Саботажът с "добри" намерения

Една от интересните книги, които съм чел, е „Simple Sabotage“ — управленска книга, вдъхновена от наръчника за саботаж на американската OSS от 1944 г. Основната ѝ идея е много добра: една организация може да бъде парализирана от поведения, които поотделно изглеждат напълно добросъвестни.

Не е необходимо някой да иска да провали работата. Достатъчно е да следва процедурите без преценка, да настоява всичко да се съгласува, да връща вече решени въпроси или да превръща всяка тема в работа на комисия.

Книгата помага да започнеш да разпознаваш такива привидно безобидни поведения. Прочетена с обратна цел, тя лесно може да се превърне и в ръководство за прилагането им — под прикритието на добри намерения.

Интересно става, когато пренесем този механизъм на национално ниво. Възможно ли е развитието на една държава да бъде блокирано чрез тези и политики, които звучат справедливо, разумно и загрижено за хората? При това техните застъпници да се радват на обществено одобрение, докато сметката се натрупва и някой трябва да я плати години по-късно?

Българският преход предлага достатъчно поводи да си зададем този въпрос. Не твърдя, че всички описани решения са били част от общ план. В някои случаи може да става дума за убеждения, в други — за некомпетентност, краткосрочен политически интерес или съзнателна защита на определени групи. Но добрите намерения, заявени или действителни, не отменят последствията.

Мост между Изтока и Запада

От началото на прехода помня привлекателното внушение, че България може да бъде „Швейцария на Балканите“. Да запазим неутралитет, да сме в добри отношения и със Запада, и с Изтока и да печелим от ролята си на мост между тях.

Звучи като голяма далавера. Защо да избираме, ако можем да получаваме ползите и от двете страни?

Проблемът е, че тази възможност лесно се превръща в оправдание да отлагаме конкретния избор. Западната ориентация се представя като риск да загубим източните пазари, а изчакването — като предпазливост и защита на националния интерес.

Междувременно водещите страни от Централна и Източна Европа напреднаха по-бързо с реформите и интеграцията си. Полша, Унгария и Чехия станаха членове на НАТО през 1999 г. и на ЕС през 2004 г. България се присъедини съответно през 2004 и 2007 г.

За да бъдеш икономически мост, трябва да предложиш нещо повече от географско положение и добри пожелания: инфраструктура, работещи правила, надеждност и конкретни услуги. А неутралитетът трудно може да бъде убедителна стратегия, ако зад него стоят силни едностранни зависимости, включително енергийни.

Цената на колебанието не е само по-късното членство. Тя включва и пропуснатото време за изграждане на пазарни институции и привличане на капитал, технологии и управленски опит.

Справедливост, която блокира промяната

Друг пример е взаимодействието между реституцията и приватизацията.

Идеята за реституцията има безспорно основание: хора, чиято собственост е била отнета, или техните наследници да получат възстановяване на правата си или справедливо обезщетение.

Но между основателната цел и нейното изпълнение има огромно пространство за проблеми. След десетилетия на обединяване, разширяване и преобразуване на предприятията първоначалните имоти невинаги могат лесно да бъдат отделени от съществуващото производство.

Ако искам да купя предприятие, трябва да знам какво придобивам. Не искам след сделката да започна съдебни битки за терена, сградата или ключови части от производствената площадка.

Така неуредените претенции могат да отлагат сделки, да отказват инвеститори и да намаляват цената. Същевременно отлагането на самата реституция също поддържа несигурността. Въпросът е как правата да бъдат уредени своевременно и окончателно, така че стопанската дейност да продължи.

Подобен конфликт възникна и в земеделието. Връщането на земята възстановява права, но само по себе си не създава работещо стопанство.

На теория собствеността и управлението могат да бъдат разделени: много собственици да предоставят земята си за общо стопанисване. На практика това изисква договори, доверие, финансиране и управление в условия, много различни от централно планираната икономика.

Освен земя стопанствата имаха животни, техника, сгради и производствени връзки. Разпределянето на отделните активи не гарантира запазване на способността им да работят заедно.

Точно тук се вижда механизмът: можем да преследваме справедлива цел, но да проведем промяната така, че междувременно да разрушим икономическа стойност. Легитимността на целта прави критиката към начина на изпълнение още по-трудна.

Собственост за всички, контрол за малцина

Масовата приватизация също носеше привлекателно обещание: всеки гражданин да получи дял от държавната собственост.

Въпросът е какво стои зад този дял. Получаването на акции не осигурява автоматично контрол, информация, доход или защита срещу решенията на хората, които управляват активите.

Подготовката и провеждането на масовата приватизация изискваха време. Същественият въпрос е доколко изборът на този модел отложи продажби на стратегически инвеститори, способни да внесат капитал, технологии и управленски опит. Не всяка такава продажба щеше непременно да бъде успешна, но и изчакването не беше безплатно.

Отделният проблем беше защитата на дребните акционери. При слаби правила и контрол формално разпределената собственост може да съществува редом с фактически концентрирана власт. Чрез източване, сделки със свързани лица или други решения стойността може да бъде прехвърляна, а малките акционери да останат с обезценени дялове.

Тогава обществото поема цената на обещаната справедливост, без да получи достатъчни гаранции, че тя ще се реализира.

За работническо-мениджърската приватизация може да се напише отделен текст. Но и там разумно звучащото обещание — предприятието да остане при хората, които работят в него — не отменя въпросите кой действително получава контрол, с какви средства и при какви условия.

Сметката за отлагането

Забавеното преструктуриране има цена. Губещите предприятия продължават да потребяват ресурси, натрупват задължения и могат да бъдат източвани, докато стойността на държавната собственост намалява.

Част от загубите се покриват пряко от бюджета. Други се натрупват в банковата система и едва по-късно се превръщат в необходимост от държавна подкрепа. Това, че разходът още не се вижда в бюджетния дефицит, не означава, че икономическата загуба не съществува.

Кризата от 1996–1997 г. показа докъде може да стигне тази неустойчивост. Натрупаните задължения и тежките лихвени плащания поставят публичните финанси под огромен натиск. Банковите проблеми и паричното финансиране допълнително задълбочават положението, а сривът на доверието превръща натрупаните проблеми в инфлационна и валутна катастрофа.

Инфлацията обезценява част от левовите задължения. Но „изчистването“ на дълговете има насрещна страна: обезценяване на спестяванията и вземанията на други хора.

Така цената на отлагането се плаща и през кризата, и през болезненото преструктуриране и стабилизацията след нея.

Време за натрупване на местен капитал

Забавянето създава и печеливши.

Ако потенциалните конкуренти се бавят, а достъпът до държавни ресурси, кредити и сделки е привилегирован, определени местни групи получават време да превърнат връзките и влиянието си в трайна собственост.

Тук няма нищо лошо в местния капитал сам по себе си. Българската икономика има нужда от силни български предприятия. Въпросът е дали те израстват чрез конкуренция, инвестиции и добри продукти, или чрез достъп, който останалите нямат.

Реториката за защита на националната икономика лесно може да се превърне в защита на конкретни местни интереси — включително за сметка на останалия български бизнес.

През цялото време удобно плашило е чужденецът, който ще купи завода, ще вземе пазарите и ще уволни хората. Всяка конкретна сделка заслужава проверка. Но отказът от нея също изисква отговор: кой ще инвестира, как предприятието ще стане конкурентоспособно и кой ще плаща загубите дотогава?

Подобна едностранчивост има и в коментарите за доходите на чуждестранните инвеститори. Начисленият им доход често се представя като пари, напуснали страната, без да се отчита, че част остава в предприятията като реинвестирана печалба. А цялостната оценка трябва да включва и производство, заплати, данъци, технологии и работа за местни доставчици.

Да защитим земята — от кого и за чия сметка?

Дълги години ограниченията върху покупката на земя от чужденци се защитаваха със страха, че ще дойдат и ще ни изкупят. Понякога този страх се смесваше и с внушения за териториални претенции.

Но собствеността върху имот не прехвърля суверенитет. Купената земя остава на територията на България и под българските закони.

Ограниченията върху прякото придобиване също не затваряха напълно пазара за чужд капитал: възможност беше покупката чрез българско дружество. Така възниква въпросът доколко защитата е била действителна и доколко просто е добавяла разходи и усложнения.

Ограничаването на потенциалните купувачи може да намали конкуренцията и възможностите на продавачите. За човек, който има нужда от средства, ниската цена е съвсем реална загуба. Разбира се, ограниченията за чужденци не са единственото обяснение за слабия пазар — значение имат и раздробеността, неуредените права и бедността.

Но зад обещанието „да не позволим да ни изкупят“ стои въпрос, който рядко се задава: на кого даваме предимство, когато ограничаваме избора на собствениците?

Да спестим от сигурност

Подобен механизъм виждам и в модернизацията на армията.

Членството в НАТО не премахна необходимостта да изграждаме собствени способности и да постигаме по-пълна оперативна съвместимост. Това включва обучение, комуникации, командване и логистика, както и постепенно обновяване на техниката.

Удължаването на ресурса на наличното въоръжение може да е разумна временна мярка. Проблемът е, когато временната мярка се превърне в постоянен заместител на модернизацията.

Оправданието е познато: бедни сме, средствата са ограничени, по-добре да ги дадем за социални нужди.

Социалните потребности са реални. Но рискът за сигурността не изчезва, защото сме предпочели друг разход. Отложената подмяна също има цена — поддръжка, зависимости, липсващи способности и необходимост по-късно да действаме спешно.

България днес има значително по-големи икономически възможности от тези в началото на прехода. Това не прави всяка военна покупка разумна. Означава обаче, че общото „нямаме пари“ не може да замести оценката какво ни е необходимо и как ще го осигурим.

Обещанието за мир

Днес особено привлекателно звучи обещанието, че ако не дразним по-силните държави, няма да се налага да инвестираме толкова в сигурност.

Желанието за мир е естествено. Но гаранцията за него не може да се основава единствено на предположението, че чуждите амбиции зависят от нашата отстъпчивост.

Дипломацията, съюзите и отбранителните способности трябва да се оценяват заедно. Отказът от подготовка също е решение — с последствия за възможностите ни да защитаваме собствените си интереси.

Не е необходимо да спекулираме кой на кого е дал указания. Достатъчно е да проверим кой получава повече възможности за натиск, кои зависимости се запазват и кой поема риска.

В това за мен е общият урок от всички тези примери. Справедливост, национален интерес, социална грижа и мир са цели, които заслужават подкрепа. Но привлекателността им не освобождава предложените политики от проверка.

Как точно ще работят? Какво отлагаме заради тях? Кой печели междувременно? И кой ще плати, ако обещанието не се сбъдне?

Защото сметката не изчезва, когато отложим плащането ѝ. Понякога просто става по-голяма — и я получават други хора.

Увереност или компетентност в политическите дебати

Когато имам страхотна идея и търся подкрепа от шефа си, обикновено трябва да отговоря на два въпроса: как тя помага за постигането на целите ни и доколко може да ми се довери, че знам какво правя.

За първото трябва да съм си написал домашното. За второто обикновено следва дискусия. Шефът ми невинаги има специализираните знания или времето да провери всички детайли. Затова значение има и как защитавам идеята си: ясен ли съм, разбирам ли рисковете, как отговарям на неочаквани въпроси.

Тук обаче има един капан. Лесно можем да объркаме увереността с компетентност.

През годините съм преминавал през различни обучения. В курс на Дейл Карнеги за ефективно общуване упражнявахме как да формулираме и защитаваме мнение, включително по въпрос, за който не сме подготвени. За няколко секунди трябва да подредим мислите си: какво мисля, защо мисля така и с какво мога да го подкрепя. После да изложим позицията си така, че другите да могат да проследят логиката ни.

Полезно умение. Но едно упражнение ми остана особено ясно в съзнанието.

Дадохме на обучителя тясно специализирана тема, която, както стана ясно в разговора, не познаваше. Той обаче изказа толкова гладко и уверено мнение, подкрепено с примери, аналогии и привидно логични обяснения, че човек извън областта лесно би го възприел като авторитет.

За нас, които познавахме темата, беше очевидно колко малко съдържание има зад убедителното представяне. Първата ни реакция беше: „Говориш като политик.“

Това не обезсмисля умението да общуваш добре. Напротив. Но показва защо доброто говорене не може да бъде достатъчно основание за доверие. Примерът може да е подбран удобно. Аналогията може да е подвеждаща. Мнението може да звучи като факт.

В политиката ние, избирателите, сме в сходна позиция с шефа, от когото се търси подкрепа. Искаме хора, с които споделяме цели и ценности, но и на които можем да поверим реални отговорности.

Само че срещу нас често стоят хора с години опит в публичното говорене. А ние няма как да сме специалисти по всяка обществена тема. Можем да усетим кой говори по-уверено, но много по-трудно да преценим доколко тази увереност е подкрепена с компетентност.

Поради тази причина разчитаме на медиите да проверяват твърденията и да задават неудобните въпроси. Затова журналистическата подготовка е толкова важна. Зад водещия стои редакционен екип, който може да проверява твърденията в реално време и да му подава информация за уточняващи въпроси. Особено когато темите на дебата са предварително известни, очакването за такава подготовка е съвсем основателно.

Не всяко твърдение може да бъде проверено на момента. Но когато кандидат използва неверни данни, подменя факти или обещава нещо извън правомощията на институцията, трябва да има кой да го оспори още в разговора. Иначе рискуваме дебатът да се превърне в състезание по убедително говорене.

Проблемът в дебата от онзи ден беше, че неверни твърдения, с които може да се печели одобрение и да се подклаждат страхове, оставаха без оспорване на момента. Когато такива твърдения остават без насрещен въпрос, убедителното говорене лесно се превръща в инструмент за манипулация.

А когато решаваме на кого да дадем власт, трябва да можем да различим онова, което искаме или се страхуваме да чуем, от онова, което е вярно. 

Какъв президент ни трябва? Президентските обещания: какво стои зад посланията

Сигурност, справедливост, единство, национален интерес — трудно е да възразиш срещу тези цели. Но за да направим информиран избор, трябва да разберем как кандидатите ще ги преследват чрез правомощията на президентската институция. Съгласието с политическата посока на един кандидат не означава, че той разполага със средствата да изпълни обещанията си.

1. Какво зависи от президента и как да оценяваме кандидатите

България е парламентарна република. Президентът олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Разполага с конкретни инструменти: връщане на закони за ново обсъждане, сезиране на Конституционния съд, участие в процедурата за съставяне на правителство и назначения, предвидени в Конституцията и законите. Той е върховен главнокомандващ и възглавява Консултативния съвет за национална сигурност. Правомощията му имат ограничения: например ветото може да бъде преодоляно с гласовете на повече от половината от всички народни представители. [1]

Наред с формалните правомощия президентът разполага с публична трибуна и възможност за обществено влияние. Може да поставя пренебрегвани проблеми в дневния ред, да организира разговор между институции и да насърчава дългосрочни решения. Но това влияние не го превръща в началник на останалите власти и не гарантира резултатите от тяхната работа.

Оттук следват пет критерия:

1. Честност за възможностите. Различава ли кандидатът какво може да реши, върху какво може да влияе и какво зависи от други институции?
2. Независимост и последователност. Ще прилага ли едни и същи принципи към поддръжниците и опонентите си? Готов ли е да се противопостави и на политически близките си хора, когато принципите му го изискват?
3. Способност за диалог. Търси ли разговор и сътрудничество с хора и институции, които не споделят позициите му?
4. Преценка при трудни решения. Обяснява ли рисковете, условията и цената на позициите си?
5. Проверими ангажименти. Казва ли как ще използва правомощията, по какви критерии ще избира хората, които назначава, и как ще отчита работата си?

Тези критерии помагат да оценим какво стои зад общата реторика. Неясният лозунг може просто да е неинформативен и сам по себе си не е достатъчен, за да определим едно послание като популистко. По-сериозен повод за критика има, когато кандидатът обещава резултат, без да обяснява с какви правомощия и чрез чие съдействие ще го постигне, или премълчава съществени рискове и последствия. Особено показателна е претенцията, че само неговият политически лагер представлява „истинския народ“.

2. Какво казват двете кампании

В разгледаните послания кампаниите на Илияна Йотова и Андрей Гюров поставят различни акценти върху сигурността и бъдещето на България. 

Кампанията на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е под мотото „За България в сигурни ръце“. Основните линии са работещи институции и еднакви правила, стабилност и диалог, социална справедливост и перспектива за младите. Йотова подчертава сътрудничеството с парламентарното мнозинство и правителството на Румен Радев. [2, 3]

Кампанията на Андрей Гюров и Георги Кандев използва „Гюров, Кандев и аз“ и визията за единна, достойна и модерна България. Гюров заявява, че ще обещава само онова, което президентът може да направи. Представя поста като независим коректив, който подкрепя добрата работа на правителството и посочва грешките му. [6–8]

Тук се очертава важна разлика в заявения модел на президентско поведение: при Йотова изпъква сътрудничеството с управлението, а при Гюров — ролята на коректив. И при двамата обаче остава въпросът как ще съчетават полезната координация с необходимата независимост.

Като мой прочит на разгледаните послания, при Йотова изпъква повече обещанието за закрила и стабилност, а при Гюров — за развитие и модернизация. При Йотова образът е на държава, която защитава хората от несигурността, намалява бедността и регионалните различия и съхранява националната идентичност. При Гюров по-силен акцент получават условията хората да реализират потенциала си чрез образование, работещи правила и модернизация. [3–5, 7, 10]

Това е разлика в акцентите, а не разделение между несъвместими цели. Йотова говори и за образование, работа и жилищна подкрепа за младите. Гюров също говори за защита на гражданите и допълнителна подкрепа за децата с най-труден старт. [3, 7, 10]

Разликата се вижда и във външната политика. Йотова подчертава националния интерес, мирните преговори за Украйна и категоричното обещание да не бъдат изпращани български войници там. [2, 5] При Гюров сигурността се свързва по-ясно с последователно участие в ЕС и НАТО, доверие между съюзниците и общи действия. [9] Това са различни представи за защитата на националния интерес, които трябва да бъдат оценявани и според условията, рисковете и конкретните действия зад тях.

Тези различия могат да привлекат избиратели с различни водещи приоритети: намаляване на несигурността и социалните различия при Йотова; модернизация, институционални промени и съюзническа предвидимост при Гюров. Потребностите се припокриват: хората с по-малко възможности също имат нужда от перспектива за развитие, а професионално успешните също търсят спокойствие и защита.

За оценката на двете кампании обаче политическата посока е само началото. След лозунга трябва да видим конкретното действие, президентското правомощие, зависимостите от други институции и начина за отчитане на работата.

3. Как изглеждат посланията спрямо критериите

Лозунгите: лично доверие и символично участие

„Сигурни ръце“ насочва към лично доверие, компетентност и отговорност. Сам по себе си лозунгът не обещава конкретен резултат, но оставя неясен обхвата на предлаганата сигурност. Затова трябва да видим как кампанията го изпълва със съдържание: кои рискове президентът може да ограничи, чрез какви действия и в сътрудничество с кои институции.

Напрежение с призива за силни институции би възникнало, ако личното доверие към кандидата се представя като заместител на ясните отговорности, контрола и правилата. Президентът трябва да обясни не само защо заслужава доверие, но и как ще укрепва институции, които работят независимо кой ги оглавява.

„Гюров, Кандев и аз“ приканва гражданина да се почувства част от общо начинание. Това може да бъде покана за подкрепа или послание за участие и споделена отговорност. Ако кампанията го представя като обещание за гражданско участие в работата на институцията, са нужни механизми: открити консултации, публични отговори на предложения и достъпни отчети. Ще се чуват ли и несъгласните?

И двата лозунга създават отношение към кандидата: единият приканва да му се доверим, другият — да се почувстваме включени. Нито личното доверие, нито символичното участие са достатъчни за оценка без конкретни ангажименти.

Независимостта: еднакви правила и за своите

При Йотова акцентът върху сътрудничеството с правителството може да означава полезна институционална координация. Сам по себе си той не доказва зависимост. Въпросът е дали сътрудничеството оставя място и за публично несъгласие: при какви обстоятелства тя би се противопоставила на правителството на Радев и как би работила с управление на опонентите си?

Гюров по-ясно заявява ролята на независим коректив. [7, 8] Но издигането чрез инициативен комитет само по себе си не доказва автономност. И към него важи същият въпрос: ще бъде ли критичен и към управление, с което е политически близък?

Опозиционността към сегашната власт не е равнозначна на независимост. И при двамата призивът за еднакви правила ще се проверява чрез критериите за назначения, мотивите за решенията и реакциите при нарушения от политически съюзници. Преди изборите полезно доказателство биха били и минали случаи, в които са защитавали принцип срещу собствената си политическа среда.

Единството: как се отнасяме към несъгласните

Посланията за диалог са подходящи за президентството. Но единството се проверява в отношението към хората извън подкрепящия лагер.

В отразеното изказване в Смолян Йотова използва „безродие“ при критиката си към предложения за учебното съдържание и отношението към историческото наследство. [5] Според мен този език превръща спора по конкретни идеи в оценка за националната принадлежност на несъгласните и отслабва претенцията за посредничество. Президентът трябва да представлява и гражданите, които не споделят неговите исторически възгледи.

Гюров изрично заявява, че различията не трябва да превръщат хората във врагове. [7] Това е подходящ принцип, чиято проверка ще бъде в отношението към политически несъгласните. 

Представляването на всички граждани не означава приемане на всички позиции. Президентът може да оспорва остро идеи и действия, като аргументира критиката си и зачита равноправието на хората, които ги защитават.

Сигурността: позицията не е гаранция за резултат

При Йотова най-ясният риск от обещание отвъд правомощията е личната гаранция за недопускане на български войници в Украйна: „Български войници няма да отидат в Украйна. Това ви го обещавам“. [5]

Позицията срещу военно участие е легитимна. Но президентът не контролира еднолично резултата. Конституцията възлага на Народното събрание разрешаването на изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната. Статутът на върховен главнокомандващ не дава общо право сам да разрешава или забранява всяка мисия. [1, чл. 84, т. 11 и чл. 100]

Популисткият риск тук е в превръщането на политическа позиция в лична гаранция за защита, без да се обясни зависимостта от решенията на други институции. По-коректен ангажимент би бил кандидатът да посочи как ще отстоява позицията си чрез средствата, с които действително разполага.

Гюров свързва сигурността със съюзническа предвидимост и общи действия. [9] Това изяснява посоката му, но оставя въпроси за разходите, рисковете и защитата на българския интерес при разногласие с партньори.

При него също трябва да разграничим реалните президентски правомощия от очакванията, които думите му създават. Искането Йотова да свика Консултативния съвет за национална сигурност е конкретно и съответства на ролята ѝ. По-неясно е обвинението, че тя не е „поела контрол върху ситуацията“. [11]

Ако се очаква президентът да събере институциите, да поиска информация и да насърчи съгласувана позиция, това е разбираемо. Ако се внушава, че трябва лично да ръководи оперативната реакция на държавата, се преувеличават възможностите на поста. Конституцията възлага на Министерския съвет осигуряването на националната сигурност и общото ръководство на въоръжените сили. [1, чл. 105, ал. 2] 

Към двамата са нужни въпроси за конкретни сценарии. Бойно участие, обучение на украински военнослужещи в България, изпращане на инструктори в Украйна и евентуална мироопазваща мисия са различни случаи. Кои действия биха подкрепили или отхвърлили, при какви условия и как биха използвали президентските правомощия за тази позиция? По-полезно е да знаем условията зад отговора, отколкото да получаваме общи уверения за мир или сигурност.

Социалните каузи: видим президентски принос

Доходите, жилищата, образованието и регионалните различия са легитимни теми и за президент. Важното е да се различи неговият принос от отговорностите на правителството, парламента и местната власт.

Йотова посочва работа според правомощията си и заедно с други институции. [3] Това уточнение е съществено, но остава въпросът какъв конкретен ангажимент поема.

При Гюров образованието дава пример за по-ясно назовано действие: да започне обществен разговор, без да замества министерството. [10] Това съответства на възможностите за влияние и посредничество, но само по себе си не гарантира по-добър резултат. Нужни са формат, участници и очаквани последващи действия, за да може да се проследи как разговорът води до предложения и работа по тях.

И двамата трябва да обяснят какво ще последва след публичното събитие: как ще бъдат обобщени предложенията, към кои институции ще бъдат насочени и как ще се проследява отговорът им. Така гражданите ще могат да оценяват конкретната работа на президента, без да му приписват резултати, които зависят от други власти.

Какво още трябва да чуем

В разгледаните изявления има повече яснота за образа, който кандидатите изграждат, и целите, които заявяват, отколкото за конкретните правила за упражняване на властта. По какви критерии ще подбират хората, които назначават? Как ще решават кога да използват вето? Как ще действат при конфликт между принцип и политическа лоялност?

Моят прочит е, че в тези изявления Гюров формулира институционалните ограничения по-изрично, особено при образованието. При Йотова категоричната лична гаранция за недопускане на български войници в Украйна е по-ясен пример за обещан резултат, който тя не може да осигури еднолично. Езикът за „безродие“ пък поставя въпрос за отношението към несъгласните.

Добрият президент трябва да бъде последователен в рамките на своите правомощия, да укрепва институциите и да може да разговаря с хората извън собствения си лагер. Именно за това трябва да търсим доказателства — включително от кандидата, който ни е политически по-близък.

Източници

1. [Конституция на Република България](https://parliament.bg/bg/const) — чл. 1; чл. 84, т. 11; чл. 92–101; чл. 105, ал. 2; чл. 150.
2. [Официален сайт на Йотова и Вълчев](https://iotovavalchev.bg/) — реч при учредяването и изявленията за Украйна от 5 октомври.
3. [Йотова във Вълчи дол, 5 октомври 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/valchi-dol-yotova)
4. [Откриване на кампанията във Велики Преслав, 27 септември 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/preslav-otkrivane)
5. [„24 часа“: Йотова в Смолян, 26 септември 2026 г.](https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/23630246)
6. [Официален сайт на Гюров и Кандев](https://gurovkandev.bg/)
7. [„Бъдещият разказ е за единна, достойна и модерна България“, 1 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/badeshtiyat-razkaz-e-za-edinna-dostoyna-i-moderna-balgariya/)
8. [БТА: откриване на кампанията на Гюров, 26 септември 2026 г.](https://www.bta.bg/bg/vote-pv-2026/kampania/1212403-ne-zavisimosti-a-nezavisima-balgariya-tova-e-prezidentstvoto-koeto-predlagam)
9. [Гюров за съюзническата предвидимост, 7 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/balgariya-e-silna-ne-kogato-lavira-mezhdu-pozitsii-a-kogato-e-predvidim-partnyor/)
10. [Гюров за образованието, 15 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/da-zapochnem-golemiya-razgovor-za-balgarskoto-obrazovanie/)
11. [Гюров за президентската реакция и КСНС, 6 октомври 2026 г.](https://gurovkandev.bg/pressaobshteniya/andrey-gyurov-imame-li-prezident/)

За какво всъщност гласуваме?

В България има представителна демокрация, в която гражданите избират различни органи на властта: народни представители, кметове и общински съветници, президент и вицепрезидент, както и членове на Европейския парламент. Всеки от тези избори дава различен мандат и различни правомощия. Въпреки това посланията на кандидатите често звучат почти еднакво, независимо за какво всъщност се гласува.

От едната страна е вечната борба срещу либералните ценности, „прогнилия Запад“ и неговия хомот. От другата — вечната борба с корупцията, задкулисието и остатъците от Държавна сигурност. Проблемът не е, че тези теми непременно са маловажни, а че се използват като универсален отговор при всеки вид избори, дори когато избираният орган няма правомощията да постигне обещаваното.

Така постепенно губи значение за какво точно гласуваме и какъв мандат даваме. Различните избори се превръщат в поредния вот „за“ или „против“ определен политически лидер или лагер. Това понижава качеството на политическия дебат и измества конкретните въпроси за правомощията и отговорността с общи лозунги и демагогия.

В контекста на президентските избори на 25 октомври искам да разгледам различните видове избори и правомощията на хората, които избираме. Целта е да разграничим какво те могат самостоятелно да решат, върху какво могат да влияят и какво изобщо не зависи от тях.

Това е прост първи тест за предизборните обещания. Той може да ни покаже кои от тях са реалистични и кои няма как да бъдат изпълнени от съответната длъжност. Така фокусът би могъл да се премести от големите лозунги към кандидатите, които разбират собствения си мандат и говорят конкретно за онова, което действително могат да направят.

Избори за Народно събрание

България е парламентарна република и изборите за Народно събрание най-пряко определят посоката на националното управление. Парламентът приема, изменя и отменя законите; приема държавния бюджет и упражнява контрол върху изпълнението му; избира министър-председателя и Министерския съвет и контролира тяхната дейност; ратифицира важни международни договори; взема определени решения в областта на отбраната и външната политика; избира членове и ръководители на редица държавни органи; може да изменя Конституцията в рамките на своите правомощия.

Народното събрание не управлява страната пряко. То създава законовата и бюджетната рамка, излъчва правителството и контролира неговата работа. На парламентарните избори обаче не избираме просто отделни народни представители. Определяме политическото мнозинство, което ще състави правителство, ще зададе националните приоритети и ще разполага с инструментите да ги превърне в политика.

Затова кампанията за парламентарни избори е мястото за представяне на цялостна програма за управление. Тя би трябвало да дава отговор поне на пет големи въпроса:

• Как България да създава повече стойност и по-високи доходи?
• Как да развива възможностите на хората чрез по-добро образование и здравеопазване?
• Как държавата да стане по-компетентна, справедлива и предвидима?
• Как да бъде възможен нормален живот и извън няколкото най-големи града?
• Как страната да остане сигурна, демократична и демографски жизнеспособна?

За отделния човек обаче тези теми остават прекалено абстрактни. Пречупени през неговото ежедневие, те се превръщат в много по-конкретни въпроси:

• Мога ли да изкарвам достатъчно и имам ли професионално бъдеще?
• Може ли семейството ми да получи качествено образование и здравни грижи?
• Разполагам ли с необходимата инфраструктура и услуги за нормален живот?
• Живея ли в чиста, безопасна и добре управлявана среда?
• Има ли бъдеще мястото, в което живея?

Конкретните измерения на тези въпроси зависят до голяма степен от вида на населеното място. В малките населени места водещият въпрос често е дали изобщо може да се живее нормално. В средно големите градове дали човек може да живее добре и да се развива, без да бъде принуден да замине. А в големите областни центрове извън София дали градът може да предложи реална алтернатива на столицата.

Местни избори

В този контекст изборите за кметове и общински съветници са сред най-важните за всекидневния живот на хората. Изненадващо голяма част от инструментите за решаване на поставените по-горе проблеми са в ръцете на местната власт. Това позволява и много по-конкретни предизборни послания: за улици, транспорт, детски градини, чистота, общински здравни и социални услуги, градска среда и развитие на населеното място.

Тук обаче е важно да разграничаваме ролите на кмета и общинския съвет. Общинският съвет определя местните политики, приема общинския бюджет и наредбите и взема ключови решения за развитието и собствеността на общината. Кметът ръководи общинската администрация и организира изпълнението на тези политики и решения. Затова изпълнението на много от обещанията на кандидата за кмет зависи и от решенията на общинския съвет и от подкрепата, която той ще има в него.

От значение е и способността на местната власт да работи с централната държавна власт. За някои решения собствените средства на общината не са достатъчни и е необходимо финансиране от държавния бюджет или по национални и европейски програми. Други изискват промяна в закон или наредба, а трети — съдействие от министерства, агенции и контролни органи. 

Местните проблеми могат да направят националните партийни програми много по-конкретни. Вместо общи обещания за „регионално развитие“, партиите могат да посочат как ще променят законите, правомощията и финансирането на общините, така че местната власт да разполага с реални инструменти за действие. Посланието вече не е просто „ще решим проблема“, а „ще създадем условия вашият кмет и общински съвет да могат да го решат“.

Президентски избори

Особено интересна е ролята на президента в българската политика. Той не участва пряко в ежедневното управление на страната, но в моменти на политическа криза може да се превърне в една от ключовите фигури. И тук нямам предвид само правомощието му да назначава служебно правителство.

Във всяка политическа система съществуват напрежения. Когато те се натрупват и институциите не успяват да намерят изход, ситуацията може да стане взривоопасна. Именно тогава според мен президентът трябва да използва авторитета на поста, за да бъде посредник: да събере конфликтните страни, да потърси допирните точки между тях и да помогне за намирането на изход.

Пример е политическата криза от 1997 г., при чието разрешаване Петър Стоянов изиграва важна роля. Разбира се, изходът не е заслуга само на президента, но поведението на Стоянов показва как президентската институция може да помогне за намаляване на напрежението и за възстановяване на политическия диалог.

Като пример за обратното бих посочил Румен Радев. Според мен с острите си послания и с честото заемане на страна в политическите конфликти той по-скоро засилваше напрежението, отколкото да помага за неговото преодоляване. Разбира се, неговите привърженици биха казали, че президентът трябва да бъде коректив и да назовава проблемите открито. Но корективът и посредникът не са непременно противоположни роли: възможно е да защитаваш ясни позиции, без да затваряш пространството за разговор.

От тази гледна точка, колкото и ограничени да са отговорностите на президента в ежедневното управление, съвсем не е без значение какъв човек заема поста. Насочването на политически процеси не е лесна работа. То изисква визия, емпатия, способност да се разбират мотивите на конфликтните страни, да се откриват пресечни точки и да се създават условия за компромис.

Затова в една президентска кампания би трябвало да очакваме различни послания от тези на парламентарните избори. Кандидатът за президент не може убедително да обещава по-високи доходи, нови пътища, по-ниски данъци или реформа в здравеопазването. Той не разполага с необходимите управленски и бюджетни правомощия. Може да поставя подобни теми в обществения дневен ред и да влияе върху дебата, но не може сам да реализира тези политики.

Смислените въпроси към кандидата за президент са други. Ще бъде ли независим от партията, която го е издигнала, и как ще действа при политическа криза? От какви принципи ще се ръководи при назначенията и използването на своите правомощия? И най-важното — способен ли е едновременно да бъде коректив на властта и посредник между политическите сили?

Така президентската кампания не би трябвало да бъде състезание между алтернативни управленски програми. Тя трябва да бъде разговор за начина, по който кандидатите разбират институцията, за принципите, от които ще се ръководят, и за поведението им в моменти, когато нормалният политически процес престане да работи.

Избори за Европейски парламент

Не на последно място по значение са изборите за Европейски парламент. Европейският парламент представлява гражданите на Европейския съюз, а избраните в България депутати са част от него. Те не са представители на българското правителство, нито пратеници, чиято единствена задача е да защитават „националния интерес“. Те участват в създаването на общи правила за целия Европейски съюз и обикновено работят в рамките на европейски политически групи, обединени от сходни идеи, а не по национален признак.

Това не означава, че българската гледна точка е без значение. Напротив — българските евродепутати трябва да разбират как общите европейски решения се отразяват върху страната ни и да внасят този опит в европейския дебат. Но задачата им не е просто да издействат изключения или повече средства за България, а да участват в намирането на решения, които работят за Съюза като цяло и отчитат различията между неговите държави и региони.

Европейският парламент приема закони заедно със Съвета на ЕС, участва в определянето на европейския бюджет, избира председателя и одобрява състава на Европейската комисия и упражнява контрол върху нейната работа. Затова на европейските избори не избираме кой да управлява България, нито кой да реши проблемите на конкретна община. Избираме какъв да бъде политическият баланс в една от основните институции на ЕС и в каква посока да се развива Европа.

Големият въпрос на тези избори е каква Европа искаме да изградим. Колко силно да бъде интегрирана и колко самостоятелност да запазят държавите? Как да гарантира собствената си сигурност? Как да съчетае икономическата конкурентоспособност със социалната и екологичната защита? Как да управлява миграцията и общите си граници? Докъде да се разширява и как да защитава демокрацията и върховенството на закона?

Тук също общите лозунги не са достатъчни. Смисленият кандидат трябва да обясни не само дали е „за“ или „против“ Европа, а какви общи решения подкрепя, в кои области държавите трябва да действат заедно и кои решения е по-добре да останат на национално или местно ниво.

Разбира се, нито една от тези институции не действа изолирано. Националната власт създава рамката за местните решения, местните проблеми трябва да намират отражение в националните политики, европейските правила влияят върху възможностите на държавата, а президентът може да подпомага или да затруднява диалога между всички тях. Това взаимодействие обаче не означава, че различните избори са взаимозаменяеми.

Затова, когато слушаме поредното предизборно обещание, можем да си зададем три прости въпроса: може ли човекът, за когото гласуваме, сам да вземе това решение; може ли само да повлияе върху него; или то изобщо не е в правомощията на длъжността, за която се кандидатира?

Демокрацията не се изчерпва с това да изберем „нашия човек“. Тя изисква да разбираме за каква роля го избираме, какви инструменти му предоставяме и за какви резултати можем да му търсим отговорност. Едва тогава изборът престава да бъде гласуване за лозунги и се превръща в даване на конкретен мандат.

Прагът по ДДС като икономически стимул за малкия бизнес

В публичното пространство се разпространява петиция, която настоява за увеличаване на прага за задължителна регистрация по ДДС като мярка за стимулиране на дребния бизнес.

На пръв поглед предложението звучи логично: по-високият праг означава по-малко административни задължения за повече малки фирми. На практика обаче подобна промяна не би подпомогнала еднакво различните видове бизнес. Тя би дала значително конкурентно предимство на определени дейности, докато други почти не биха усетили положителен ефект. В следващите редове ще се опитам да обясня на достъпен език защо това е така.

Първо, нека започнем с това какво представлява добавената стойност. Добавената стойност, която една фирма създава при продажбата на даден продукт, е разликата между продажната му цена и стойността на всички стоки и услуги, използвани за неговото производство. Тази разлика отразява новосъздадената стойност, която впоследствие се разпределя под формата на трудови възнаграждения, осигуровки, данъци, амортизации и печалба.

Тук естествено възниква въпросът дали ДДС не облага същата стойност, която вече се проявява като доходи на физическите лица и печалба на фирмите. Между тези данъци действително има икономическа връзка, но те облагат стойността на различни места и върху различни данъчни основи. Данъкът върху доходите облага дохода на физическото лице, корпоративният данък облага печалбата на дружеството, а ДДС е замислен като данък върху крайното вътрешно потребление. Износът обичайно се облага с нулева ставка на ДДС, а ДДС върху инвестиционните и другите покупки, използвани за облагаемата дейност на регистрираните фирми, по принцип може да бъде приспаднат като данъчен кредит.

Чисто технически ДДС, който всяка регистрирана фирма внася, се образува като разлика между данъка, начислен върху продадените от нея стоки и услуги, и данъка върху покупките, за които има право на данъчен кредит. Ако временно се абстрахираме от инвестициите и някои други особености, тази разлика приблизително съответства на данъка върху добавената от фирмата стойност.

Декларирането и отчитането на ДДС създава административни разходи както за бизнеса, така и за данъчната администрация. Поради тази причина на малките фирми с оборот под определен праг е дадена възможност да останат извън режима на задължителна регистрация и да не начисляват ДДС върху продажбите си. Логиката е, че разходите за спазване на изискванията могат да бъдат значителни спрямо размера на тяхната дейност. 

Конкретният размер на тази тежест зависи от броя и вида на документите. Освен преките разходи за счетоводно обслужване регистрацията по ДДС изисква ежемесечна обработка на покупките и продажбите, подаване на справка-декларация и водене на съответните дневници. В зависимост от документооборота допълнителните разходи за обработка на документите и изпълнение на задълженията по ДДС могат да достигнат между 2000 и 3000 евро годишно.

Интересно е да се отбележи, че макар прагът за регистрация по ДДС да се определя според оборота, делът на добавената стойност в този оборот може да варира значително.

При фирма, която предоставя професионални услуги (например счетоводна кантора) основната част от цената на услугата може да се дължи на положения труд. Поради това делът на добавената стойност в оборота може да надхвърля 90%.

На другата крайност са фирмите в търговията. При един малък магазин основната част от продажната цена се определя от цената, на която стоките са закупени. Добавената стойност, която магазинът създава, като прави тези стоки достъпни за клиентите, може да бъде само около 20% от оборота.

Тази разлика е особено важна, ако искаме да разберем какво ценово предимство създава липсата на регистрация по ДДС.

Фирмите с нисък дял на добавената стойност не получават особено голямо предимство при продажбите към крайни клиенти. На пръв поглед изглежда, че те могат да предлагат стоките си с 20% по-евтино, защото не начисляват ДДС. Те обаче не могат да ползват данъчен кредит и платеният от тях данък остава включен в разходите им.

Нека например приемем, че един магазин купува стока за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена добавена стойност. Регистрираният по ДДС магазин би я продал за 100 евро без ДДС, или за 120 евро крайна цена. Нерегистрираният магазин ще плати за стоката 96 евро с включеното ДДС. Ако иска да запази същата добавена стойност от 20 евро, той ще трябва да я продаде за 116 евро.

Следователно неговото ценово предимство е само 4 евро — 4% спрямо цената без ДДС или около 3,3% спрямо крайната цена на регистрирания търговец.

Съвсем различна е ситуацията при фирмите с висок дял на добавената стойност. Това могат да бъдат адвокат, консултант или фирма за дребни ремонти, която фактурира основно труда, докато материалите се заплащат отделно от клиента.

Ако подобна фирма има покупки за 10 евро и добавя 90 евро собствена стойност, регистрираната фирма би предложила услугата на крайна цена от 120 евро. Нерегистрираната фирма би платила 12 евро за своите покупки и при запазване на същата добавена стойност би могла да предложи услугата за 102 евро. Така разликата достига 18 евро, или 15% от крайната цена на регистрираната фирма.

Тази разлика може да бъде използвана по няколко начина:

• По-ниска цена за клиента. Това е вероятно, когато фирмата активно се бори за клиенти и използва цената, за да се отличи от конкуренцията. При установена клиентска база и ограничен конкурентен натиск стимулът да прехвърли цялото предимство към клиентите е значително по-слаб.
• По-високи заплати. Част от разликата може да бъде използвана за привличане или задържане на по-опитни служители.
• Допълнителни инвестиции. Освободеният ресурс може да финансира нови идеи, наемането на допълнителен човек или закупуването на оборудване. В последния случай част от предимството ще бъде намалена от ДДС върху покупката, който нерегистрираната фирма не може да приспадне.
• По-висок доход за собственика. Това е естествен възможен резултат при малка фирма с установена ниша, стабилна клиентска база и ограничен натиск за намаляване на цените.

На практика ползата може да бъде разпределена между няколко от тези направления, но използването на част от нея за една цел неизбежно намалява ресурса за останалите.

При сегашния праг за задължителна регистрация от 51 130 евро фирма с нисък дял на добавената стойност трудно може да покрива разходите за един работещ дори при минимална работна заплата. Ако например добавената стойност е 20% от оборота, фирмата разполага само с малко над 10 000 евро годишно, от които трябва да покрива разходите за труд, останалите си разходи и евентуалната печалба.

При фирма с много висок дял на добавената стойност и почти без други разходи същият праг теоретично позволява заплащането на един човек с нетен месечен доход до около 2600 евро. Следователно при сегашния праг най-често говорим за дейности с един зает в голям град като София и евентуално с двама заети при по-ниски равнища на заплащане. Увеличаването на прага до 85 000 евро би позволило и на някои фирми с двама или трима заети да останат извън задължителната регистрация по ДДС.

Съществуването на два вида фирми (регистрирани и нерегистрирани по ДДС) води до интересна динамика в отношенията между тях.

Когато нерегистрирана фирма продава на регистрирана по ДДС фирма, платеният върху собствените ѝ покупки данък остава включен в цената. Клиентът не може да го приспадне, защото той не е отделно начислен във фактурата.

Да се върнем към примера с фирмата, която купува стоки и услуги за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена стойност. Регистрираната фирма ще продаде за 100 евро плюс 20 евро ДДС. Нейният регистриран клиент ще плати 120 евро, но ще приспадне 20 евро данъчен кредит, така че ефективният му разход ще бъде 100 евро.

Нерегистрираната фирма обаче ще плати 96 евро за своите покупки. Ако иска да запази добавената си стойност от 20 евро, тя трябва да предложи цена от 116 евро. Цялата сума остава разход за клиента, тъй като няма начислен данък за приспадане. За да предложи същия ефективен разход от 100 евро, нерегистрираната фирма трябва да намали собствената си добавена стойност от 20 на едва 4 евро.

Това създава силен стимул за фирмите, които продават основно на други фирми и имат нисък дял на добавената стойност в оборота, да се регистрират доброволно по ДДС.

При фирмите с висок дял на добавената стойност този недостатък е много по-малък. Ако външните покупки са само 10 евро, нерегистрираната фирма трябва да включи в цената си едва 2 евро невъзстановим ДДС. За да бъде конкурентна на регистриран доставчик, тя трябва да намали собствената си добавена стойност от 90 на 88 евро. Така обаче тя не може да реализира предимството от 18 евро, което би имала при продажба на същата услуга на краен потребител.

Следователно истинското конкурентно предимство от липсата на регистрация по ДДС възниква при фирми, които продават основно на крайни клиенти и предлагат професионални или други трудоемки услуги. Колкото по-малък е делът на външните покупки и колкото по-голям е делът на собствения труд в цената, толкова по-голямо е това предимство.

Трябва да се има предвид, че конкурентното предимство е страничен ефект от въвеждането на прага. Основната му цел е да спести на най-малките фирми административни разходи, които биха били непропорционално високи спрямо размера на дейността им. Той обаче създава ценово предимство, което не е еднакво за всички малки фирми, а зависи от дела на добавената стойност и от това дали клиентите им са крайни потребители.

Най-силно засегнати от това изкривяване са фирмите, които се намират непосредствено над прага и продават основно на крайни клиенти. Освен че поемат допълнителните разходи по отчитането и декларирането на ДДС, те се конкурират с малко по-малки фирми, които не начисляват данъка. Макар по-големият им размер понякога да им носи известни икономии от мащаба, няма гаранция, че те ще бъдат достатъчни, за да компенсират ценовото предимство на нерегистрираните конкуренти.

Така прагът създава рязка граница, около която две иначе сходни фирми се третират различно. Това може да породи стимули за ограничаване на растежа, недеклариране на част от оборота или изкуствено разделяне на дейността между няколко лица.

Увеличаването на прага до 85 000 евро би освободило още фирми от административната тежест, но не би премахнало това изкривяване. То просто би преместило границата нагоре и би позволило на по-големи предприятия да се възползват от ценовото предимство. Така фирмите непосредствено над новия праг биха били поставени под натиск от конкуренти с вече сравнително значителен оборот и капацитет. Вместо да премахне несправедливостта в данъчното третиране, по-високият праг просто би я преместил нагоре и би увеличил икономическите ѝ последици.

Следователно въпросът не е просто дали прагът от 51 130 евро е нисък или висок. По-важният въпрос е кого подпомага неговото увеличаване и за чия сметка. Повишаването му до 85 000 евро няма да даде еднаква подкрепа на малкия бизнес. То ще облагодетелства най-силно фирмите с висок дял на добавената стойност, които продават на крайни клиенти, и ще постави под допълнителен натиск сходни предприятия непосредствено над новия праг.

Ако малките фирми имат нужда от подкрепа, тя е по-добре да се предоставя чрез целенасочени мерки (например по-лесен достъп до финансиране, консултантска помощ за управление и развитие, стимули за наемане на първи служител или облекчено административно отчитане), вместо чрез разширяване на неравномерното конкурентно предимство, създавано от режима по ДДС.