Какъв президент ни трябва? Президентските обещания: какво стои зад посланията

Сигурност, справедливост, единство, национален интерес — трудно е да възразиш срещу тези цели. Но за да направим информиран избор, трябва да разберем как кандидатите ще ги преследват чрез правомощията на президентската институция. Съгласието с политическата посока на един кандидат не означава, че той разполага със средствата да изпълни обещанията си.

1. Какво зависи от президента и как да оценяваме кандидатите

България е парламентарна република. Президентът олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Разполага с конкретни инструменти: връщане на закони за ново обсъждане, сезиране на Конституционния съд, участие в процедурата за съставяне на правителство и назначения, предвидени в Конституцията и законите. Той е върховен главнокомандващ и възглавява Консултативния съвет за национална сигурност. Правомощията му имат ограничения: например ветото може да бъде преодоляно с гласовете на повече от половината от всички народни представители. [1]

Наред с формалните правомощия президентът разполага с публична трибуна и възможност за обществено влияние. Може да поставя пренебрегвани проблеми в дневния ред, да организира разговор между институции и да насърчава дългосрочни решения. Но това влияние не го превръща в началник на останалите власти и не гарантира резултатите от тяхната работа.

Оттук следват пет критерия:

1. Честност за възможностите. Различава ли кандидатът какво може да реши, върху какво може да влияе и какво зависи от други институции?
2. Независимост и последователност. Ще прилага ли едни и същи принципи към поддръжниците и опонентите си? Готов ли е да се противопостави и на политически близките си хора, когато принципите му го изискват?
3. Способност за диалог. Търси ли разговор и сътрудничество с хора и институции, които не споделят позициите му?
4. Преценка при трудни решения. Обяснява ли рисковете, условията и цената на позициите си?
5. Проверими ангажименти. Казва ли как ще използва правомощията, по какви критерии ще избира хората, които назначава, и как ще отчита работата си?

Тези критерии помагат да оценим какво стои зад общата реторика. Неясният лозунг може просто да е неинформативен и сам по себе си не е достатъчен, за да определим едно послание като популистко. По-сериозен повод за критика има, когато кандидатът обещава резултат, без да обяснява с какви правомощия и чрез чие съдействие ще го постигне, или премълчава съществени рискове и последствия. Особено показателна е претенцията, че само неговият политически лагер представлява „истинския народ“.

2. Какво казват двете кампании

В разгледаните послания кампаниите на Илияна Йотова и Андрей Гюров поставят различни акценти върху сигурността и бъдещето на България. 

Кампанията на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е под мотото „За България в сигурни ръце“. Основните линии са работещи институции и еднакви правила, стабилност и диалог, социална справедливост и перспектива за младите. Йотова подчертава сътрудничеството с парламентарното мнозинство и правителството на Румен Радев. [2, 3]

Кампанията на Андрей Гюров и Георги Кандев използва „Гюров, Кандев и аз“ и визията за единна, достойна и модерна България. Гюров заявява, че ще обещава само онова, което президентът може да направи. Представя поста като независим коректив, който подкрепя добрата работа на правителството и посочва грешките му. [6–8]

Тук се очертава важна разлика в заявения модел на президентско поведение: при Йотова изпъква сътрудничеството с управлението, а при Гюров — ролята на коректив. И при двамата обаче остава въпросът как ще съчетават полезната координация с необходимата независимост.

Като мой прочит на разгледаните послания, при Йотова изпъква повече обещанието за закрила и стабилност, а при Гюров — за развитие и модернизация. При Йотова образът е на държава, която защитава хората от несигурността, намалява бедността и регионалните различия и съхранява националната идентичност. При Гюров по-силен акцент получават условията хората да реализират потенциала си чрез образование, работещи правила и модернизация. [3–5, 7, 10]

Това е разлика в акцентите, а не разделение между несъвместими цели. Йотова говори и за образование, работа и жилищна подкрепа за младите. Гюров също говори за защита на гражданите и допълнителна подкрепа за децата с най-труден старт. [3, 7, 10]

Разликата се вижда и във външната политика. Йотова подчертава националния интерес, мирните преговори за Украйна и категоричното обещание да не бъдат изпращани български войници там. [2, 5] При Гюров сигурността се свързва по-ясно с последователно участие в ЕС и НАТО, доверие между съюзниците и общи действия. [9] Това са различни представи за защитата на националния интерес, които трябва да бъдат оценявани и според условията, рисковете и конкретните действия зад тях.

Тези различия могат да привлекат избиратели с различни водещи приоритети: намаляване на несигурността и социалните различия при Йотова; модернизация, институционални промени и съюзническа предвидимост при Гюров. Потребностите се припокриват: хората с по-малко възможности също имат нужда от перспектива за развитие, а професионално успешните също търсят спокойствие и защита.

За оценката на двете кампании обаче политическата посока е само началото. След лозунга трябва да видим конкретното действие, президентското правомощие, зависимостите от други институции и начина за отчитане на работата.

3. Как изглеждат посланията спрямо критериите

Лозунгите: лично доверие и символично участие

„Сигурни ръце“ насочва към лично доверие, компетентност и отговорност. Сам по себе си лозунгът не обещава конкретен резултат, но оставя неясен обхвата на предлаганата сигурност. Затова трябва да видим как кампанията го изпълва със съдържание: кои рискове президентът може да ограничи, чрез какви действия и в сътрудничество с кои институции.

Напрежение с призива за силни институции би възникнало, ако личното доверие към кандидата се представя като заместител на ясните отговорности, контрола и правилата. Президентът трябва да обясни не само защо заслужава доверие, но и как ще укрепва институции, които работят независимо кой ги оглавява.

„Гюров, Кандев и аз“ приканва гражданина да се почувства част от общо начинание. Това може да бъде покана за подкрепа или послание за участие и споделена отговорност. Ако кампанията го представя като обещание за гражданско участие в работата на институцията, са нужни механизми: открити консултации, публични отговори на предложения и достъпни отчети. Ще се чуват ли и несъгласните?

И двата лозунга създават отношение към кандидата: единият приканва да му се доверим, другият — да се почувстваме включени. Нито личното доверие, нито символичното участие са достатъчни за оценка без конкретни ангажименти.

Независимостта: еднакви правила и за своите

При Йотова акцентът върху сътрудничеството с правителството може да означава полезна институционална координация. Сам по себе си той не доказва зависимост. Въпросът е дали сътрудничеството оставя място и за публично несъгласие: при какви обстоятелства тя би се противопоставила на правителството на Радев и как би работила с управление на опонентите си?

Гюров по-ясно заявява ролята на независим коректив. [7, 8] Но издигането чрез инициативен комитет само по себе си не доказва автономност. И към него важи същият въпрос: ще бъде ли критичен и към управление, с което е политически близък?

Опозиционността към сегашната власт не е равнозначна на независимост. И при двамата призивът за еднакви правила ще се проверява чрез критериите за назначения, мотивите за решенията и реакциите при нарушения от политически съюзници. Преди изборите полезно доказателство биха били и минали случаи, в които са защитавали принцип срещу собствената си политическа среда.

Единството: как се отнасяме към несъгласните

Посланията за диалог са подходящи за президентството. Но единството се проверява в отношението към хората извън подкрепящия лагер.

В отразеното изказване в Смолян Йотова използва „безродие“ при критиката си към предложения за учебното съдържание и отношението към историческото наследство. [5] Според мен този език превръща спора по конкретни идеи в оценка за националната принадлежност на несъгласните и отслабва претенцията за посредничество. Президентът трябва да представлява и гражданите, които не споделят неговите исторически възгледи.

Гюров изрично заявява, че различията не трябва да превръщат хората във врагове. [7] Това е подходящ принцип, чиято проверка ще бъде в отношението към политически несъгласните. 

Представляването на всички граждани не означава приемане на всички позиции. Президентът може да оспорва остро идеи и действия, като аргументира критиката си и зачита равноправието на хората, които ги защитават.

Сигурността: позицията не е гаранция за резултат

При Йотова най-ясният риск от обещание отвъд правомощията е личната гаранция за недопускане на български войници в Украйна: „Български войници няма да отидат в Украйна. Това ви го обещавам“. [5]

Позицията срещу военно участие е легитимна. Но президентът не контролира еднолично резултата. Конституцията възлага на Народното събрание разрешаването на изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната. Статутът на върховен главнокомандващ не дава общо право сам да разрешава или забранява всяка мисия. [1, чл. 84, т. 11 и чл. 100]

Популисткият риск тук е в превръщането на политическа позиция в лична гаранция за защита, без да се обясни зависимостта от решенията на други институции. По-коректен ангажимент би бил кандидатът да посочи как ще отстоява позицията си чрез средствата, с които действително разполага.

Гюров свързва сигурността със съюзническа предвидимост и общи действия. [9] Това изяснява посоката му, но оставя въпроси за разходите, рисковете и защитата на българския интерес при разногласие с партньори.

При него също трябва да разграничим реалните президентски правомощия от очакванията, които думите му създават. Искането Йотова да свика Консултативния съвет за национална сигурност е конкретно и съответства на ролята ѝ. По-неясно е обвинението, че тя не е „поела контрол върху ситуацията“. [11]

Ако се очаква президентът да събере институциите, да поиска информация и да насърчи съгласувана позиция, това е разбираемо. Ако се внушава, че трябва лично да ръководи оперативната реакция на държавата, се преувеличават възможностите на поста. Конституцията възлага на Министерския съвет осигуряването на националната сигурност и общото ръководство на въоръжените сили. [1, чл. 105, ал. 2] 

Към двамата са нужни въпроси за конкретни сценарии. Бойно участие, обучение на украински военнослужещи в България, изпращане на инструктори в Украйна и евентуална мироопазваща мисия са различни случаи. Кои действия биха подкрепили или отхвърлили, при какви условия и как биха използвали президентските правомощия за тази позиция? По-полезно е да знаем условията зад отговора, отколкото да получаваме общи уверения за мир или сигурност.

Социалните каузи: видим президентски принос

Доходите, жилищата, образованието и регионалните различия са легитимни теми и за президент. Важното е да се различи неговият принос от отговорностите на правителството, парламента и местната власт.

Йотова посочва работа според правомощията си и заедно с други институции. [3] Това уточнение е съществено, но остава въпросът какъв конкретен ангажимент поема.

При Гюров образованието дава пример за по-ясно назовано действие: да започне обществен разговор, без да замества министерството. [10] Това съответства на възможностите за влияние и посредничество, но само по себе си не гарантира по-добър резултат. Нужни са формат, участници и очаквани последващи действия, за да може да се проследи как разговорът води до предложения и работа по тях.

И двамата трябва да обяснят какво ще последва след публичното събитие: как ще бъдат обобщени предложенията, към кои институции ще бъдат насочени и как ще се проследява отговорът им. Така гражданите ще могат да оценяват конкретната работа на президента, без да му приписват резултати, които зависят от други власти.

Какво още трябва да чуем

В разгледаните изявления има повече яснота за образа, който кандидатите изграждат, и целите, които заявяват, отколкото за конкретните правила за упражняване на властта. По какви критерии ще подбират хората, които назначават? Как ще решават кога да използват вето? Как ще действат при конфликт между принцип и политическа лоялност?

Моят прочит е, че в тези изявления Гюров формулира институционалните ограничения по-изрично, особено при образованието. При Йотова категоричната лична гаранция за недопускане на български войници в Украйна е по-ясен пример за обещан резултат, който тя не може да осигури еднолично. Езикът за „безродие“ пък поставя въпрос за отношението към несъгласните.

Добрият президент трябва да бъде последователен в рамките на своите правомощия, да укрепва институциите и да може да разговаря с хората извън собствения си лагер. Именно за това трябва да търсим доказателства — включително от кандидата, който ни е политически по-близък.

Източници

1. [Конституция на Република България](https://parliament.bg/bg/const) — чл. 1; чл. 84, т. 11; чл. 92–101; чл. 105, ал. 2; чл. 150.
2. [Официален сайт на Йотова и Вълчев](https://iotovavalchev.bg/) — реч при учредяването и изявленията за Украйна от 5 октомври.
3. [Йотова във Вълчи дол, 5 октомври 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/valchi-dol-yotova)
4. [Откриване на кампанията във Велики Преслав, 27 септември 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/preslav-otkrivane)
5. [„24 часа“: Йотова в Смолян, 26 септември 2026 г.](https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/23630246)
6. [Официален сайт на Гюров и Кандев](https://gurovkandev.bg/)
7. [„Бъдещият разказ е за единна, достойна и модерна България“, 1 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/badeshtiyat-razkaz-e-za-edinna-dostoyna-i-moderna-balgariya/)
8. [БТА: откриване на кампанията на Гюров, 26 септември 2026 г.](https://www.bta.bg/bg/vote-pv-2026/kampania/1212403-ne-zavisimosti-a-nezavisima-balgariya-tova-e-prezidentstvoto-koeto-predlagam)
9. [Гюров за съюзническата предвидимост, 7 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/balgariya-e-silna-ne-kogato-lavira-mezhdu-pozitsii-a-kogato-e-predvidim-partnyor/)
10. [Гюров за образованието, 15 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/da-zapochnem-golemiya-razgovor-za-balgarskoto-obrazovanie/)
11. [Гюров за президентската реакция и КСНС, 6 октомври 2026 г.](https://gurovkandev.bg/pressaobshteniya/andrey-gyurov-imame-li-prezident/)

За какво всъщност гласуваме?

В България има представителна демокрация, в която гражданите избират различни органи на властта: народни представители, кметове и общински съветници, президент и вицепрезидент, както и членове на Европейския парламент. Всеки от тези избори дава различен мандат и различни правомощия. Въпреки това посланията на кандидатите често звучат почти еднакво, независимо за какво всъщност се гласува.

От едната страна е вечната борба срещу либералните ценности, „прогнилия Запад“ и неговия хомот. От другата — вечната борба с корупцията, задкулисието и остатъците от Държавна сигурност. Проблемът не е, че тези теми непременно са маловажни, а че се използват като универсален отговор при всеки вид избори, дори когато избираният орган няма правомощията да постигне обещаваното.

Така постепенно губи значение за какво точно гласуваме и какъв мандат даваме. Различните избори се превръщат в поредния вот „за“ или „против“ определен политически лидер или лагер. Това понижава качеството на политическия дебат и измества конкретните въпроси за правомощията и отговорността с общи лозунги и демагогия.

В контекста на президентските избори на 25 октомври искам да разгледам различните видове избори и правомощията на хората, които избираме. Целта е да разграничим какво те могат самостоятелно да решат, върху какво могат да влияят и какво изобщо не зависи от тях.

Това е прост първи тест за предизборните обещания. Той може да ни покаже кои от тях са реалистични и кои няма как да бъдат изпълнени от съответната длъжност. Така фокусът би могъл да се премести от големите лозунги към кандидатите, които разбират собствения си мандат и говорят конкретно за онова, което действително могат да направят.

Избори за Народно събрание

България е парламентарна република и изборите за Народно събрание най-пряко определят посоката на националното управление. Парламентът приема, изменя и отменя законите; приема държавния бюджет и упражнява контрол върху изпълнението му; избира министър-председателя и Министерския съвет и контролира тяхната дейност; ратифицира важни международни договори; взема определени решения в областта на отбраната и външната политика; избира членове и ръководители на редица държавни органи; може да изменя Конституцията в рамките на своите правомощия.

Народното събрание не управлява страната пряко. То създава законовата и бюджетната рамка, излъчва правителството и контролира неговата работа. На парламентарните избори обаче не избираме просто отделни народни представители. Определяме политическото мнозинство, което ще състави правителство, ще зададе националните приоритети и ще разполага с инструментите да ги превърне в политика.

Затова кампанията за парламентарни избори е мястото за представяне на цялостна програма за управление. Тя би трябвало да дава отговор поне на пет големи въпроса:

• Как България да създава повече стойност и по-високи доходи?
• Как да развива възможностите на хората чрез по-добро образование и здравеопазване?
• Как държавата да стане по-компетентна, справедлива и предвидима?
• Как да бъде възможен нормален живот и извън няколкото най-големи града?
• Как страната да остане сигурна, демократична и демографски жизнеспособна?

За отделния човек обаче тези теми остават прекалено абстрактни. Пречупени през неговото ежедневие, те се превръщат в много по-конкретни въпроси:

• Мога ли да изкарвам достатъчно и имам ли професионално бъдеще?
• Може ли семейството ми да получи качествено образование и здравни грижи?
• Разполагам ли с необходимата инфраструктура и услуги за нормален живот?
• Живея ли в чиста, безопасна и добре управлявана среда?
• Има ли бъдеще мястото, в което живея?

Конкретните измерения на тези въпроси зависят до голяма степен от вида на населеното място. В малките населени места водещият въпрос често е дали изобщо може да се живее нормално. В средно големите градове дали човек може да живее добре и да се развива, без да бъде принуден да замине. А в големите областни центрове извън София дали градът може да предложи реална алтернатива на столицата.

Местни избори

В този контекст изборите за кметове и общински съветници са сред най-важните за всекидневния живот на хората. Изненадващо голяма част от инструментите за решаване на поставените по-горе проблеми са в ръцете на местната власт. Това позволява и много по-конкретни предизборни послания: за улици, транспорт, детски градини, чистота, общински здравни и социални услуги, градска среда и развитие на населеното място.

Тук обаче е важно да разграничаваме ролите на кмета и общинския съвет. Общинският съвет определя местните политики, приема общинския бюджет и наредбите и взема ключови решения за развитието и собствеността на общината. Кметът ръководи общинската администрация и организира изпълнението на тези политики и решения. Затова изпълнението на много от обещанията на кандидата за кмет зависи и от решенията на общинския съвет и от подкрепата, която той ще има в него.

От значение е и способността на местната власт да работи с централната държавна власт. За някои решения собствените средства на общината не са достатъчни и е необходимо финансиране от държавния бюджет или по национални и европейски програми. Други изискват промяна в закон или наредба, а трети — съдействие от министерства, агенции и контролни органи. 

Местните проблеми могат да направят националните партийни програми много по-конкретни. Вместо общи обещания за „регионално развитие“, партиите могат да посочат как ще променят законите, правомощията и финансирането на общините, така че местната власт да разполага с реални инструменти за действие. Посланието вече не е просто „ще решим проблема“, а „ще създадем условия вашият кмет и общински съвет да могат да го решат“.

Президентски избори

Особено интересна е ролята на президента в българската политика. Той не участва пряко в ежедневното управление на страната, но в моменти на политическа криза може да се превърне в една от ключовите фигури. И тук нямам предвид само правомощието му да назначава служебно правителство.

Във всяка политическа система съществуват напрежения. Когато те се натрупват и институциите не успяват да намерят изход, ситуацията може да стане взривоопасна. Именно тогава според мен президентът трябва да използва авторитета на поста, за да бъде посредник: да събере конфликтните страни, да потърси допирните точки между тях и да помогне за намирането на изход.

Пример е политическата криза от 1997 г., при чието разрешаване Петър Стоянов изиграва важна роля. Разбира се, изходът не е заслуга само на президента, но поведението на Стоянов показва как президентската институция може да помогне за намаляване на напрежението и за възстановяване на политическия диалог.

Като пример за обратното бих посочил Румен Радев. Според мен с острите си послания и с честото заемане на страна в политическите конфликти той по-скоро засилваше напрежението, отколкото да помага за неговото преодоляване. Разбира се, неговите привърженици биха казали, че президентът трябва да бъде коректив и да назовава проблемите открито. Но корективът и посредникът не са непременно противоположни роли: възможно е да защитаваш ясни позиции, без да затваряш пространството за разговор.

От тази гледна точка, колкото и ограничени да са отговорностите на президента в ежедневното управление, съвсем не е без значение какъв човек заема поста. Насочването на политически процеси не е лесна работа. То изисква визия, емпатия, способност да се разбират мотивите на конфликтните страни, да се откриват пресечни точки и да се създават условия за компромис.

Затова в една президентска кампания би трябвало да очакваме различни послания от тези на парламентарните избори. Кандидатът за президент не може убедително да обещава по-високи доходи, нови пътища, по-ниски данъци или реформа в здравеопазването. Той не разполага с необходимите управленски и бюджетни правомощия. Може да поставя подобни теми в обществения дневен ред и да влияе върху дебата, но не може сам да реализира тези политики.

Смислените въпроси към кандидата за президент са други. Ще бъде ли независим от партията, която го е издигнала, и как ще действа при политическа криза? От какви принципи ще се ръководи при назначенията и използването на своите правомощия? И най-важното — способен ли е едновременно да бъде коректив на властта и посредник между политическите сили?

Така президентската кампания не би трябвало да бъде състезание между алтернативни управленски програми. Тя трябва да бъде разговор за начина, по който кандидатите разбират институцията, за принципите, от които ще се ръководят, и за поведението им в моменти, когато нормалният политически процес престане да работи.

Избори за Европейски парламент

Не на последно място по значение са изборите за Европейски парламент. Европейският парламент представлява гражданите на Европейския съюз, а избраните в България депутати са част от него. Те не са представители на българското правителство, нито пратеници, чиято единствена задача е да защитават „националния интерес“. Те участват в създаването на общи правила за целия Европейски съюз и обикновено работят в рамките на европейски политически групи, обединени от сходни идеи, а не по национален признак.

Това не означава, че българската гледна точка е без значение. Напротив — българските евродепутати трябва да разбират как общите европейски решения се отразяват върху страната ни и да внасят този опит в европейския дебат. Но задачата им не е просто да издействат изключения или повече средства за България, а да участват в намирането на решения, които работят за Съюза като цяло и отчитат различията между неговите държави и региони.

Европейският парламент приема закони заедно със Съвета на ЕС, участва в определянето на европейския бюджет, избира председателя и одобрява състава на Европейската комисия и упражнява контрол върху нейната работа. Затова на европейските избори не избираме кой да управлява България, нито кой да реши проблемите на конкретна община. Избираме какъв да бъде политическият баланс в една от основните институции на ЕС и в каква посока да се развива Европа.

Големият въпрос на тези избори е каква Европа искаме да изградим. Колко силно да бъде интегрирана и колко самостоятелност да запазят държавите? Как да гарантира собствената си сигурност? Как да съчетае икономическата конкурентоспособност със социалната и екологичната защита? Как да управлява миграцията и общите си граници? Докъде да се разширява и как да защитава демокрацията и върховенството на закона?

Тук също общите лозунги не са достатъчни. Смисленият кандидат трябва да обясни не само дали е „за“ или „против“ Европа, а какви общи решения подкрепя, в кои области държавите трябва да действат заедно и кои решения е по-добре да останат на национално или местно ниво.

Разбира се, нито една от тези институции не действа изолирано. Националната власт създава рамката за местните решения, местните проблеми трябва да намират отражение в националните политики, европейските правила влияят върху възможностите на държавата, а президентът може да подпомага или да затруднява диалога между всички тях. Това взаимодействие обаче не означава, че различните избори са взаимозаменяеми.

Затова, когато слушаме поредното предизборно обещание, можем да си зададем три прости въпроса: може ли човекът, за когото гласуваме, сам да вземе това решение; може ли само да повлияе върху него; или то изобщо не е в правомощията на длъжността, за която се кандидатира?

Демокрацията не се изчерпва с това да изберем „нашия човек“. Тя изисква да разбираме за каква роля го избираме, какви инструменти му предоставяме и за какви резултати можем да му търсим отговорност. Едва тогава изборът престава да бъде гласуване за лозунги и се превръща в даване на конкретен мандат.

Прагът по ДДС като икономически стимул за малкия бизнес

В публичното пространство се разпространява петиция, която настоява за увеличаване на прага за задължителна регистрация по ДДС като мярка за стимулиране на дребния бизнес.

На пръв поглед предложението звучи логично: по-високият праг означава по-малко административни задължения за повече малки фирми. На практика обаче подобна промяна не би подпомогнала еднакво различните видове бизнес. Тя би дала значително конкурентно предимство на определени дейности, докато други почти не биха усетили положителен ефект. В следващите редове ще се опитам да обясня на достъпен език защо това е така.

Първо, нека започнем с това какво представлява добавената стойност. Добавената стойност, която една фирма създава при продажбата на даден продукт, е разликата между продажната му цена и стойността на всички стоки и услуги, използвани за неговото производство. Тази разлика отразява новосъздадената стойност, която впоследствие се разпределя под формата на трудови възнаграждения, осигуровки, данъци, амортизации и печалба.

Тук естествено възниква въпросът дали ДДС не облага същата стойност, която вече се проявява като доходи на физическите лица и печалба на фирмите. Между тези данъци действително има икономическа връзка, но те облагат стойността на различни места и върху различни данъчни основи. Данъкът върху доходите облага дохода на физическото лице, корпоративният данък облага печалбата на дружеството, а ДДС е замислен като данък върху крайното вътрешно потребление. Износът обичайно се облага с нулева ставка на ДДС, а ДДС върху инвестиционните и другите покупки, използвани за облагаемата дейност на регистрираните фирми, по принцип може да бъде приспаднат като данъчен кредит.

Чисто технически ДДС, който всяка регистрирана фирма внася, се образува като разлика между данъка, начислен върху продадените от нея стоки и услуги, и данъка върху покупките, за които има право на данъчен кредит. Ако временно се абстрахираме от инвестициите и някои други особености, тази разлика приблизително съответства на данъка върху добавената от фирмата стойност.

Декларирането и отчитането на ДДС създава административни разходи както за бизнеса, така и за данъчната администрация. Поради тази причина на малките фирми с оборот под определен праг е дадена възможност да останат извън режима на задължителна регистрация и да не начисляват ДДС върху продажбите си. Логиката е, че разходите за спазване на изискванията могат да бъдат значителни спрямо размера на тяхната дейност. 

Конкретният размер на тази тежест зависи от броя и вида на документите. Освен преките разходи за счетоводно обслужване регистрацията по ДДС изисква ежемесечна обработка на покупките и продажбите, подаване на справка-декларация и водене на съответните дневници. В зависимост от документооборота допълнителните разходи за обработка на документите и изпълнение на задълженията по ДДС могат да достигнат между 2000 и 3000 евро годишно.

Интересно е да се отбележи, че макар прагът за регистрация по ДДС да се определя според оборота, делът на добавената стойност в този оборот може да варира значително.

При фирма, която предоставя професионални услуги (например счетоводна кантора) основната част от цената на услугата може да се дължи на положения труд. Поради това делът на добавената стойност в оборота може да надхвърля 90%.

На другата крайност са фирмите в търговията. При един малък магазин основната част от продажната цена се определя от цената, на която стоките са закупени. Добавената стойност, която магазинът създава, като прави тези стоки достъпни за клиентите, може да бъде само около 20% от оборота.

Тази разлика е особено важна, ако искаме да разберем какво ценово предимство създава липсата на регистрация по ДДС.

Фирмите с нисък дял на добавената стойност не получават особено голямо предимство при продажбите към крайни клиенти. На пръв поглед изглежда, че те могат да предлагат стоките си с 20% по-евтино, защото не начисляват ДДС. Те обаче не могат да ползват данъчен кредит и платеният от тях данък остава включен в разходите им.

Нека например приемем, че един магазин купува стока за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена добавена стойност. Регистрираният по ДДС магазин би я продал за 100 евро без ДДС, или за 120 евро крайна цена. Нерегистрираният магазин ще плати за стоката 96 евро с включеното ДДС. Ако иска да запази същата добавена стойност от 20 евро, той ще трябва да я продаде за 116 евро.

Следователно неговото ценово предимство е само 4 евро — 4% спрямо цената без ДДС или около 3,3% спрямо крайната цена на регистрирания търговец.

Съвсем различна е ситуацията при фирмите с висок дял на добавената стойност. Това могат да бъдат адвокат, консултант или фирма за дребни ремонти, която фактурира основно труда, докато материалите се заплащат отделно от клиента.

Ако подобна фирма има покупки за 10 евро и добавя 90 евро собствена стойност, регистрираната фирма би предложила услугата на крайна цена от 120 евро. Нерегистрираната фирма би платила 12 евро за своите покупки и при запазване на същата добавена стойност би могла да предложи услугата за 102 евро. Така разликата достига 18 евро, или 15% от крайната цена на регистрираната фирма.

Тази разлика може да бъде използвана по няколко начина:

• По-ниска цена за клиента. Това е вероятно, когато фирмата активно се бори за клиенти и използва цената, за да се отличи от конкуренцията. При установена клиентска база и ограничен конкурентен натиск стимулът да прехвърли цялото предимство към клиентите е значително по-слаб.
• По-високи заплати. Част от разликата може да бъде използвана за привличане или задържане на по-опитни служители.
• Допълнителни инвестиции. Освободеният ресурс може да финансира нови идеи, наемането на допълнителен човек или закупуването на оборудване. В последния случай част от предимството ще бъде намалена от ДДС върху покупката, който нерегистрираната фирма не може да приспадне.
• По-висок доход за собственика. Това е естествен възможен резултат при малка фирма с установена ниша, стабилна клиентска база и ограничен натиск за намаляване на цените.

На практика ползата може да бъде разпределена между няколко от тези направления, но използването на част от нея за една цел неизбежно намалява ресурса за останалите.

При сегашния праг за задължителна регистрация от 51 130 евро фирма с нисък дял на добавената стойност трудно може да покрива разходите за един работещ дори при минимална работна заплата. Ако например добавената стойност е 20% от оборота, фирмата разполага само с малко над 10 000 евро годишно, от които трябва да покрива разходите за труд, останалите си разходи и евентуалната печалба.

При фирма с много висок дял на добавената стойност и почти без други разходи същият праг теоретично позволява заплащането на един човек с нетен месечен доход до около 2600 евро. Следователно при сегашния праг най-често говорим за дейности с един зает в голям град като София и евентуално с двама заети при по-ниски равнища на заплащане. Увеличаването на прага до 85 000 евро би позволило и на някои фирми с двама или трима заети да останат извън задължителната регистрация по ДДС.

Съществуването на два вида фирми (регистрирани и нерегистрирани по ДДС) води до интересна динамика в отношенията между тях.

Когато нерегистрирана фирма продава на регистрирана по ДДС фирма, платеният върху собствените ѝ покупки данък остава включен в цената. Клиентът не може да го приспадне, защото той не е отделно начислен във фактурата.

Да се върнем към примера с фирмата, която купува стоки и услуги за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена стойност. Регистрираната фирма ще продаде за 100 евро плюс 20 евро ДДС. Нейният регистриран клиент ще плати 120 евро, но ще приспадне 20 евро данъчен кредит, така че ефективният му разход ще бъде 100 евро.

Нерегистрираната фирма обаче ще плати 96 евро за своите покупки. Ако иска да запази добавената си стойност от 20 евро, тя трябва да предложи цена от 116 евро. Цялата сума остава разход за клиента, тъй като няма начислен данък за приспадане. За да предложи същия ефективен разход от 100 евро, нерегистрираната фирма трябва да намали собствената си добавена стойност от 20 на едва 4 евро.

Това създава силен стимул за фирмите, които продават основно на други фирми и имат нисък дял на добавената стойност в оборота, да се регистрират доброволно по ДДС.

При фирмите с висок дял на добавената стойност този недостатък е много по-малък. Ако външните покупки са само 10 евро, нерегистрираната фирма трябва да включи в цената си едва 2 евро невъзстановим ДДС. За да бъде конкурентна на регистриран доставчик, тя трябва да намали собствената си добавена стойност от 90 на 88 евро. Така обаче тя не може да реализира предимството от 18 евро, което би имала при продажба на същата услуга на краен потребител.

Следователно истинското конкурентно предимство от липсата на регистрация по ДДС възниква при фирми, които продават основно на крайни клиенти и предлагат професионални или други трудоемки услуги. Колкото по-малък е делът на външните покупки и колкото по-голям е делът на собствения труд в цената, толкова по-голямо е това предимство.

Трябва да се има предвид, че конкурентното предимство е страничен ефект от въвеждането на прага. Основната му цел е да спести на най-малките фирми административни разходи, които биха били непропорционално високи спрямо размера на дейността им. Той обаче създава ценово предимство, което не е еднакво за всички малки фирми, а зависи от дела на добавената стойност и от това дали клиентите им са крайни потребители.

Най-силно засегнати от това изкривяване са фирмите, които се намират непосредствено над прага и продават основно на крайни клиенти. Освен че поемат допълнителните разходи по отчитането и декларирането на ДДС, те се конкурират с малко по-малки фирми, които не начисляват данъка. Макар по-големият им размер понякога да им носи известни икономии от мащаба, няма гаранция, че те ще бъдат достатъчни, за да компенсират ценовото предимство на нерегистрираните конкуренти.

Така прагът създава рязка граница, около която две иначе сходни фирми се третират различно. Това може да породи стимули за ограничаване на растежа, недеклариране на част от оборота или изкуствено разделяне на дейността между няколко лица.

Увеличаването на прага до 85 000 евро би освободило още фирми от административната тежест, но не би премахнало това изкривяване. То просто би преместило границата нагоре и би позволило на по-големи предприятия да се възползват от ценовото предимство. Така фирмите непосредствено над новия праг биха били поставени под натиск от конкуренти с вече сравнително значителен оборот и капацитет. Вместо да премахне несправедливостта в данъчното третиране, по-високият праг просто би я преместил нагоре и би увеличил икономическите ѝ последици.

Следователно въпросът не е просто дали прагът от 51 130 евро е нисък или висок. По-важният въпрос е кого подпомага неговото увеличаване и за чия сметка. Повишаването му до 85 000 евро няма да даде еднаква подкрепа на малкия бизнес. То ще облагодетелства най-силно фирмите с висок дял на добавената стойност, които продават на крайни клиенти, и ще постави под допълнителен натиск сходни предприятия непосредствено над новия праг.

Ако малките фирми имат нужда от подкрепа, тя е по-добре да се предоставя чрез целенасочени мерки (например по-лесен достъп до финансиране, консултантска помощ за управление и развитие, стимули за наемане на първи служител или облекчено административно отчитане), вместо чрез разширяване на неравномерното конкурентно предимство, създавано от режима по ДДС.

Ниските заплати: причина или следствие от ниската производителност?

Според икономическата теория в дългосрочен план устойчивото нарастване на реалните заплати трябва да бъде подкрепено от сходно нарастване на производителността на труда. Ако заплатите трайно растат по-бързо от стойността, създавана от един зает, разходите за труд на единица продукция се увеличават. Това може да доведе до повишаване на цените, намаляване на печалбите или ограничаване на заетостта.

При прилагането на този принцип обаче трябва да се отчетат няколко важни особености.

В много сектори, особено при трудоемките услуги, възможностите за повишаване на производителността са ограничени. В промишлеността нова машина или по-добра технология може значително да увеличи произведеното за един час. Един лекар обаче трудно може да преглежда два пъти повече пациенти, без да влоши качеството на прегледа. Учителят не може просто да преподава два пъти повече материал или да обучава два пъти повече деца със същия резултат. Нито фризьорът може безкрайно да съкращава времето, необходимо за една прическа.

Това не означава, че заплатите в тези професии могат да останат непроменени. Работещите в тях участват на същия пазар на труда, а работодателите се конкурират за тях с останалите сектори. Когато производителността и заплатите в по-технологичните отрасли растат, трудоемките услуги също трябва да повишават заплащането, за да привличат и задържат хора. Тъй като това невинаги е съпроводено със същия ръст на производителността, резултатът често е поскъпване на услугите или необходимост от повече публично финансиране.

В дискусиите за заплащането обаче често неусетно се наслагва внушението, че заплатите в България са ниски, защото българските работници не са достатъчно продуктивни. Така отговорността за ниската производителност удобно се прехвърля върху самите служители.

Само че производителността не е изолирано лично качество на работника. Един и същ човек може да създава съвсем различна стойност в зависимост от машините и технологиите, с които разполага, организацията на процесите, качеството на управлението и достъпа на фирмата до капитал и пазари. Не е случайно, че много българи, които тук са определяни като нископроизводителни, успешно работят в по-развити икономики и получават значително по-високи възнаграждения.

Разбира се, по-високата заплата в чужбина не се дължи единствено на по-висока физическа производителност. Значение имат по-високите цени, по-платежоспособното търсене, недостигът на работна ръка и различните условия на трудовия пазар. Но този пример показва, че не можем да обясняваме разликата в заплащането единствено с качествата или усилията на работника.

По-точно е да кажем, че производителността е характеристика на цялата система, в която човекът работи. Отговорността на работодателите и мениджърите е да инвестират в технологии, оборудване, обучение и по-добра организация, така че трудът на служителите да създава повече стойност. Повишаването на производителността означава преди всичко да се работи по-умно и с по-добри средства, а не непременно по-дълго или по-интензивно.

Тук стигаме до още един парадокс. Ниските заплати обикновено се обясняват с ниската производителност, но причинно-следствената връзка може да действа и в обратната посока. Когато една фирма може устойчиво да разчита на евтин труд, стимулът ѝ да инвестира в автоматизация, технологии и по-добра организация отслабва. Вместо да увеличава стойността, създавана от един служител, тя може да запази конкурентоспособността си чрез ниски разходи за труд.

Така се създава своеобразен капан на ниските заплати и ниската производителност. Фирмите не инвестират, защото трудът е евтин, а заплатите остават ниски, защото фирмите не са инвестирали достатъчно, за да направят труда по-продуктивен.

Свободното движение на хора допълнително задълбочава този процес. Работниците, които имат възможност и готовност да се преместят в търсене на по-високи доходи, се преместват към места, където икономиката може да им ги осигури: към по-големите български градове или към други държави от Европейския съюз.

В по-малките населени места остават предимно хората, чиято мобилност е ограничена от семейни ангажименти, собствено жилище, възраст, квалификация или липса на реалистични алтернативи. Това отслабва натиска върху местните работодатели да повишават заплащането и да инвестират в производителност. От своя страна липсата на добре платени работни места кара още хора да напускат.

Получава се самоподдържащ се кръг, чиито резултати са големи регионални различия в доходите, обезлюдяване на малките населени места и все по-силна концентрация на икономическата активност в няколко големи центъра.

Преодоляването на този капан би трябвало да бъде сред основните цели на икономическата политика. Постепенното и предвидимо повишаване на минималната работна заплата може да бъде един от инструментите за това. То увеличава цената на модела, основан на евтин труд, и създава натиск върху работодателите да търсят други източници на конкурентоспособност: инвестиции в технологии, обучение, по-добра организация и дейности с по-висока добавена стойност.

Това не означава, че всяка фирма непременно ще отговори с повишаване на производителността. Някои работодатели ще увеличат цените, ще приемат по-ниска печалба, ще ограничат назначенията или ще преструктурират дейността си. Най-слабите предприятия могат да преминат към сивия сектор или да прекратят работа.

Именно затова минималната заплата не може да бъде самостоятелна икономическа политика. Тя трябва да бъде съчетана с по-добър достъп до капитал, професионално обучение, инфраструктура и целенасочена подкрепа за инвестициите, особено в икономически изоставащите региони. Държавата не може просто да повиши цената на труда, без да създава условия той да стане по-продуктивен.

Защото минималната работна заплата не е само социална мярка за защита на най-ниските доходи. Тя е и част от избора какъв икономически модел искаме да насърчаваме: такъв, който разчита на устойчиво евтин труд, или такъв, който създава натиск и условия фирмите, държавата и работниците да инвестират в по-висока производителност и по-висока добавена стойност.

Защо успехът в България буди подозрение

Ако се замислим, в българското общество съществува осезаемо недоверие към хората със собствен бизнес. В публичния дебат предприемачът често е представян не като човек, който поема риск и създава стойност, а като някой, който дължи повече на обществото или чийто успех вероятно се основава на връзки, привилегии или „далавера“. Същевременно отношението на държавата към частната инициатива нерядко изглежда по-скоро подозрително и бюрократично, отколкото насърчително, освен когато става дума за голям инвеститор или за бизнес с политически протекции.

Това ме накара да се замисля откъде идва подобно отношение. Погледнато исторически, България е преминала през поне четири значими периода, всеки от които по различен начин е засилвал недоверието към заможните хора, работодателите и частната стопанска инициатива.

Чорбаджията: богатство, влияние и близост до властта

Първият исторически пласт можем да потърсим още в периода преди Освобождението, когато в българската литература и обществената памет се утвърждава отрицателният образ на чорбаджията.

Думата идва от турското çorbacı, а в българската среда постепенно започва да означава заможен и влиятелен човек: местен първенец. Чорбаджиите често са търговци, земевладелци, лихвари или посредници между християнското население и османската администрация.

Именно тази посредническа роля обяснява голяма част от негативното отношение към тях. Чорбаджията може едновременно да бъде част от българската общност и да представлява нейните интереси, но и да събира данъци, да дава пари срещу лихва или да поддържа близки отношения с османската власт. Така лесно се ражда образът на човек, който използва богатството, влиянието и връзките си, за да печели за сметка на по-бедните си сънародници.

Този образ се вижда особено ясно във възрожденската литература. При автори като Христо Ботев и Любен Каравелов чорбаджийството означава не просто материално благополучие, а се превръща в символ на корист, обществен конформизъм и сътрудничество със статуквото. В революционния разказ ролите често са разпределени приблизително така: обикновеният българин страда от системата, чорбаджията извлича полза от нея и има интерес тя да се запази, а революционерът иска да я разруши.

Историческата действителност обаче е по-сложна от този литературен модел. Чорбаджиите не са еднородна група, нито отношенията им с османската власт винаги са еднозначни. Сред заможните българи има и множество дарители, които финансират училища, църкви, читалища, издаването на книги и други национални начинания. Така една и съща икономически влиятелна прослойка едновременно допринася за Българското възраждане и се превръща в отрицателен символ в част от неговата революционна литература.

Тъкмо това противоречие поставя началото на една устойчива представа: че натрупаното богатство е подозрително, а икономическият успех вероятно е постигнат чрез близост до властта и за сметка на останалите.

Фабрикантът: богатство, натрупано чрез чуждия труд

След Освобождението старият образ на чорбаджията постепенно отстъпва място на една нова фигура: фабриканта и индустриалеца. България започва да се индустриализира сравнително бързо, макар и от много ниска икономическа база. От края на XIX и през първите десетилетия на XX век се развиват текстилната, хранително-вкусовата, тютюневата, кожарската и други промишлености.

Заедно с индустриализацията обаче в България се появяват и проблемите, характерни за ранния капитализъм в почти цяла Европа. Производството и организацията на труда се променят по-бързо от трудовото законодателство и системите за социална защита. Работният ден е дълъг, трудът често е тежък и опасен, а възможностите на работниците да защитават интересите си са ограничени. Широко се използва и трудът на жени и деца, обикновено срещу по-ниско заплащане и при слаба защита.

Постепенно тези проблеми придобиват обществена значимост и държавата започва да въвежда първите ограничения върху продължителността и условията на труда. Но в съзнанието на няколко поколения вече се оформя ново противопоставяне: от едната страна е собственикът, който контролира капитала и производството, а от другата работникът, който зависи от него за своето препитание.

Така към наследения образ на чорбаджията, забогатял чрез влияние и близост до властта, се добавя образът на фабриканта, който трупа богатство благодарение на тежкия и евтин труд на своите работници. Предприемачът започва да бъде възприеман не само като привилегирован, но и като човек, чиито интереси по необходимост са противоположни на интересите на работещите за него.

През междувоенния период този социален конфликт получава и все по-ясно политическо и идеологическо обяснение. Социалистическите и комунистическите движения го представят като сблъсък между труда и капитала, а богатият собственик се превръща в класова фигура — буржоа, капиталист и експлоататор. Земеделското движение също противопоставя селския производител на градските икономически и политически елити, макар неговият мироглед да не съвпада напълно с марксисткия класов модел.

По този начин негативното отношение към икономически силните вече не се основава само на подозрението, че богатството е придобито чрез връзки с властта. Към него се добавя и представата, че самото натрупване на капитал предполага експлоатация на чужд труд.

Комунизмът: превръщането на подозрението в държавна доктрина

След 1944 г. настъпва качествено различен етап: негативният разказ за частния собственик е превърнат в официална държавна идеология.

Преди това чорбаджията, фабрикантът и капиталистът също могат да бъдат представяни като користни или като експлоататори. Наред с тази критика обаче съществуват и други образи: на предприемача като създател на производство, работодател, дарител или двигател на модернизацията. След установяването на комунистическия режим тази многозначност постепенно изчезва.

В продължение на десетилетия училището, медиите, литературата, киното и официалната историография систематично представят отношенията между предприемач и работник като отношения между експлоататор и експлоатиран. Богатството вече не е просто подозрително — частното притежание на средствата за производство е обявено за обществено несправедливо по своята същност.

Национализацията на индустрията, търговията и финансовия сектор, последвана от колективизацията на земеделието, не само отнема собствеността на съществуващите предприемачи. Тя практически премахва предприемача като нормална и легитимна обществена роля. Частната стопанска инициатива е силно ограничена, а икономическият успех извън държавната система се превръща в нещо незаконно или поне морално съмнително.

Така няколко поколения израстват в общество, в което думите „частник“, „капиталист“ и „спекулант“ носят почти автоматично отрицателен смисъл. Предприемачът вече не е просто една от спорните фигури в обществения дебат. Той отсъства от реалния обществен живот и присъства предимно като отрицателен персонаж в официалния разказ.

Комунистическият режим не създава недоверието към частното богатство от нищото. Той взема по-старите образи на чорбаджията и фабриканта, подрежда ги в последователна идеологическа схема и ги преподава като безспорна историческа истина.

Преходът: когато реалността потвърждава стария стереотип

След близо 45 години, през които обществото е учено да гледа на частното богатство с подозрение, пазарната икономика се завръща по начин, който в много случаи сякаш потвърждава наследения стереотип.

Преходът е белязан от непрозрачна приватизация, силови групировки, политически зависимости, придобиване на държавни активи при спорни условия и внезапно забогатяване на хора с привилегирован достъп до власт, информация или финансов ресурс. Границата между предприемачество, политическо влияние и организирана престъпност често изглежда размита.

Разбира се, през същия период възникват и хиляди нормални частни предприятия. Много хора започват от нулата, поемат риск, създават работни места и се опитват да оцелеят в нестабилна и нерядко враждебна институционална среда. Но техният постепенно постигнат успех е по-малко видим от демонстративното богатство на онези, които печелят от преразпределянето на държавна собственост, политически протекции или откровена престъпност.

За обикновения човек изводът изглежда напълно естествен:

„Десетилетия наред ни казваха, че капиталистът забогатява, като ограбва останалите, а сега виждаме точно това около себе си.“

Така преходът не успява да разграничи ясно две съвсем различни фигури: предприемача, който създава нова икономическа стойност, и човека, който натрупва богатство чрез присвояване на обществени ресурси и близост до властта. В публичното съзнание и двамата лесно попадат под общото название „бизнесмен“.

Това е изключително неблагоприятна отправна точка за изграждането на положителен обществен образ на предприемачеството. Вместо да прекъсне наследеното недоверие, ранният български капитализъм му дава нови и видими основания.

Не идеализация, а ясно разграничение

В същото време трябва да си дадем сметка, че устойчивата средна класа е един от основните стълбове на всяко стабилно и проспериращо общество. Предприемачите не са единствената група, която я формира, но имат особено важна роля: създават нови продукти и услуги, поемат риск, откриват работни места и превръщат идеи в икономическа стойност.

Това не означава, че всеки собственик на бизнес заслужава автоматично обществено одобрение. И днес има работодатели, които експлоатират служителите си, компании, които разчитат на политически протекции, и хора, които наричат „предприемачество“ присвояването на обществени ресурси. Критиката към тях е напълно основателна.

Проблемът възниква, когато не успяваме да ги разграничим от онези, които изграждат бизнеса си с труд, знания и поет риск. Когато поставяме всички под общия етикет „бизнесмени“, ние не наказваме само недобросъвестните. Обезкуражаваме и хората, от които очакваме да създават следващите предприятия, продукти и работни места.

Затова задачата на държавата е да създава честни и предвидими правила, да ограничава политическите привилегии, да защитава конкуренцията и да улеснява започването и развитието на почтен бизнес. А образованието и публичният разговор трябва да показват не само злоупотребите, но и примерите за хора, които създават обществена стойност, докато изграждат собственото си благосъстояние.

Ако искаме повече млади хора да проявяват инициатива, да поемат разумни рискове и да реализират идеите си в България, предприемачеството трябва да бъде възприемано като нормална и обществено полезна дейност, не като доказателство за морално превъзходство, но и не като повод за автоматично подозрение.

Историята обяснява защо това недоверие съществува, но не ни задължава да го превръщаме във вечна присъда. Защото успехът на почтените предприемачи не е само техен личен успех, той е успех за цялото общество.