение. Напротив — българските евродепутати трябва да разбират как общите европейски решения се отразяват върху страната ни и да внасят този опит в европейския дебат. Но задачата им не е просто да издействат изключения или повече средства за България, а да участват в намирането на решения, които работят за Съюза като цяло и отчитат различията между неговите държави и региони.

Европейският парламент приема закони заедно със Съвета на ЕС, участва в определянето на европейския бюджет, избира председателя и одобрява състава на Европейската комисия и упражнява контрол върху нейната работа. Затова на европейските избори не избираме кой да управлява България, нито кой да реши проблемите на конкретна община. Избираме какъв да бъде политическият баланс в една от основните институции на ЕС и в каква посока да се развива Европа.

Големият въпрос на тези избори е каква Европа искаме да изградим. Колко силно да бъде интегрирана и колко самостоятелност да запазят държавите? Как да гарантира собствената си сигурност? Как да съчетае икономическата конкурентоспособност със социалната и екологичната защита? Как да управлява миграцията и общите си граници? Докъде да се разширява и как да защитава демокрацията и върховенството на закона?

Тук също общите лозунги не са достатъчни. Смисленият кандидат трябва да обясни не само дали е „за“ или „против“ Европа, а какви общи решения подкрепя, в кои области държавите трябва да действат заедно и кои решения е по-добре да останат на национално или местно ниво.

Разбира се, нито една от тези институции не действа изолирано. Националната власт създава рамката за местните решения, местните проблеми трябва да намират отражение в националните политики, европейските правила влияят върху възможностите на държавата, а президентът може да подпомага или да затруднява диалога между всички тях. Това взаимодействие обаче не означава, че различните избори са взаимозаменяеми.

Затова, когато слушаме поредното предизборно обещание, можем да си зададем три прости въпроса: може ли човекът, за когото гласуваме, сам да вземе това решение; може ли само да повлияе върху него; или то изобщо не е в правомощията на длъжността, за която се кандидатира?

Демокрацията не се изчерпва с това да изберем „нашия човек“. Тя изисква да разбираме за каква роля го избираме, какви инструменти му предоставяме и за какви резултати можем да му търсим отговорност. Едва тогава изборът престава да бъде гласуване за лозунги и се превръща в даване на конкретен мандат.

Прагът по ДДС като икономически стимул за малкия бизнес

В публичното пространство се разпространява петиция, която настоява за увеличаване на прага за задължителна регистрация по ДДС като мярка за стимулиране на дребния бизнес.

На пръв поглед предложението звучи логично: по-високият праг означава по-малко административни задължения за повече малки фирми. На практика обаче подобна промяна не би подпомогнала еднакво различните видове бизнес. Тя би дала значително конкурентно предимство на определени дейности, докато други почти не биха усетили положителен ефект. В следващите редове ще се опитам да обясня на достъпен език защо това е така.

Първо, нека започнем с това какво представлява добавената стойност. Добавената стойност, която една фирма създава при продажбата на даден продукт, е разликата между продажната му цена и стойността на всички стоки и услуги, използвани за неговото производство. Тази разлика отразява новосъздадената стойност, която впоследствие се разпределя под формата на трудови възнаграждения, осигуровки, данъци, амортизации и печалба.

Тук естествено възниква въпросът дали ДДС не облага същата стойност, която вече се проявява като доходи на физическите лица и печалба на фирмите. Между тези данъци действително има икономическа връзка, но те облагат стойността на различни места и върху различни данъчни основи. Данъкът върху доходите облага дохода на физическото лице, корпоративният данък облага печалбата на дружеството, а ДДС е замислен като данък върху крайното вътрешно потребление. Износът обичайно се облага с нулева ставка на ДДС, а ДДС върху инвестиционните и другите покупки, използвани за облагаемата дейност на регистрираните фирми, по принцип може да бъде приспаднат като данъчен кредит.

Чисто технически ДДС, който всяка регистрирана фирма внася, се образува като разлика между данъка, начислен върху продадените от нея стоки и услуги, и данъка върху покупките, за които има право на данъчен кредит. Ако временно се абстрахираме от инвестициите и някои други особености, тази разлика приблизително съответства на данъка върху добавената от фирмата стойност.

Декларирането и отчитането на ДДС създава административни разходи както за бизнеса, така и за данъчната администрация. Поради тази причина на малките фирми с оборот под определен праг е дадена възможност да останат извън режима на задължителна регистрация и да не начисляват ДДС върху продажбите си. Логиката е, че разходите за спазване на изискванията могат да бъдат значителни спрямо размера на тяхната дейност. 

Конкретният размер на тази тежест зависи от броя и вида на документите. Освен преките разходи за счетоводно обслужване регистрацията по ДДС изисква ежемесечна обработка на покупките и продажбите, подаване на справка-декларация и водене на съответните дневници. В зависимост от документооборота допълнителните разходи за обработка на документите и изпълнение на задълженията по ДДС могат да достигнат между 2000 и 3000 евро годишно.

Интересно е да се отбележи, че макар прагът за регистрация по ДДС да се определя според оборота, делът на добавената стойност в този оборот може да варира значително.

При фирма, която предоставя професионални услуги (например счетоводна кантора) основната част от цената на услугата може да се дължи на положения труд. Поради това делът на добавената стойност в оборота може да надхвърля 90%.

На другата крайност са фирмите в търговията. При един малък магазин основната част от продажната цена се определя от цената, на която стоките са закупени. Добавената стойност, която магазинът създава, като прави тези стоки достъпни за клиентите, може да бъде само около 20% от оборота.

Тази разлика е особено важна, ако искаме да разберем какво ценово предимство създава липсата на регистрация по ДДС.

Фирмите с нисък дял на добавената стойност не получават особено голямо предимство при продажбите към крайни клиенти. На пръв поглед изглежда, че те могат да предлагат стоките си с 20% по-евтино, защото не начисляват ДДС. Те обаче не могат да ползват данъчен кредит и платеният от тях данък остава включен в разходите им.

Нека например приемем, че един магазин купува стока за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена добавена стойност. Регистрираният по ДДС магазин би я продал за 100 евро без ДДС, или за 120 евро крайна цена. Нерегистрираният магазин ще плати за стоката 96 евро с включеното ДДС. Ако иска да запази същата добавена стойност от 20 евро, той ще трябва да я продаде за 116 евро.

Следователно неговото ценово предимство е само 4 евро — 4% спрямо цената без ДДС или около 3,3% спрямо крайната цена на регистрирания търговец.

Съвсем различна е ситуацията при фирмите с висок дял на добавената стойност. Това могат да бъдат адвокат, консултант или фирма за дребни ремонти, която фактурира основно труда, докато материалите се заплащат отделно от клиента.

Ако подобна фирма има покупки за 10 евро и добавя 90 евро собствена стойност, регистрираната фирма би предложила услугата на крайна цена от 120 евро. Нерегистрираната фирма би платила 12 евро за своите покупки и при запазване на същата добавена стойност би могла да предложи услугата за 102 евро. Така разликата достига 18 евро, или 15% от крайната цена на регистрираната фирма.

Тази разлика може да бъде използвана по няколко начина:

• По-ниска цена за клиента. Това е вероятно, когато фирмата активно се бори за клиенти и използва цената, за да се отличи от конкуренцията. При установена клиентска база и ограничен конкурентен натиск стимулът да прехвърли цялото предимство към клиентите е значително по-слаб.
• По-високи заплати. Част от разликата може да бъде използвана за привличане или задържане на по-опитни служители.
• Допълнителни инвестиции. Освободеният ресурс може да финансира нови идеи, наемането на допълнителен човек или закупуването на оборудване. В последния случай част от предимството ще бъде намалена от ДДС върху покупката, който нерегистрираната фирма не може да приспадне.
• По-висок доход за собственика. Това е естествен възможен резултат при малка фирма с установена ниша, стабилна клиентска база и ограничен натиск за намаляване на цените.

На практика ползата може да бъде разпределена между няколко от тези направления, но използването на част от нея за една цел неизбежно намалява ресурса за останалите.

При сегашния праг за задължителна регистрация от 51 130 евро фирма с нисък дял на добавената стойност трудно може да покрива разходите за един работещ дори при минимална работна заплата. Ако например добавената стойност е 20% от оборота, фирмата разполага само с малко над 10 000 евро годишно, от които трябва да покрива разходите за труд, останалите си разходи и евентуалната печалба.

При фирма с много висок дял на добавената стойност и почти без други разходи същият праг теоретично позволява заплащането на един човек с нетен месечен доход до около 2600 евро. Следователно при сегашния праг най-често говорим за дейности с един зает в голям град като София и евентуално с двама заети при по-ниски равнища на заплащане. Увеличаването на прага до 85 000 евро би позволило и на някои фирми с двама или трима заети да останат извън задължителната регистрация по ДДС.

Съществуването на два вида фирми (регистрирани и нерегистрирани по ДДС) води до интересна динамика в отношенията между тях.

Когато нерегистрирана фирма продава на регистрирана по ДДС фирма, платеният върху собствените ѝ покупки данък остава включен в цената. Клиентът не може да го приспадне, защото той не е отделно начислен във фактурата.

Да се върнем към примера с фирмата, която купува стоки и услуги за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена стойност. Регистрираната фирма ще продаде за 100 евро плюс 20 евро ДДС. Нейният регистриран клиент ще плати 120 евро, но ще приспадне 20 евро данъчен кредит, така че ефективният му разход ще бъде 100 евро.

Нерегистрираната фирма обаче ще плати 96 евро за своите покупки. Ако иска да запази добавената си стойност от 20 евро, тя трябва да предложи цена от 116 евро. Цялата сума остава разход за клиента, тъй като няма начислен данък за приспадане. За да предложи същия ефективен разход от 100 евро, нерегистрираната фирма трябва да намали собствената си добавена стойност от 20 на едва 4 евро.

Това създава силен стимул за фирмите, които продават основно на други фирми и имат нисък дял на добавената стойност в оборота, да се регистрират доброволно по ДДС.

При фирмите с висок дял на добавената стойност този недостатък е много по-малък. Ако външните покупки са само 10 евро, нерегистрираната фирма трябва да включи в цената си едва 2 евро невъзстановим ДДС. За да бъде конкурентна на регистриран доставчик, тя трябва да намали собствената си добавена стойност от 90 на 88 евро. Така обаче тя не може да реализира предимството от 18 евро, което би имала при продажба на същата услуга на краен потребител.

Следователно истинското конкурентно предимство от липсата на регистрация по ДДС възниква при фирми, които продават основно на крайни клиенти и предлагат професионални или други трудоемки услуги. Колкото по-малък е делът на външните покупки и колкото по-голям е делът на собствения труд в цената, толкова по-голямо е това предимство.

Трябва да се има предвид, че конкурентното предимство е страничен ефект от въвеждането на прага. Основната му цел е да спести на най-малките фирми административни разходи, които биха били непропорционално високи спрямо размера на дейността им. Той обаче създава ценово предимство, което не е еднакво за всички малки фирми, а зависи от дела на добавената стойност и от това дали клиентите им са крайни потребители.

Най-силно засегнати от това изкривяване са фирмите, които се намират непосредствено над прага и продават основно на крайни клиенти. Освен че поемат допълнителните разходи по отчитането и декларирането на ДДС, те се конкурират с малко по-малки фирми, които не начисляват данъка. Макар по-големият им размер понякога да им носи известни икономии от мащаба, няма гаранция, че те ще бъдат достатъчни, за да компенсират ценовото предимство на нерегистрираните конкуренти.

Така прагът създава рязка граница, около която две иначе сходни фирми се третират различно. Това може да породи стимули за ограничаване на растежа, недеклариране на част от оборота или изкуствено разделяне на дейността между няколко лица.

Увеличаването на прага до 85 000 евро би освободило още фирми от административната тежест, но не би премахнало това изкривяване. То просто би преместило границата нагоре и би позволило на по-големи предприятия да се възползват от ценовото предимство. Така фирмите непосредствено над новия праг биха били поставени под натиск от конкуренти с вече сравнително значителен оборот и капацитет. Вместо да премахне несправедливостта в данъчното третиране, по-високият праг просто би я преместил нагоре и би увеличил икономическите ѝ последици.

Следователно въпросът не е просто дали прагът от 51 130 евро е нисък или висок. По-важният въпрос е кого подпомага неговото увеличаване и за чия сметка. Повишаването му до 85 000 евро няма да даде еднаква подкрепа на малкия бизнес. То ще облагодетелства най-силно фирмите с висок дял на добавената стойност, които продават на крайни клиенти, и ще постави под допълнителен натиск сходни предприятия непосредствено над новия праг.

Ако малките фирми имат нужда от подкрепа, тя е по-добре да се предоставя чрез целенасочени мерки (например по-лесен достъп до финансиране, консултантска помощ за управление и развитие, стимули за наемане на първи служител или облекчено административно отчитане), вместо чрез разширяване на неравномерното конкурентно предимство, създавано от режима по ДДС.

Ниските заплати: причина или следствие от ниската производителност?

Според икономическата теория в дългосрочен план устойчивото нарастване на реалните заплати трябва да бъде подкрепено от сходно нарастване на производителността на труда. Ако заплатите трайно растат по-бързо от стойността, създавана от един зает, разходите за труд на единица продукция се увеличават. Това може да доведе до повишаване на цените, намаляване на печалбите или ограничаване на заетостта.

При прилагането на този принцип обаче трябва да се отчетат няколко важни особености.

В много сектори, особено при трудоемките услуги, възможностите за повишаване на производителността са ограничени. В промишлеността нова машина или по-добра технология може значително да увеличи произведеното за един час. Един лекар обаче трудно може да преглежда два пъти повече пациенти, без да влоши качеството на прегледа. Учителят не може просто да преподава два пъти повече материал или да обучава два пъти повече деца със същия резултат. Нито фризьорът може безкрайно да съкращава времето, необходимо за една прическа.

Това не означава, че заплатите в тези професии могат да останат непроменени. Работещите в тях участват на същия пазар на труда, а работодателите се конкурират за тях с останалите сектори. Когато производителността и заплатите в по-технологичните отрасли растат, трудоемките услуги също трябва да повишават заплащането, за да привличат и задържат хора. Тъй като това невинаги е съпроводено със същия ръст на производителността, резултатът често е поскъпване на услугите или необходимост от повече публично финансиране.

В дискусиите за заплащането обаче често неусетно се наслагва внушението, че заплатите в България са ниски, защото българските работници не са достатъчно продуктивни. Така отговорността за ниската производителност удобно се прехвърля върху самите служители.

Само че производителността не е изолирано лично качество на работника. Един и същ човек може да създава съвсем различна стойност в зависимост от машините и технологиите, с които разполага, организацията на процесите, качеството на управлението и достъпа на фирмата до капитал и пазари. Не е случайно, че много българи, които тук са определяни като нископроизводителни, успешно работят в по-развити икономики и получават значително по-високи възнаграждения.

Разбира се, по-високата заплата в чужбина не се дължи единствено на по-висока физическа производителност. Значение имат по-високите цени, по-платежоспособното търсене, недостигът на работна ръка и различните условия на трудовия пазар. Но този пример показва, че не можем да обясняваме разликата в заплащането единствено с качествата или усилията на работника.

По-точно е да кажем, че производителността е характеристика на цялата система, в която човекът работи. Отговорността на работодателите и мениджърите е да инвестират в технологии, оборудване, обучение и по-добра организация, така че трудът на служителите да създава повече стойност. Повишаването на производителността означава преди всичко да се работи по-умно и с по-добри средства, а не непременно по-дълго или по-интензивно.

Тук стигаме до още един парадокс. Ниските заплати обикновено се обясняват с ниската производителност, но причинно-следствената връзка може да действа и в обратната посока. Когато една фирма може устойчиво да разчита на евтин труд, стимулът ѝ да инвестира в автоматизация, технологии и по-добра организация отслабва. Вместо да увеличава стойността, създавана от един служител, тя може да запази конкурентоспособността си чрез ниски разходи за труд.

Така се създава своеобразен капан на ниските заплати и ниската производителност. Фирмите не инвестират, защото трудът е евтин, а заплатите остават ниски, защото фирмите не са инвестирали достатъчно, за да направят труда по-продуктивен.

Свободното движение на хора допълнително задълбочава този процес. Работниците, които имат възможност и готовност да се преместят в търсене на по-високи доходи, се преместват към места, където икономиката може да им ги осигури: към по-големите български градове или към други държави от Европейския съюз.

В по-малките населени места остават предимно хората, чиято мобилност е ограничена от семейни ангажименти, собствено жилище, възраст, квалификация или липса на реалистични алтернативи. Това отслабва натиска върху местните работодатели да повишават заплащането и да инвестират в производителност. От своя страна липсата на добре платени работни места кара още хора да напускат.

Получава се самоподдържащ се кръг, чиито резултати са големи регионални различия в доходите, обезлюдяване на малките населени места и все по-силна концентрация на икономическата активност в няколко големи центъра.

Преодоляването на този капан би трябвало да бъде сред основните цели на икономическата политика. Постепенното и предвидимо повишаване на минималната работна заплата може да бъде един от инструментите за това. То увеличава цената на модела, основан на евтин труд, и създава натиск върху работодателите да търсят други източници на конкурентоспособност: инвестиции в технологии, обучение, по-добра организация и дейности с по-висока добавена стойност.

Това не означава, че всяка фирма непременно ще отговори с повишаване на производителността. Някои работодатели ще увеличат цените, ще приемат по-ниска печалба, ще ограничат назначенията или ще преструктурират дейността си. Най-слабите предприятия могат да преминат към сивия сектор или да прекратят работа.

Именно затова минималната заплата не може да бъде самостоятелна икономическа политика. Тя трябва да бъде съчетана с по-добър достъп до капитал, професионално обучение, инфраструктура и целенасочена подкрепа за инвестициите, особено в икономически изоставащите региони. Държавата не може просто да повиши цената на труда, без да създава условия той да стане по-продуктивен.

Защото минималната работна заплата не е само социална мярка за защита на най-ниските доходи. Тя е и част от избора какъв икономически модел искаме да насърчаваме: такъв, който разчита на устойчиво евтин труд, или такъв, който създава натиск и условия фирмите, държавата и работниците да инвестират в по-висока производителност и по-висока добавена стойност.

Максималният осигурителен доход – защо съществува и защо е време механизмът за неговото определяне да бъде преосмислен

През последните седмици максималният осигурителен доход отново се превърна в гореща тема. От една страна неговото увеличение се представя като сравнително лесен начин за увеличаване на приходите в бюджета. От друга страна работодателски и бизнес организации предупреждават за негативни последици върху разходите за труд и конкурентоспособността на компаниите. Така дебатът отново се свежда до ежегоден спор с колко точно да бъде повишен прагът и кой ще понесе тежестта на промяната.

Според мен този подход пропуска по-важния въпрос. Вместо да обсъждаме всяка година конкретното число, би било по-полезно да си изясним каква е функцията на максималния осигурителен доход, какъв дял от работещите трябва да попада над него и по какъв механизъм той трябва да се актуализира във времето. Без такава дългосрочна рамка всяка промяна изглежда като поредната мярка на парче, а дебатът неизбежно се повтаря отново и отново.

Преди да обсъждаме с колко трябва да бъде увеличен максималният осигурителен доход, е добре да си отговорим на няколко по-фундаментални въпроса. Каква е ролята на осигуровките? Защо изобщо съществува максимален осигурителен доход? И каква функция трябва да изпълнява той в една добре работеща осигурителна система?

В публичното пространство осигуровките често се описват като данък върху труда. Макар че тази гледна точка има своите аргументи, според мен по-полезна аналогия е да ги разглеждаме като форма на обществена застраховка. Срещу направените вноски хората придобиват право на определени услуги или обезщетения при настъпване на определени събития.

Тази система може да работи по различни начини.

• Солидарен модел – всички плащат според доходите си, но получават еднаква услуга или сходно покритие. В България здравното осигуряване до голяма степен работи на този принцип. Размерът на здравните вноски не определя пряко качеството или обема на здравната помощ, която получаваме.
• Индивидуален модел – размерът на бъдещите плащания зависи пряко от направените вноски. Вторият стълб на пенсионното осигуряване е такъв пример. В известна степен така работят и фондовете за безработица и общо заболяване и майчинство, където обезщетенията са свързани с осигурителния доход.
• Хибриден модел – първият стълб на пенсионното осигуряване съчетава елементи и от двата подхода. Вноските на работещите днес финансират пенсиите на настоящите пенсионери, но размерът на бъдещата пенсия все пак зависи от осигурителната история на всеки човек. По-високият осигурителен доход и по-дългият стаж водят до по-висока пенсия спрямо останалите пенсионери.

Ако приемем, че осигуровките не са просто данък, а система, която създава определени права срещу направените вноски, възниква естественият въпрос дали съществува горна граница, над която осигуряването губи смисъл. Именно тук се появява идеята за максимален осигурителен доход.

Аргументите за съществуването на такава граница не са малко.

От гледна точка на осигурените лица може да изглежда трудно оправдано плащането на значително по-високи здравни вноски при еднакъв достъп до услугата. Например човек с брутна заплата от 10 000 евро би плащал здравни осигуровки, които са сравними или по-високи от цената на много частни здравни застраховки със значително по-високо покритие.

Съществуват и практически ограничения върху размера на обезщетенията, които обществото е склонно да приеме за разумни. Дори когато по-високите обезщетения са финансово обосновани, те често се оказват трудно защитими от обществена гледна точка. Например, ако човек се е осигурявал върху доход от 10 000 евро и загуби работата си, това би означавало обезщетение за безработица от порядъка на 6000 евро месечно – значително над средната работна заплата в страната.

Съществува и друга философия, според която ролята на държавната осигурителна система е да гарантира базова защита срещу бедност, заболяване и други неблагоприятни събития, докато всеки сам решава дали да се осигурява допълнително за по-висок стандарт на живот. Разбира се, подобен модел предполага по-висока финансова грамотност и по-голяма лична отговорност при планирането на бъдещите доходи.

Независимо коя от тези гледни точки приемаме, те водят до сходен извод – съществуването на максимален осигурителен доход има своята логика.

От казаното дотук обаче не следва, че максималният осигурителен доход трябва да бъде нисък. Съществуването на праг и неговият конкретен размер са два различни въпроса.

Максималният осигурителен доход е замислен като ограничение за хората с изключително високи доходи. В България обаче той постепенно започна да обхваща все по-голяма част от работещите. По различни оценки делът на хората над него вече е двуцифрен. Значителна част от тях са концентрирани в IT сектора и други високоплатени професии, но трудно могат да бъдат определени като хора с екстремни доходи.

Причината е проста – доходите в България нараснаха значително по-бързо от параметрите на осигурителната система.

За хората, чиято заплата е значително над максималния осигурителен доход, това има реални негативни последици.

Човек рано или късно ползва болничен – независимо дали заради собствено заболяване или заради грижа за дете. Ако получава брутна заплата от 4000 евро, но се осигурява върху доход от 2000 евро, дори кратък болничен може да доведе до осезаем спад на дохода му.

Сходна е ситуацията и при безработицата. Последните години показаха, че дори висококвалифицирани специалисти не са имунизирани срещу съкращения и продължителни периоди на търсене на работа. При по-високи доходи хората често поемат и по-високи дългосрочни финансови ангажименти – ипотека, образование на децата или други фиксирани разходи. В такава ситуация размерът на обезщетението за безработица съвсем не е без значение.

Най-сериозният ефект обаче вероятно ще се прояви при пенсиониране.

В момента коефициентът на заместване на дохода в България е около 40%. Ако човек прекарва голяма част от кариерата си над максималния осигурителен доход, разликата между дохода, с който е свикнал да живее, и бъдещата му пенсия може да се окаже значително по-голяма от очакваното. За хората, които активно спестяват и инвестират, това вероятно няма да бъде сериозен проблем. За много други обаче може да се окаже неприятна изненада след години.

Разбира се, никой не обича да плаща повече данъци и осигуровки. Затова увеличаването на максималния осигурителен доход винаги предизвиква недоволство.

Важно е обаче да се отчете, че не всяка допълнителна осигурителна вноска представлява чист трансфер към държавата. Работникът действително ще плаща повече осигуровки, но част от това увеличение не е чист разход. Част от средствата постъпват по индивидуалната партида във втория пенсионен стълб, а друга част намалява данъчната основа и съответно размера на дължимия данък върху доходите. Освен това по-високият осигурителен доход води и до по-високи обезщетения при болнични и безработица.

От гледна точка на работодателите ефектът също често се преувеличава. За повечето компании подобна промяна представлява сравнително малка част от общите разходи за труд и трудно би била определящ фактор за тяхната конкурентоспособност.

Дебатът за максималния осигурителен доход се повтаря почти всяка година. Това вероятно е знак, че е време да се обсъди по-траен механизъм за неговото определяне.

Интересното е, че подобен механизъм вече е съществувал. При въвеждането на сегашния осигурителен модел максималният осигурителен доход е бил обвързан с минималната работна заплата и е възлизал на десет минимални заплати. По-късно тази връзка е премахната поради конкретните икономически условия в онзи момент.

Днес ситуацията е различна. Доходите в България нараснаха многократно, а делът на хората над максималния осигурителен доход постепенно стана двуцифрен. Ако приемем, че той трябва да засяга само хората с наистина изключително високи доходи, например най-високите 1-2% от работещите, трудно може да се твърди, че сегашното му ниво изпълнява тази функция. Достигането на подобна цел би изисквало значително по-висок праг – вероятно не с десетки проценти, а с няколко пъти.

Подобна промяна обаче не може и не бива да се случва наведнъж. Тя трябва да бъде разпределена в продължение на години чрез предварително известен и предвидим механизъм за актуализация.

Вместо всяка година да водим един и същ спор, по-разумно би било правителството да зададе ясна дългосрочна цел. Ако например считаме, че над максималния осигурителен доход трябва да попадат около 1-2% от работещите, трябва да има предвидим план как да се стигне до това ниво. След това самият праг може да бъде обвързан с автоматичен механизъм, който да следва развитието на доходите в икономиката.

Това би направило системата по-предвидима както за работниците, така и за работодателите и би намалило необходимостта от ежегодни политически спорове по темата.

Борбата с инфлацията

Инфлацията е един от онези икономически показатели, чиято динамика зависи и от очакванията за нея. С други думи, очакванията за висока инфлация могат сами по себе си да доведат до по-висока инфлация при равни други условия. Именно затова начинът, по който институциите комуникират по темата, е изключително важен. В това отношение през последната година в България настъпихме доста мотики.

Имаше силна кампания срещу въвеждането на еврото, основана на множество страхове, един от които беше за двойно поскъпване на цените. Официалните институции на практика не предприеха адекватна комуникационна кампания в отговор. През лятото правителството въведе меко замразяване на цените, но ефектът от това беше по-скоро контрапродуктивен. Ако продавам нещо, очаквам цената му да се повиши и същевременно виждам, че държавата може да започне да ме ограничава, съвсем логично е да вдигна цената предварително. Така всъщност се затвърждават инфлационните очаквания.

Паралелно с това имаше атаки срещу НСИ с твърдения, че официално отчетената инфлация е нереално ниска. „Възраждане“ бяха особено активни в тази посока. Така постепенно личните усещания започнаха да вземат превес над данните. Впоследствие се стигна и до атаки срещу ръководството на НСИ от страна на ДПС, а от онзи ден и Йотова се включи в хора на настояващите да разберат „колко е истинската инфлация“, сякаш официалните данни са манипулирани. Подобни внушения са опасни, защото подкопават рационалния разговор, основан на факти и данни.

Новото правителство също се включи в този хор с две непремерени действия. От една страна, то на практика валидира очакванията за висока инфлация, от друга заговори за удължаване на мекото замразяване на цените. Подобни мерки създават допълнителни разходи за бизнеса под формата на още бюрокрация и риск от санкции. Все фактори, които в дългосрочен план допринасят за по-висока инфлация.

Докато не се промени начинът, по който се говори по темата, усещането за висока инфлация ще остане. Реалните мерки за ограничаването ѝ са стимулиране на конкуренцията, ефективен контрол върху монополите и борба с картелите. Само че за това са нужни работещи регулатори с ръководства, които знаят какво правят.

Как да четем изборните резултати: проценти, статистическа грешка и какво всъщност ни казват числата

При провеждане на избори редовно биваме заливани с информация за това как се представят отделните партии като процент от гласовете. Тези резултати обикновено се представят като едно число, но за широката аудитория остава неясно как трябва да се интерпретира то.

В действителност става дума за статистически оценки, които неизбежно съдържат грешка. За да се отчете тази несигурност, се използват доверителни интервали. Те показват с определено ниво на доверие (най-често 95%) в какъв диапазон може да попадне реалният резултат. По-коректният прочит на едно такова изследване е: очакваме партия А да получи X%, като с 95% доверие реалният резултат ще бъде в интервала X ± Y%. Именно стойността на Y е от ключово значение за интерпретацията.

В началото на изборния процес най-често се публикуват социологически проучвания, базирани на представителна извадка от около 1000 души. При тях статистическата грешка обикновено е около ±3%. Това означава, че разлики от порядъка на 1–2 процентни пункта често не са статистически значими. Въпреки това, подобни данни имат своята стойност — те помагат на партиите да се ориентират в обществените нагласи и да адаптират кампаниите си.

Тази информация е важна не само за партиите, но и за избирателите, особено за онези, които все още се колебаят за кого да гласуват. Макар върху избора им да влияят различни фактори, могат да се откроят две основни групи.

Първата са хората, които са решили да гласуват, но не виждат съществени разлики между партиите. За тях е по-важно да има работещо правителство и да се избегне политическа блокада. Поради това те често се ориентират към партията с най-голям шанс да спечели. Това създава ефект на „прикачване към победителя“, при който водещите партии получават допълнителна подкрепа именно защото изглеждат водещи.

Втората група включва хора, които се колебаят между няколко партии. За тях е важно гласът им да не бъде „изгубен“, затова предпочитат формации с реален шанс да влязат в парламента. Именно тук се появява ключовата роля на изборната бариера — малките партии се стремят да се позиционират над нея, защото иначе рискуват да загубят подкрепа от избиратели, които стратегически се пренасочват към по-сигурни опции.

В деня на изборите се провеждат така наречените exit poll изследвания. В предварително подбрани, представителни секции част от гласувалите биват помолени анонимно да посочат своя избор пред анкетьори на социологически агенции. Обикновено към това се събират и допълнителни демографски данни — като пол, възраст, образование и предишно гласуване, което позволява по-прецизно моделиране на резултатите.

При този тип изследвания обемът на извадката е значително по-голям, което води до по-ниска статистическа грешка — често около ±1%. Поради това те са първите сравнително надеждни оценки, които се обявяват веднага след края на изборния ден. Въпреки това, резултатите трябва да се интерпретират внимателно — те са добър ориентир, когато разликите между партиите са по-големи от статистическата грешка и когато няма формации с резултати близо до изборната бариера. Допълнителен източник на неточност е отказът на част от избирателите да участват в такива проучвания, което може да въведе систематично изкривяване, ако тези откази не са случайни.

Важно е също да се отбележи, че exit poll проучванията се провеждат през целия ден. Понякога частични резултати изтичат в медиите още преди края на гласуването. Такива данни обаче не са статистически надеждни, тъй като в даден момент извадката все още не е представителна. Причината е, че гласуващите в различни часови интервали не са хомогенна група — те се различават по социално-икономически характеристики и политически предпочитания, което може да изкриви междинните резултати.

Няколко часа след края на изборния ден започват да се публикуват резултати от така нареченото паралелно преброяване. Те се базират на официалните секционни протоколи от подбрани извадкови секции, в които наблюдатели или представители на агенции събират данни. За разлика от exit poll изследванията, тук не става дума за анкета, а за реално преброени гласове. Въпреки това, тъй като се използва извадка, резултатите отново подлежат на статистическа грешка, която обикновено е по-ниска — често около ±0.5%. Това прави паралелното преброяване най-точния ранен индикатор за изборния резултат преди обявяването на официалните данни.

В крайна сметка, числата, които виждаме по време на избори, не са абсолютна истина, а оценки с различна степен на несигурност. От ранните социологически проучвания, през exit poll-овете, до паралелното преброяване, тази несигурност постепенно намалява, но никога не изчезва напълно. Затова коректното им тълкуване изисква не само внимание към самите проценти, но и към границите на грешка зад тях. Именно тази разлика между число и неговата интерпретация често определя дали ще направим информиран извод — или прибързано заключение.

Как всъщност работи демокрацията

Често чуваме, че „няма истинска демокрация“, че „партиите са проблемът“ или че всичко би било по-добре, ако хората гласуват директно за всяко решение. Тези идеи звучат интуитивно привлекателно, но рядко отразяват реалната сложност на управлението.

В този текст ще разгледаме как работи политическата система на практика — защо съществуват партиите, как ценностите оформят решенията и защо различните подходи към един и същ проблем водят до различни политики. Целта не е да убеди в „правилната“ позиция, а да даде рамка, с която всеки може да се ориентира по-добре. Защото в крайна сметка демокрацията не се изчерпва с това да имаш право на глас — тя изисква и да го използваш информирано.

Колкото и привлекателно да звучи идеята гражданите да гласуват за всяко едно решение в управлението на една държава, съществуват сериозни пречки това да бъде ефективен модел — особено в своята крайна, максимално разширена форма. Ще илюстрирам няколко от основните проблеми:

• Информирано решение. Малко хора имат времето и възможността да следят в дълбочина всяка тема, нито да изградят необходимата експертиза за вземане на информирани решения. Това създава риск от повърхностни избори, повлияни от емоции, популизъм и целенасочена пропаганда.
• Тирания на мнозинството. Мнозинството може да взема решения, които ограничават правата или интересите на малцинствата.
• Неефективност. Трудно е да се взимат бързи решения при подобен модел, особено по сложни или технически въпроси, които изискват време и експертиза.
• Умора от участие. Ако гражданите трябва да гласуват постоянно, с времето интересът намалява, активността спада и решенията на практика се вземат от малка, по-ангажирана група.

Това не означава, че директното участие няма своите предимства — например по-висока легитимност и по-пряк контрол от страна на гражданите. На практика обаче повечето съвременни общества разчитат на представителна демокрация като по-работещ компромис между участие и ефективност.

В рамките на представителната демокрация, независимо дали изборите са мажоритарни или пропорционални, в повечето случаи зад всеки кандидат стои политическа партия. Причината е сравнително проста: за да бъдеш ефективен представител, са необходими експерти в различни области, както и хора, които да поемат административната работа — организиране на събития, комуникация с медиите, събиране и обработка на информация. Това почти неизбежно води до създаването на екипи, които с времето се институционализират като партии. Но самото съществуване на екип не е достатъчно — необходимо е нещо, което да го държи заедно. Тази роля изпълняват ценностите.

Грубо казано, можем да разграничим няколко основни групи ценности, около които се формират политическите партии.

Икономическите и политическите ценности са сред основните оси. Първите се отнасят до това как функционира икономиката (например свободен пазар срещу държавна намеса), а вторите — до начина, по който се упражнява властта (демокрация, върховенство на закона, прозрачност). Те са тясно свързани: например високата степен на икономическа свобода изисква стабилни институции и ясни правила, за да не се превърне в хаос или олигархия.

Обществото обаче не се изчерпва с икономика и институции. Социалните и културните ценности — като равенство, индивидуална свобода, традиции и плурализъм — също играят ключова роля. Именно тук често възникват най-емоционалните конфликти, защото става дума за това как искаме да живеем заедно.

Към това се добавя и дългосрочната перспектива — екологичните ценности. Те поставят граници пред икономическата логика, като подчертават, че не всичко, което е печелившо днес, е устойчиво утре.

Накрая, тези процеси рядко се развиват в изолация. Те са част от по-широк международен контекст, който въвежда още едно измерение: сътрудничество срещу суверенитет, глобализация срещу национален контрол.

Тези категории не са твърди кутии, а по-скоро оси, по които партиите се позиционират, като на практика повечето от тях комбинират елементи от различни подходи.

Ако вземем конкретен пример — как да се увеличат устойчиво доходите — ще видим как различните ценности водят до различни решения.

Партиите с фокус върху икономическата свобода биха търсили растеж чрез стимулиране на бизнес активността — чрез дерегулация, улесняване на стартирането на бизнес и привличане на инвестиции.

Партиите с фокус върху социалната справедливост биха акцентирали върху по-равномерното разпределение на резултатите от растежа — чрез по-висока минимална заплата, по-прогресивно данъчно облагане и социални трансфери.

Партиите, които поставят акцент върху институциите, биха се фокусирали върху борба с корупцията, ефективна съдебна система и защита на собствеността като основа за устойчив растеж.

Други биха поставили акцент върху развитието на човешкия потенциал — чрез образование, квалификация и достъп до пазара на труда.

А партиите с екологичен фокус биха търсили растеж, който не подкопава бъдещето — чрез зелени технологии и устойчиви индустрии.

В практиката тези подходи рядко съществуват в чист вид — повечето партии комбинират елементи от тях, но дават различна тежест на отделните приоритети. 

Оттук идва и по-класическото разделение. Десните партии обикновено дават приоритет на икономическата свобода и по-ограничената роля на държавата, често съчетани с ценности като ред и традиции. Левите партии поставят акцент върху социалната справедливост и по-активната роля на държавата в постигането на по-голямо равенство. Зелените партии се фокусират върху устойчивото развитие и дългосрочните ефекти от политическите решения. Либералните партии поставят в центъра индивидуалните права и търсят баланс между пазарна икономика и социална защита.

Тези категории са опростяване, но помагат да разберем как различните ценности се превръщат в политически идентичности. Често в този разговор се включват и т.нар. популистки партии, които противопоставят „народа“ на „елита“ и поставят акцент върху непосредствената воля на избирателите. Това нерядко води до опростяване на сложните баланси между ценности и до политики, силно зависими от конкретния момент.

Комбинирането на различни ценности позволява на партиите да изграждат широк спектър от политики. На практика обаче ресурсите винаги са ограничени и се налага приоритизация — кои идеи да бъдат реализирани първо. Тук се появява и ролята на избирателя отвъд избора на партия. В системи с преференциално гласуване той може да повлияе и върху това кои кандидати ще бъдат избрани от дадена листа. Тъй като различните кандидати често имат различен опит и фокус, това е начин индиректно да се даде приоритет на определени политики.

В крайна сметка съвременната политическа система предоставя механизми за сравнително гъвкаво управление — въпреки своите ограничения. Но дали те ще работят добре зависи от това доколко избирателите правят информиран избор — не само между партии, но и между различни визии, приоритети и компромиси. Защото демокрацията не е просто право на глас, а отговорност да го използваш смислено. Информирай се. Гласувай.

x

Контролираният вот е въпрос на алтернативи

В предишен пост дадох малко по-различна перспектива върху купуването на гласове като причина за изкривени изборни резултати. В този текст ще се спра на т.нар. корпоративен или контролиран вот.

Обикновено хората си представят държавни служители или служители във фирми със силна партийна обвързаност, които са принудени да гласуват за „правилния“ кандидат. В противен случай рискуват да загубят работата си или определени привилегии. Макар че подобни форми на натиск съществуват и могат да се квалифицират като престъпление, по-масовият проблем произтича от далеч по-косвени механизми на страх.

Представете си, че работите в малка фирма, която е силно зависима от държавни или общински поръчки. Най-вероятно смяната на управляващите ще се отрази на бизнеса ѝ, а оттам и на това дали ще имате работа. Ако прецените, че трудно бихте си намерили нова работа, не е нужно шефът ви изрично да ви моли да „пазите статуквото“, за да стигнете сами до извода, че за вас е по-добре всичко да остане по старому. Това е напълно рационално поведение.

И тук идва разковничето на проблема. В много населени места хората нямат особен избор къде да работят. Загубата на работно място може да има дълготрайни последици и това създава усещане за финансова зависимост. Ако политическите послания на партиите не дават ясна гаранция за икономическа сигурност, желанието да се запази статуквото е естествено – дори когато хората не са доволни от него.

Обикновено това са населени места, които не са силно икономически развити. Държавата се опитва да компенсира чрез бюджетни средства, но именно тук се появява най-големият парадокс – икономическата активност става зависима от държавата, а оттам и от политическия цикъл. Не е необходимо една фирма директно да е „на държавната или общинската софра“. Достатъчно е да бъде част от веригата на доставка на някой, който е.

Най-ефективният начин да се намали страхът при избори е хората да имат реална мобилност – възможност да сменят работа, сектор или дори населено място, без това да е житейска катастрофа. Преквалификацията, достъпът до дистанционна работа и по-добрата свързаност между регионите не са социална политика, а политика за свобода. Когато човек знае, че има алтернатива, политическият натиск губи силата си.

Втората стъпка е създаването на условия повече бизнеси да оперират в рамките на една община. Колкото повече независими източници на заетост съществуват, толкова по-слаба става ролята на държавата като основен работодател или поръчител. Тъй като всяка община има своя собствена специфика, това изисква ясна и последователна стратегия за местно развитие. В този модел фокусът на държавата се измества от наливане на средства към създаване на условия за растеж.

Когато икономическият избор е реален, а местната икономика не зависи от няколко фирми, близки до властта, шумът около политическия цикъл отслабва. Смяната на управляващите престава да бъде екзистенциален риск. Това не означава, че политическият цикъл може да бъде напълно игнориран. Но ефектът му може да бъде ограничен чрез по-предвидими правила за публичните разходи и реална конкуренция при обществените поръчки.

В крайна сметка проблемът с контролирания вот е в липсата на алтернативи. Докато изборът на препитание е ограничен, изборът в бюлетината никога не е напълно свободен. Хората гласуват най-свободно тогава, когато не се страхуват за утрешния си ден.

Политическа зрялост: защо не умеем да даваме и приемаме обратна връзка

Повечето от нас твърдят, че искат обратна връзка. Но когато наистина я получим, реакцията ни често е далеч от спокойна или рационална. Вместо да слушаме, започваме да се защитаваме. Това е човешко. Но има различни нива на зрялост в начина, по който приемаме критика.

В литературата се описва модел, който показва различните нива на зрялост при получаване на обратна връзка:

1. Дискредитиране на източника (ниска зрялост). Фокусът не е върху съдържанието, а върху това кой го казва. Типични реакции:

• „Кой си ти, че ще ми казваш това?“
• „Ти ли ще ме учиш?“

2. Отричане на съдържанието. Появява се защита чрез отричане:

• „Това не е вярно.“
• „Преувеличаваш.“
• „Така не се е случило.“

3. Оправдателен режим. Фокусът е върху себеоправдание, не върху учене:

• „Да, но…“
• „Причината е, че…“
• „Нямах избор, защото…“

4. Задаване на въпроси (първи реален признак на зрялост). Тук започва истинското слушане:

• „Можеш ли да дадеш пример?“
• „Какво точно те притесни?“
• „Как си го възприел?“

5. Признаване и размисъл. Появява се вътрешна преработка:

• „Разбирам как може да се е видяло така.“
• „Има логика в това, което казваш.“

6. Приемане и благодарност (висока зрялост). Това не означава сляпо съгласие, а осъзнатост и уважение:

• „Благодаря ти за обратната връзка.“
• „Ще помисля как да го подобря.“

Колкото по-нагоре се придвижваме в тези нива, толкова по-малко защитаваме егото си и толкова повече развиваме себе си.

Как да дадем обратна връзка така, че да бъде чута

За да има реален и измерим ефект обратната връзка, е важно не само как се приема, но и как се дава. Начинът, по който я формулираме, често определя дали ще бъде чута или ще предизвика защитна реакция.

Ето няколко прости правила, които помагат да се избегнат най-ниските нива на защита и да се създаде усещане за безопасност и чуваемост:

1. Бъди конкретен – фокус върху действията, не върху човека
2. Критикувай постъпките, а не личността. Говори за конкретно поведение („Закъсня за срещата“), вместо за етикети („Ти си безотговорен“).
3. Навременност. Дай обратната връзка възможно най-скоро след ситуацията.
4. Използвай „аз“-послания. „Аз забелязах…“, „Аз се почувствах…“, вместо „Ти винаги…“.
5. Уважителен тон. Без обвинения, сарказъм или обиди.
6. Баланс и фокус върху решенията. Включвай както позитивното, така и това, което може да се подобри. Предлагай какво може да се направи по-добре занапред.

Когато обратната връзка се дава по този начин, вероятността тя да бъде приета и използвана реално се увеличава.

Как изглежда това в политическата комуникация

Тези модели не се виждат само в личната комуникация. Те са още по-ясно видими в политиката. Например, аналогичен модел, по който политици и институции реагират на обществена критика е:

1. Дискредитиране на източника. Фокусът не е върху критиката, а върху това кой я отправя:

• „Това идва от хора, които са платени отвън.“
• „Това е атака от опозицията.“
• „Тези медии са купени.“

2. Отричане на съдържанието

• „Това не е вярно.“
• „Това са манипулирани данни.“
• „Няма такъв проблем.“

3. Оправдателен режим („чакай да обясня“)

• „Трябва да разберете контекста…“
• „Ние нямахме избор…“
• „Предишното управление е виновно…“

4. Частично приемане и контролиран диалог. Това е първото ниво на политическа зрялост:

• „Разбираме тревогите на гражданите.“
• „Има основания за част от критиките.“
• „Затова започваме вътрешна проверка.“

5. Реално институционално учене. Тук обратната връзка започва да променя системата, не само реториката:

• „Допуснахме грешка.“
• „Ще променим подхода.“

Последвано от конкретни действия като:

• създаване на работни групи
• обществени консултации
• корекции в политики

Истинската политическа зрялост не се разпознава по думите, а по това дали критиката води до реални промени.

В политическия контекст може да илюстрираме правилата за даване на обратна връзка със следните лоши и добри реални примери:

1. Бъди конкретен – фокус върху действията, не върху човека

Лош пример (лична атака):

„Министърът е напълно некомпетентен и няма място в политиката.“

Добър пример (фокус върху конкретно действие):

„Решението да се приеме наредбата без обществено обсъждане създаде напрежение сред засегнатите групи.“

2. Навременност

Лош пример (закъсняла и използвана политически критика):

„Преди три месеца направихте грешка, която показва колко лошо управлявате.“

Добър пример (навременна):

„След вчерашното гласуване по бюджета смятаме, че част от разходите не са достатъчно ясно аргументирани.“

3. „Аз“-послания вместо обвинения

Лош пример:

„Вие винаги манипулирате данните и подвеждате хората.“

Добър пример:

„Оставаме с впечатлението, че представените данни не дават пълна картина и това поражда притеснения.“

4. Уважителен тон

Лош пример (сарказъм):

„Браво, страхотна работа – отново успяхте да провалите всичко.“

Добър пример:

„Не подкрепяме този подход, защото според нас той не води до устойчив резултат.“

5. Баланс и фокус върху решенията

Лош пример:

„Този закон е пълна катастрофа и трябва да се отмени.“

Добър пример:

„Оценяваме усилията за реформа, но смятаме, че липсват ясни механизми за контрол. Предлагаме да се добави независим надзорен орган и по-ясни критерии.“

Разликата между тези примери не е в това дали има критика, а в това дали тя оставя пространство за диалог и реално подобрение.

Защо губим от начина, по който говорим

Ако погледнем политическия диалог в България, често изглежда сякаш се води като игра с нулева сума – за да спечеля аз, ти трябва да загубиш. Фокусът не е върху намиране на общи решения, а върху уязвяване на опонента.

В такава среда обратната връзка почти винаги се дава по начин, който я прави нечуваема. Това пък води до ниска зрялост при нейното приемане. Ако не дискредитираш източника или самото послание, изглеждаш слаб. В резултат на това политическият диалог все повече заприличва на сблъсък между две футболни агитки. И от това губим всички.

В действителност политиката не е игра с нулева сума. Обществото печели най-много, когато има диалог, а не война. Затова е важно, независимо от различията в ценности и идеи, да се поддържат отворени канали за комуникация.

Това, че разговаряш с политическия си опонент, не означава, че си съгласен с него или че си готов да се откажеш от принципите си. А това, че някой се държи незряло, не те задължава да отговаряш по същия начин.

Пример за незрял и зрял политически диалог

Политик А – незряла, агресивна критика:

„Това, което правите, е пълен провал! Вие лъжете хората и съсипвате държавата. Всички виждат, че нямате капацитет и само се правите на експерти! Това ви е стилът – хаос и некомпетентност!“

Характеристики на това поведение:

• лични нападки
• обобщения
• липса на факти
• емоционална агресия

Политик Б – зрял, конструктивен отговор:

„Разбирам, че темата предизвиква силни емоции и уважавам правото ви на критика. Позволете ми да се върна към фактите: приетото решение беше обсъдено в комисия и подкрепено от експертни становища. Ако има конкретни несъответствия в данните, бих искал да ги обсъдим публично и по същество. За мен е важно разговорът да остане фокусиран върху решенията, които са най-добри за гражданите.“

Какво демонстрира този отговор?

• не напада човека
• не отрича самата критика
• не влиза в оправдателен режим
• връща разговора към факти
• демонстрира уважение

Защо това е „висока зрялост“?

• не казва „ти лъжеш“
• не казва „ти си платен/купен“
• не използва сарказъм
• признава правото на критика
• кани към диалог по същество

За финал

В една демокрация силата на политиците не се измерва с това колко остро атакуват, а с това колко добре умеят да слушат, да признават грешки и да търсят решения. А това не започва от властта, а от зрелостта. Пожелавам си скоро да прекъснем порочния кръг, в който се намираме в момента, и политиците в България да започнат да имат много по-зряло поведение.

От празни обещания до купени гласове: симптоми на една и съща болест

Кандидатите за изборни длъжности се нуждаят от нашите гласове. За да ги получат, те ни обсипват с обещания какво ще направят, ако бъдат избрани. На избирателя остава задачата – да избере тези обещания, които намира за най-полезни спрямо своите приоритети и разбирания. И точно тук започват проблемите.

Често обещаните действия са прекалено абстрактни и далечни от ежедневните нужди на хората. Например – колко от вас могат ясно да си обяснят как една „реформа в съдебната система“ би могла да повиши доходите им, ако именно това е основният проблем, който искат да бъде решен?

В това отношение партиите са големи длъжници на обществото. Каквито и послания да отправят, те трябва да поставят на централно място важните проблеми на избирателя и да пречупват действията си през тях. Вместо това, повечето използват език, разбираем само за тесен кръг хора, и сами си затварят вратата към по-широка подкрепа.

Бих очаквал партиите да имат поне базов консенсус какво всички искаме – по-добър живот, по-сигурна държава, повече справедливост – и да спорят не дали, а как това да се постигне, всяка според своите ценности. За съжаление, у нас това рядко се случва.

Но дори да приемем, че всички разбират как действието А води до резултат Х, следващото предизвикателство е друго: колко е вероятно действието изобщо да се случи, дори и да гласуваме за партията, която го обещава.

Политическата система в България е фрагментирана, а за да се изпълнят обещания, трябва мнозинство – на парламентарно или общинско ниво. Това изисква висока политическа култура и готовност за сътрудничество – нещо, което често липсва. Затова избирателят често е изправен пред избор между „много добра, но малко вероятна за реализиране идея“ и „достатъчно добра, но постижима“. Логично е мнозина да изберат второто.

През последните години отделните партии често се конфронтират, преминавайки граници на добрия тон и стигайки до лични нападки. Може би вярват, че така изобличават опонентите си и печелят точки пред избирателите. Всъщност така чупят доверието в себе си – и във възможността нещата, които обещават, наистина да се случат.

В резултат на всичко това много хора се чувстват объркани и обезкуражени. Нито разбират какво реално им предлагат партиите, нито вярват, че то ще се случи. За тях всички са еднакви – и така изборът губи смисъл.

А сега си представете друго послание: „Гласувай за мен и веднага ще получиш 50 лева.“ Просто, ясно и сигурно. Няма съмнение каква е ползата, нито дали обещанието ще бъде изпълнено. Купуването на гласове е престъпление, но концептуално показва същия механизъм – обещание срещу конкретна полза, само че в много по-достъпна и директна форма.

Вместо само да заклеймяват този тип практики, политическите партии би трябвало да си вземат поука: хората имат нужда от ясна, разбираема и свързана с живота им комуникация. Дори най-посредствената политическа програма може да донесе много по-голяма от 50 лева полза за всеки от нас. Ако бъде комуникирана ясно, никой няма да има изкушението да си продаде гласа.

Представителната демокрация и илюзията за пряко участие

Поредният неуспешен опит за насрочване на национален референдум относно приемането на еврото отново породи оживени дебати — доколко това е демократично и дали правата на гражданите не са ограничени. Но колкото и парадоксално да звучи, случващото се не нарушава демократичния ред. Напротив — това е именно начинът, по който работи представителната демокрация в България.

Според Конституцията на Република България страната е парламентарна република с представителна демокрация. Това означава, че гражданите избират свои представители — депутати на национално ниво и кметове и общински съветници на местно — и им делегират правото да вземат решения от тяхно име. Гласуването на избори е основният механизъм, чрез който обществото влияе върху посоката на управление.

Конституцията допуска възможността за провеждане на референдуми — форма на пряка демокрация, при която гражданите могат да се произнесат по важни въпроси. На практика обаче механизмът е строго ограничен. Условията и процедурите за иницииране и провеждане на референдум се определят със закон, приет именно от Народното събрание — тоест от същите народни представители, които биха могли да бъдат засегнати от резултата на подобно допитване.

Това създава структурен проблем. При местните референдуми има разделение между тези, които определят правилата, и тези, които ги следват. При националните — не. Всяка идея за референдум минава през волята на депутатите: те решават дали да го разрешат, какъв да е въпросът и дали резултатът му ще бъде задължителен. Историята показва, че дори при проведен национален референдум — както беше например през 2016 г. — няма правен механизъм, който да задължи Народното събрание да изпълни волята на избирателите, ако тя не съвпада с неговата политическа линия.

Звучи несправедливо? В известен смисъл — да. Но това не означава, че е недемократично. Това е същността на представителната демокрация: решенията се вземат от избраните представители, а не пряко от народа. Ако обществото желае промяна в тази система — например по-широко прилагане на пряка демокрация — тя може да се осъществи единствено чрез промяна на основния закон. Това предполага сериозен обществен натиск, широка политическа воля и най-вероятно — свикване на Велико Народно събрание.

Докато това не се случи, отказите за насрочване на национални референдуми ще продължат да бъдат не просто възможни, а напълно законни. Общественото недоволство от това е напълно разбираемо, но не отразява дефект в системата — а именно начина, по който тя е била създадена да функционира.

Честита национализация

След промените в пенсионното осигуряване, гласувани вчера, може спокойно да се приеме, че вторият стълб за осигуряване е зачеркнат. Твърденията, че това се прави заради хората и им се дава право на избор, са меко казано смешни и само наивници биха им се вързали. На практика, това което е прието, че парите отиват в НОИ, но имаш право да си ги запазиш във фонда. Само че предвид кратките срокове за упражняване на това „право“, то има цена и то доста висока. В моя случай, разходите, които ще трябва да направя биха ми излезнали колкото годишната доходност. За хората, които се намират в чужбина по една или друга причина през това време, упражняването на това право, ще стане икономически неизгодно. За мен тази поправка и на това разчита, че доста от хората или няма да са заинтересовани или няма да могат да упражнят „правото“ си на избор. За сметка на това, прехвърлянето на голяма сума пари от фондовете към НОИ, доста ще натисне цените на активите, определено ще прецака хората, които остават във втория стълб. Разбира се, то ще даде възможност на хора с доста финансов ресурс, да направят добри пари. Мисля, че това обяснява и защо се бърза толкова с тази поправка и се прави в нарушение на всякакви административни и морални правила. Ясно е КОЙ покрай далаверата с КТБ гушна едни пари и сега иска да ги мултиплицира, а пък на ГЕРБ им трябва финансов ресурс в бюджета, чрез който пък да могат да се похвалят какво са направили, както и да облажат някои обръчи.

За мен в решението за поправката, няма нищо принципно и просто потвърждава модела на управление от миналата година. Много се надявам президентът да наложи вето, както и Горанов да вземат да го сменят. Интересно ми е реформаторите, претендиращи, че вкарват нов морал в политиката, дали ще останат в правителството. Аз на тяхно място бих напуснал веднага.  

ГЕРБ срещу майките 2

Предложението на Бойко Борисов към майките, осветено с малко повече детайли в тази статия на Дневник, е добра илюстрация за това, че демографията не е сред приоритетите на ГЕРБ. Ако трябва да говорим с цифри, офертата е всички майки да получават по-малко пари за майчинство, без да има нищо в замяна (детските градини не се строят с пари на НОИ, а вноските към НОИ не се променят). Най-малко засегнати са майките, които почти не са работили или си осигуряват на минимума. За целият период на майчинството ще получат грубо 1000 лева по-малко. Най-силно засегнати са майките осигуряващи се на максималния осигурителен доход. За тях офертата е да получат с около 6000 лева по-малко. Всички останали са между тези две граници. Майките, взимащи около средната за страната заплата, ще получат около 3000 лева по-малко.

Ако ГЕРБ смятат да намаляват периода на майчинските, то трябва да го правят за сметка на увеличаване на периода за изплащане на обезщетения близки до заплатата, както и да намалят периода, който се използва за пресмятане на размера на обезщетението. Последното е особено важно, ако искат да стимулират раждането на повече от едно дете. В момента има казуси, как майчинските за второто дете за 2-3 пъти по-ниски от майчинските за първото дете, без майката да си е сменяла работата или да има сериозни промени в заплатата.

ГЕРБ срещу майките

През последната седмица имаше протести на майки, които искаха нещо, което ГЕРБ им отне. Майчинството през втората година, да е поне колко МРЗ. От изказвания на разни фактори, се разбра, че това не може да стане, защото ще натовари бюджета с цели 15 млн.лв. на година(едно наистина непосилно бреме). В същото време правителството отпуска 1 млн. лв. за излъчване на родното първенство по телевизията. Нищо лошо, въпрос на приоритети. 

Шефът НОИ, цитиран от Дневник, загатна за основните идеи на социално-демографската политика на ГЕРБ.

 "Логиката да не се предвиди повишаване на помощите за отглеждане на деца през 2013 г. е, че децата на 1 навършена година трябвало да се социализират, а майките им да се върнат на работа, за да не се деквалифицират, обясни директорът на НОИ." 

Посланието е съвсем ясно, в средно-срочен план втора година майчинство няма да има. В тази посока предполагам, че всякакви бивши „експерти“ на Световната банка ще изсипят едно кило аргументи как е по света и ще ги подкрепят с „регресии“ на благосъстояние срещу месеци майчинство.

В настоящия момент обаче намирам това изказване за силно неадекватно. Не знам как е по другите големи населени места, но в София положението с детските градини е зле. От тази статия на Дневник става ясно, че не достигат около 13 хиляди места. Не може да се отрече, че има прогрес по въпроса, но положението е зле. В същото време трябва да се отбележи, че дефицита с местата в яслените групи (за деца от 1 до 3 години) е доста по-сериозен. Предлагането е доста по-малко по чисто обективни причини – тези деца имат нужда от повече грижи. Поради тази причина местата за втора яслена (възраст от 2 до 3 години) група са 2-3 пъти по-малко от местата в градински групи, а тези в първа яслена (от 1 до 2 години) група са още 2 пъти по-малко. Съответно възниква въпросът, ако имаме дефицит на градински групи (деца над 3 години), около 5-6 пъти по-малко места за първа яслена група (деца от 1 до 2 години) и насилим майките да ходят на работа, кой ще гледа децата? 

Няколко възможни опции са както следва:

• Бабите, ако са се измъкнали от пенсионните реформи. Принос към социализиране – нула. 
• Частни детски градини. За възраст от 1 до 3 години пазарът хич не е развит, макар и да има търсене. Разходите започват от 400 лева нагоре, така че за да има финансова изгода за семейството, майката трябва да взима поне 700 лева брутна заплата. 
• Бавачки. Сериозен разход (от 600 лева нагоре), никаква социализация, икономически изгодно, при заплати от 900 лева нагоре. 

Предвид факта, колко често боледуват децата в тази възраст, когато са изложени на социализация (две седмици лекарства на една седмица социализация), може да си представим за какво квалифициране на майките става на въпрос, ако работодателят ги търпи (формално има правни спънки, но практически има доста законови реализации). 

Силно неадекватно ми се струва изказването и на социалния министър, че да има по-високи майчински през втората година, трябва да има увеличение на приходите, с намек към ставката. 

„Парите за майчински се осигуряват от вноските, които постъпват в НОИ за целта и за да се увеличат, трябва да се повишат тези вноски.„ 

През своя мандат ГЕРБ направиха две косвени стъпки в тази посока, но явно си затварят очите за тях: 

• Увеличаването на минималната заплата и осигурителните прагове директно увеличават приходите в НОИ, но от това увеличение, нищо не отива към майчинските. 
• ГЕРБ увеличиха периода, върху който се изчислява сумата за майчински от 12 на 24 месеца. Това увеличение директно намалява обезщетенията плащани през първата година (Нормално е заплатите да растат, съответно в края на периода да се по-високи спрямо началото на периода. Отделно, че част от майките може да не са работили две години), но няма компенсация за втората година. 

Не мога да разбера защо в контекста на задаващата се демографска криза ГЕРБ, в лицето на НОИ, води такава кампания срещу майките и раждаемостта. Само два примера в тази посока: 

• Увеличаване на периода, върху който се изчислява сумата за майчински, при равни други условия води до отлагане на раждането на първо дете. Всеки може да се сети какви са последствията върху демографията. 
• Поради други фактори, раждането на първо се отлага във времето, но то може да бъде компенсирано с по-скорошно раждане на второ дете. Но отново начина, по който се изчисляват обезщетенията действа демотивиращо. Освен ако не застъпите майчинствата, т.е две деца родени в по-малко от година и половина разлика (доста силно изживяване), трябва да изчакате поне две години, след като ви е приключило майчинството, за да може да получавате през първата година на второто ви майчинство обезщетения близки до заплатата ви. В тази връзка ниския размер на майчинските през втората година на първата бременност засилва допълнително проблема. 

Няма да коментирам неща от сорта на спиране на майчинските при записване в детска градина, което прави периодът на адаптация на детето изключително приятно занимание. (хем трябва да си на работа, хем трябва да вземеш детето на обяд и така в продължение на поне седмица). Разбира се, това се компенсира с отпуска (натрупана през годините майчинство), което също е трън в очите на управляващите. Преди известно време, за да си решат проблемите с натрупаните отпуски в администрацията, се прокрадваха идеи как при продължителни отсъствия от работа (по каквато и да е причина) да не се полага отпуска за съответния период. За щастие все още нереализирани.