В България има представителна демокрация, в която гражданите избират различни органи на властта: народни представители, кметове и общински съветници, президент и вицепрезидент, както и членове на Европейския парламент. Всеки от тези избори дава различен мандат и различни правомощия. Въпреки това посланията на кандидатите често звучат почти еднакво, независимо за какво всъщност се гласува.
От едната страна е вечната борба срещу либералните ценности, „прогнилия Запад“ и неговия хомот. От другата — вечната борба с корупцията, задкулисието и остатъците от Държавна сигурност. Проблемът не е, че тези теми непременно са маловажни, а че се използват като универсален отговор при всеки вид избори, дори когато избираният орган няма правомощията да постигне обещаваното.
Така постепенно губи значение за какво точно гласуваме и какъв мандат даваме. Различните избори се превръщат в поредния вот „за“ или „против“ определен политически лидер или лагер. Това понижава качеството на политическия дебат и измества конкретните въпроси за правомощията и отговорността с общи лозунги и демагогия.
В контекста на президентските избори на 25 октомври искам да разгледам различните видове избори и правомощията на хората, които избираме. Целта е да разграничим какво те могат самостоятелно да решат, върху какво могат да влияят и какво изобщо не зависи от тях.
Това е прост първи тест за предизборните обещания. Той може да ни покаже кои от тях са реалистични и кои няма как да бъдат изпълнени от съответната длъжност. Така фокусът би могъл да се премести от големите лозунги към кандидатите, които разбират собствения си мандат и говорят конкретно за онова, което действително могат да направят.
Избори за Народно събрание
България е парламентарна република и изборите за Народно събрание най-пряко определят посоката на националното управление. Парламентът приема, изменя и отменя законите; приема държавния бюджет и упражнява контрол върху изпълнението му; избира министър-председателя и Министерския съвет и контролира тяхната дейност; ратифицира важни международни договори; взема определени решения в областта на отбраната и външната политика; избира членове и ръководители на редица държавни органи; може да изменя Конституцията в рамките на своите правомощия.
Народното събрание не управлява страната пряко. То създава законовата и бюджетната рамка, излъчва правителството и контролира неговата работа. На парламентарните избори обаче не избираме просто отделни народни представители. Определяме политическото мнозинство, което ще състави правителство, ще зададе националните приоритети и ще разполага с инструментите да ги превърне в политика.
Затова кампанията за парламентарни избори е мястото за представяне на цялостна програма за управление. Тя би трябвало да дава отговор поне на пет големи въпроса:
- Как България да създава повече стойност и по-високи доходи?
- Как да развива възможностите на хората чрез по-добро образование и здравеопазване?
- Как държавата да стане по-компетентна, справедлива и предвидима?
- Как да бъде възможен нормален живот и извън няколкото най-големи града?
- Как страната да остане сигурна, демократична и демографски жизнеспособна?
За отделния човек обаче тези теми остават прекалено абстрактни. Пречупени през неговото ежедневие, те се превръщат в много по-конкретни въпроси:
- Мога ли да изкарвам достатъчно и имам ли професионално бъдеще?
- Може ли семейството ми да получи качествено образование и здравни грижи?
- Разполагам ли с необходимата инфраструктура и услуги за нормален живот?
- Живея ли в чиста, безопасна и добре управлявана среда?
- Има ли бъдеще мястото, в което живея?
Конкретните измерения на тези въпроси зависят до голяма степен от вида на населеното място. В малките населени места водещият въпрос често е дали изобщо може да се живее нормално. В средно големите градове дали човек може да живее добре и да се развива, без да бъде принуден да замине. А в големите областни центрове извън София дали градът може да предложи реална алтернатива на столицата.
Местни избори
В този контекст изборите за кметове и общински съветници са сред най-важните за всекидневния живот на хората. Изненадващо голяма част от инструментите за решаване на поставените по-горе проблеми са в ръцете на местната власт. Това позволява и много по-конкретни предизборни послания: за улици, транспорт, детски градини, чистота, общински здравни и социални услуги, градска среда и развитие на населеното място.
Тук обаче е важно да разграничаваме ролите на кмета и общинския съвет. Общинският съвет определя местните политики, приема общинския бюджет и наредбите и взема ключови решения за развитието и собствеността на общината. Кметът ръководи общинската администрация и организира изпълнението на тези политики и решения. Затова изпълнението на много от обещанията на кандидата за кмет зависи и от решенията на общинския съвет и от подкрепата, която той ще има в него.
От значение е и способността на местната власт да работи с централната държавна власт. За някои решения собствените средства на общината не са достатъчни и е необходимо финансиране от държавния бюджет или по национални и европейски програми. Други изискват промяна в закон или наредба, а трети — съдействие от министерства, агенции и контролни органи.
Местните проблеми могат да направят националните партийни програми много по-конкретни. Вместо общи обещания за „регионално развитие“, партиите могат да посочат как ще променят законите, правомощията и финансирането на общините, така че местната власт да разполага с реални инструменти за действие. Посланието вече не е просто „ще решим проблема“, а „ще създадем условия вашият кмет и общински съвет да могат да го решат“.
Президентски избори
Особено интересна е ролята на президента в българската политика. Той не участва пряко в ежедневното управление на страната, но в моменти на политическа криза може да се превърне в една от ключовите фигури. И тук нямам предвид само правомощието му да назначава служебно правителство.
Във всяка политическа система съществуват напрежения. Когато те се натрупват и институциите не успяват да намерят изход, ситуацията може да стане взривоопасна. Именно тогава според мен президентът трябва да използва авторитета на поста, за да бъде посредник: да събере конфликтните страни, да потърси допирните точки между тях и да помогне за намирането на изход.
Пример е политическата криза от 1997 г., при чието разрешаване Петър Стоянов изиграва важна роля. Разбира се, изходът не е заслуга само на президента, но поведението на Стоянов показва как президентската институция може да помогне за намаляване на напрежението и за възстановяване на политическия диалог.
Като пример за обратното бих посочил Румен Радев. Според мен с острите си послания и с честото заемане на страна в политическите конфликти той по-скоро засилваше напрежението, отколкото да помага за неговото преодоляване. Разбира се, неговите привърженици биха казали, че президентът трябва да бъде коректив и да назовава проблемите открито. Но корективът и посредникът не са непременно противоположни роли: възможно е да защитаваш ясни позиции, без да затваряш пространството за разговор.
От тази гледна точка, колкото и ограничени да са отговорностите на президента в ежедневното управление, съвсем не е без значение какъв човек заема поста. Насочването на политически процеси не е лесна работа. То изисква визия, емпатия, способност да се разбират мотивите на конфликтните страни, да се откриват пресечни точки и да се създават условия за компромис.
Затова в една президентска кампания би трябвало да очакваме различни послания от тези на парламентарните избори. Кандидатът за президент не може убедително да обещава по-високи доходи, нови пътища, по-ниски данъци или реформа в здравеопазването. Той не разполага с необходимите управленски и бюджетни правомощия. Може да поставя подобни теми в обществения дневен ред и да влияе върху дебата, но не може сам да реализира тези политики.
Смислените въпроси към кандидата за президент са други. Ще бъде ли независим от партията, която го е издигнала, и как ще действа при политическа криза? От какви принципи ще се ръководи при назначенията и използването на своите правомощия? И най-важното — способен ли е едновременно да бъде коректив на властта и посредник между политическите сили?
Така президентската кампания не би трябвало да бъде състезание между алтернативни управленски програми. Тя трябва да бъде разговор за начина, по който кандидатите разбират институцията, за принципите, от които ще се ръководят, и за поведението им в моменти, когато нормалният политически процес престане да работи.
Избори за Европейски парламент
Не на последно място по значение са изборите за Европейски парламент. Европейският парламент представлява гражданите на Европейския съюз, а избраните в България депутати са част от него. Те не са представители на българското правителство, нито пратеници, чиято единствена задача е да защитават „националния интерес“. Те участват в създаването на общи правила за целия Европейски съюз и обикновено работят в рамките на европейски политически групи, обединени от сходни идеи, а не по национален признак.
Това не означава, че българската гледна точка е без значение. Напротив — българските евродепутати трябва да разбират как общите европейски решения се отразяват върху страната ни и да внасят този опит в европейския дебат. Но задачата им не е просто да издействат изключения или повече средства за България, а да участват в намирането на решения, които работят за Съюза като цяло и отчитат различията между неговите държави и региони.
Европейският парламент приема закони заедно със Съвета на ЕС, участва в определянето на европейския бюджет, избира председателя и одобрява състава на Европейската комисия и упражнява контрол върху нейната работа. Затова на европейските избори не избираме кой да управлява България, нито кой да реши проблемите на конкретна община. Избираме какъв да бъде политическият баланс в една от основните институции на ЕС и в каква посока да се развива Европа.
Големият въпрос на тези избори е каква Европа искаме да изградим. Колко силно да бъде интегрирана и колко самостоятелност да запазят държавите? Как да гарантира собствената си сигурност? Как да съчетае икономическата конкурентоспособност със социалната и екологичната защита? Как да управлява миграцията и общите си граници? Докъде да се разширява и как да защитава демокрацията и върховенството на закона?
Тук също общите лозунги не са достатъчни. Смисленият кандидат трябва да обясни не само дали е „за“ или „против“ Европа, а какви общи решения подкрепя, в кои области държавите трябва да действат заедно и кои решения е по-добре да останат на национално или местно ниво.
Разбира се, нито една от тези институции не действа изолирано. Националната власт създава рамката за местните решения, местните проблеми трябва да намират отражение в националните политики, европейските правила влияят върху възможностите на държавата, а президентът може да подпомага или да затруднява диалога между всички тях. Това взаимодействие обаче не означава, че различните избори са взаимозаменяеми.
Затова, когато слушаме поредното предизборно обещание, можем да си зададем три прости въпроса: може ли човекът, за когото гласуваме, сам да вземе това решение; може ли само да повлияе върху него; или то изобщо не е в правомощията на длъжността, за която се кандидатира?
Демокрацията не се изчерпва с това да изберем „нашия човек“. Тя изисква да разбираме за каква роля го избираме, какви инструменти му предоставяме и за какви резултати можем да му търсим отговорност. Едва тогава изборът престава да бъде гласуване за лозунги и се превръща в даване на конкретен мандат.
