Прагът по ДДС като икономически стимул за малкия бизнес

В публичното пространство се разпространява петиция, която настоява за увеличаване на прага за задължителна регистрация по ДДС като мярка за стимулиране на дребния бизнес.

На пръв поглед предложението звучи логично: по-високият праг означава по-малко административни задължения за повече малки фирми. На практика обаче подобна промяна не би подпомогнала еднакво различните видове бизнес. Тя би дала значително конкурентно предимство на определени дейности, докато други почти не биха усетили положителен ефект. В следващите редове ще се опитам да обясня на достъпен език защо това е така.

Първо, нека започнем с това какво представлява добавената стойност. Добавената стойност, която една фирма създава при продажбата на даден продукт, е разликата между продажната му цена и стойността на всички стоки и услуги, използвани за неговото производство. Тази разлика отразява новосъздадената стойност, която впоследствие се разпределя под формата на трудови възнаграждения, осигуровки, данъци, амортизации и печалба.

Тук естествено възниква въпросът дали ДДС не облага същата стойност, която вече се проявява като доходи на физическите лица и печалба на фирмите. Между тези данъци действително има икономическа връзка, но те облагат стойността на различни места и върху различни данъчни основи. Данъкът върху доходите облага дохода на физическото лице, корпоративният данък облага печалбата на дружеството, а ДДС е замислен като данък върху крайното вътрешно потребление. Износът обичайно се облага с нулева ставка на ДДС, а ДДС върху инвестиционните и другите покупки, използвани за облагаемата дейност на регистрираните фирми, по принцип може да бъде приспаднат като данъчен кредит.

Чисто технически ДДС, който всяка регистрирана фирма внася, се образува като разлика между данъка, начислен върху продадените от нея стоки и услуги, и данъка върху покупките, за които има право на данъчен кредит. Ако временно се абстрахираме от инвестициите и някои други особености, тази разлика приблизително съответства на данъка върху добавената от фирмата стойност.

Декларирането и отчитането на ДДС създава административни разходи както за бизнеса, така и за данъчната администрация. Поради тази причина на малките фирми с оборот под определен праг е дадена възможност да останат извън режима на задължителна регистрация и да не начисляват ДДС върху продажбите си. Логиката е, че разходите за спазване на изискванията могат да бъдат значителни спрямо размера на тяхната дейност. 

Конкретният размер на тази тежест зависи от броя и вида на документите. Освен преките разходи за счетоводно обслужване регистрацията по ДДС изисква ежемесечна обработка на покупките и продажбите, подаване на справка-декларация и водене на съответните дневници. В зависимост от документооборота допълнителните разходи за обработка на документите и изпълнение на задълженията по ДДС могат да достигнат между 2000 и 3000 евро годишно.

Интересно е да се отбележи, че макар прагът за регистрация по ДДС да се определя според оборота, делът на добавената стойност в този оборот може да варира значително.

При фирма, която предоставя професионални услуги (например счетоводна кантора) основната част от цената на услугата може да се дължи на положения труд. Поради това делът на добавената стойност в оборота може да надхвърля 90%.

На другата крайност са фирмите в търговията. При един малък магазин основната част от продажната цена се определя от цената, на която стоките са закупени. Добавената стойност, която магазинът създава, като прави тези стоки достъпни за клиентите, може да бъде само около 20% от оборота.

Тази разлика е особено важна, ако искаме да разберем какво ценово предимство създава липсата на регистрация по ДДС.

Фирмите с нисък дял на добавената стойност не получават особено голямо предимство при продажбите към крайни клиенти. На пръв поглед изглежда, че те могат да предлагат стоките си с 20% по-евтино, защото не начисляват ДДС. Те обаче не могат да ползват данъчен кредит и платеният от тях данък остава включен в разходите им.

Нека например приемем, че един магазин купува стока за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена добавена стойност. Регистрираният по ДДС магазин би я продал за 100 евро без ДДС, или за 120 евро крайна цена. Нерегистрираният магазин ще плати за стоката 96 евро с включеното ДДС. Ако иска да запази същата добавена стойност от 20 евро, той ще трябва да я продаде за 116 евро.

Следователно неговото ценово предимство е само 4 евро — 4% спрямо цената без ДДС или около 3,3% спрямо крайната цена на регистрирания търговец.

Съвсем различна е ситуацията при фирмите с висок дял на добавената стойност. Това могат да бъдат адвокат, консултант или фирма за дребни ремонти, която фактурира основно труда, докато материалите се заплащат отделно от клиента.

Ако подобна фирма има покупки за 10 евро и добавя 90 евро собствена стойност, регистрираната фирма би предложила услугата на крайна цена от 120 евро. Нерегистрираната фирма би платила 12 евро за своите покупки и при запазване на същата добавена стойност би могла да предложи услугата за 102 евро. Така разликата достига 18 евро, или 15% от крайната цена на регистрираната фирма.

Тази разлика може да бъде използвана по няколко начина:

• По-ниска цена за клиента. Това е вероятно, когато фирмата активно се бори за клиенти и използва цената, за да се отличи от конкуренцията. При установена клиентска база и ограничен конкурентен натиск стимулът да прехвърли цялото предимство към клиентите е значително по-слаб.
• По-високи заплати. Част от разликата може да бъде използвана за привличане или задържане на по-опитни служители.
• Допълнителни инвестиции. Освободеният ресурс може да финансира нови идеи, наемането на допълнителен човек или закупуването на оборудване. В последния случай част от предимството ще бъде намалена от ДДС върху покупката, който нерегистрираната фирма не може да приспадне.
• По-висок доход за собственика. Това е естествен възможен резултат при малка фирма с установена ниша, стабилна клиентска база и ограничен натиск за намаляване на цените.

На практика ползата може да бъде разпределена между няколко от тези направления, но използването на част от нея за една цел неизбежно намалява ресурса за останалите.

При сегашния праг за задължителна регистрация от 51 130 евро фирма с нисък дял на добавената стойност трудно може да покрива разходите за един работещ дори при минимална работна заплата. Ако например добавената стойност е 20% от оборота, фирмата разполага само с малко над 10 000 евро годишно, от които трябва да покрива разходите за труд, останалите си разходи и евентуалната печалба.

При фирма с много висок дял на добавената стойност и почти без други разходи същият праг теоретично позволява заплащането на един човек с нетен месечен доход до около 2600 евро. Следователно при сегашния праг най-често говорим за дейности с един зает в голям град като София и евентуално с двама заети при по-ниски равнища на заплащане. Увеличаването на прага до 85 000 евро би позволило и на някои фирми с двама или трима заети да останат извън задължителната регистрация по ДДС.

Съществуването на два вида фирми (регистрирани и нерегистрирани по ДДС) води до интересна динамика в отношенията между тях.

Когато нерегистрирана фирма продава на регистрирана по ДДС фирма, платеният върху собствените ѝ покупки данък остава включен в цената. Клиентът не може да го приспадне, защото той не е отделно начислен във фактурата.

Да се върнем към примера с фирмата, която купува стоки и услуги за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена стойност. Регистрираната фирма ще продаде за 100 евро плюс 20 евро ДДС. Нейният регистриран клиент ще плати 120 евро, но ще приспадне 20 евро данъчен кредит, така че ефективният му разход ще бъде 100 евро.

Нерегистрираната фирма обаче ще плати 96 евро за своите покупки. Ако иска да запази добавената си стойност от 20 евро, тя трябва да предложи цена от 116 евро. Цялата сума остава разход за клиента, тъй като няма начислен данък за приспадане. За да предложи същия ефективен разход от 100 евро, нерегистрираната фирма трябва да намали собствената си добавена стойност от 20 на едва 4 евро.

Това създава силен стимул за фирмите, които продават основно на други фирми и имат нисък дял на добавената стойност в оборота, да се регистрират доброволно по ДДС.

При фирмите с висок дял на добавената стойност този недостатък е много по-малък. Ако външните покупки са само 10 евро, нерегистрираната фирма трябва да включи в цената си едва 2 евро невъзстановим ДДС. За да бъде конкурентна на регистриран доставчик, тя трябва да намали собствената си добавена стойност от 90 на 88 евро. Така обаче тя не може да реализира предимството от 18 евро, което би имала при продажба на същата услуга на краен потребител.

Следователно истинското конкурентно предимство от липсата на регистрация по ДДС възниква при фирми, които продават основно на крайни клиенти и предлагат професионални или други трудоемки услуги. Колкото по-малък е делът на външните покупки и колкото по-голям е делът на собствения труд в цената, толкова по-голямо е това предимство.

Трябва да се има предвид, че конкурентното предимство е страничен ефект от въвеждането на прага. Основната му цел е да спести на най-малките фирми административни разходи, които биха били непропорционално високи спрямо размера на дейността им. Той обаче създава ценово предимство, което не е еднакво за всички малки фирми, а зависи от дела на добавената стойност и от това дали клиентите им са крайни потребители.

Най-силно засегнати от това изкривяване са фирмите, които се намират непосредствено над прага и продават основно на крайни клиенти. Освен че поемат допълнителните разходи по отчитането и декларирането на ДДС, те се конкурират с малко по-малки фирми, които не начисляват данъка. Макар по-големият им размер понякога да им носи известни икономии от мащаба, няма гаранция, че те ще бъдат достатъчни, за да компенсират ценовото предимство на нерегистрираните конкуренти.

Така прагът създава рязка граница, около която две иначе сходни фирми се третират различно. Това може да породи стимули за ограничаване на растежа, недеклариране на част от оборота или изкуствено разделяне на дейността между няколко лица.

Увеличаването на прага до 85 000 евро би освободило още фирми от административната тежест, но не би премахнало това изкривяване. То просто би преместило границата нагоре и би позволило на по-големи предприятия да се възползват от ценовото предимство. Така фирмите непосредствено над новия праг биха били поставени под натиск от конкуренти с вече сравнително значителен оборот и капацитет. Вместо да премахне несправедливостта в данъчното третиране, по-високият праг просто би я преместил нагоре и би увеличил икономическите ѝ последици.

Следователно въпросът не е просто дали прагът от 51 130 евро е нисък или висок. По-важният въпрос е кого подпомага неговото увеличаване и за чия сметка. Повишаването му до 85 000 евро няма да даде еднаква подкрепа на малкия бизнес. То ще облагодетелства най-силно фирмите с висок дял на добавената стойност, които продават на крайни клиенти, и ще постави под допълнителен натиск сходни предприятия непосредствено над новия праг.

Ако малките фирми имат нужда от подкрепа, тя е по-добре да се предоставя чрез целенасочени мерки (например по-лесен достъп до финансиране, консултантска помощ за управление и развитие, стимули за наемане на първи служител или облекчено административно отчитане), вместо чрез разширяване на неравномерното конкурентно предимство, създавано от режима по ДДС.

Ниските заплати: причина или следствие от ниската производителност?

Според икономическата теория в дългосрочен план устойчивото нарастване на реалните заплати трябва да бъде подкрепено от сходно нарастване на производителността на труда. Ако заплатите трайно растат по-бързо от стойността, създавана от един зает, разходите за труд на единица продукция се увеличават. Това може да доведе до повишаване на цените, намаляване на печалбите или ограничаване на заетостта.

При прилагането на този принцип обаче трябва да се отчетат няколко важни особености.

В много сектори, особено при трудоемките услуги, възможностите за повишаване на производителността са ограничени. В промишлеността нова машина или по-добра технология може значително да увеличи произведеното за един час. Един лекар обаче трудно може да преглежда два пъти повече пациенти, без да влоши качеството на прегледа. Учителят не може просто да преподава два пъти повече материал или да обучава два пъти повече деца със същия резултат. Нито фризьорът може безкрайно да съкращава времето, необходимо за една прическа.

Това не означава, че заплатите в тези професии могат да останат непроменени. Работещите в тях участват на същия пазар на труда, а работодателите се конкурират за тях с останалите сектори. Когато производителността и заплатите в по-технологичните отрасли растат, трудоемките услуги също трябва да повишават заплащането, за да привличат и задържат хора. Тъй като това невинаги е съпроводено със същия ръст на производителността, резултатът често е поскъпване на услугите или необходимост от повече публично финансиране.

В дискусиите за заплащането обаче често неусетно се наслагва внушението, че заплатите в България са ниски, защото българските работници не са достатъчно продуктивни. Така отговорността за ниската производителност удобно се прехвърля върху самите служители.

Само че производителността не е изолирано лично качество на работника. Един и същ човек може да създава съвсем различна стойност в зависимост от машините и технологиите, с които разполага, организацията на процесите, качеството на управлението и достъпа на фирмата до капитал и пазари. Не е случайно, че много българи, които тук са определяни като нископроизводителни, успешно работят в по-развити икономики и получават значително по-високи възнаграждения.

Разбира се, по-високата заплата в чужбина не се дължи единствено на по-висока физическа производителност. Значение имат по-високите цени, по-платежоспособното търсене, недостигът на работна ръка и различните условия на трудовия пазар. Но този пример показва, че не можем да обясняваме разликата в заплащането единствено с качествата или усилията на работника.

По-точно е да кажем, че производителността е характеристика на цялата система, в която човекът работи. Отговорността на работодателите и мениджърите е да инвестират в технологии, оборудване, обучение и по-добра организация, така че трудът на служителите да създава повече стойност. Повишаването на производителността означава преди всичко да се работи по-умно и с по-добри средства, а не непременно по-дълго или по-интензивно.

Тук стигаме до още един парадокс. Ниските заплати обикновено се обясняват с ниската производителност, но причинно-следствената връзка може да действа и в обратната посока. Когато една фирма може устойчиво да разчита на евтин труд, стимулът ѝ да инвестира в автоматизация, технологии и по-добра организация отслабва. Вместо да увеличава стойността, създавана от един служител, тя може да запази конкурентоспособността си чрез ниски разходи за труд.

Така се създава своеобразен капан на ниските заплати и ниската производителност. Фирмите не инвестират, защото трудът е евтин, а заплатите остават ниски, защото фирмите не са инвестирали достатъчно, за да направят труда по-продуктивен.

Свободното движение на хора допълнително задълбочава този процес. Работниците, които имат възможност и готовност да се преместят в търсене на по-високи доходи, се преместват към места, където икономиката може да им ги осигури: към по-големите български градове или към други държави от Европейския съюз.

В по-малките населени места остават предимно хората, чиято мобилност е ограничена от семейни ангажименти, собствено жилище, възраст, квалификация или липса на реалистични алтернативи. Това отслабва натиска върху местните работодатели да повишават заплащането и да инвестират в производителност. От своя страна липсата на добре платени работни места кара още хора да напускат.

Получава се самоподдържащ се кръг, чиито резултати са големи регионални различия в доходите, обезлюдяване на малките населени места и все по-силна концентрация на икономическата активност в няколко големи центъра.

Преодоляването на този капан би трябвало да бъде сред основните цели на икономическата политика. Постепенното и предвидимо повишаване на минималната работна заплата може да бъде един от инструментите за това. То увеличава цената на модела, основан на евтин труд, и създава натиск върху работодателите да търсят други източници на конкурентоспособност: инвестиции в технологии, обучение, по-добра организация и дейности с по-висока добавена стойност.

Това не означава, че всяка фирма непременно ще отговори с повишаване на производителността. Някои работодатели ще увеличат цените, ще приемат по-ниска печалба, ще ограничат назначенията или ще преструктурират дейността си. Най-слабите предприятия могат да преминат към сивия сектор или да прекратят работа.

Именно затова минималната заплата не може да бъде самостоятелна икономическа политика. Тя трябва да бъде съчетана с по-добър достъп до капитал, професионално обучение, инфраструктура и целенасочена подкрепа за инвестициите, особено в икономически изоставащите региони. Държавата не може просто да повиши цената на труда, без да създава условия той да стане по-продуктивен.

Защото минималната работна заплата не е само социална мярка за защита на най-ниските доходи. Тя е и част от избора какъв икономически модел искаме да насърчаваме: такъв, който разчита на устойчиво евтин труд, или такъв, който създава натиск и условия фирмите, държавата и работниците да инвестират в по-висока производителност и по-висока добавена стойност.

Защо успехът в България буди подозрение

Ако се замислим, в българското общество съществува осезаемо недоверие към хората със собствен бизнес. В публичния дебат предприемачът често е представян не като човек, който поема риск и създава стойност, а като някой, който дължи повече на обществото или чийто успех вероятно се основава на връзки, привилегии или „далавера“. Същевременно отношението на държавата към частната инициатива нерядко изглежда по-скоро подозрително и бюрократично, отколкото насърчително, освен когато става дума за голям инвеститор или за бизнес с политически протекции.

Това ме накара да се замисля откъде идва подобно отношение. Погледнато исторически, България е преминала през поне четири значими периода, всеки от които по различен начин е засилвал недоверието към заможните хора, работодателите и частната стопанска инициатива.

Чорбаджията: богатство, влияние и близост до властта

Първият исторически пласт можем да потърсим още в периода преди Освобождението, когато в българската литература и обществената памет се утвърждава отрицателният образ на чорбаджията.

Думата идва от турското çorbacı, а в българската среда постепенно започва да означава заможен и влиятелен човек: местен първенец. Чорбаджиите често са търговци, земевладелци, лихвари или посредници между християнското население и османската администрация.

Именно тази посредническа роля обяснява голяма част от негативното отношение към тях. Чорбаджията може едновременно да бъде част от българската общност и да представлява нейните интереси, но и да събира данъци, да дава пари срещу лихва или да поддържа близки отношения с османската власт. Така лесно се ражда образът на човек, който използва богатството, влиянието и връзките си, за да печели за сметка на по-бедните си сънародници.

Този образ се вижда особено ясно във възрожденската литература. При автори като Христо Ботев и Любен Каравелов чорбаджийството означава не просто материално благополучие, а се превръща в символ на корист, обществен конформизъм и сътрудничество със статуквото. В революционния разказ ролите често са разпределени приблизително така: обикновеният българин страда от системата, чорбаджията извлича полза от нея и има интерес тя да се запази, а революционерът иска да я разруши.

Историческата действителност обаче е по-сложна от този литературен модел. Чорбаджиите не са еднородна група, нито отношенията им с османската власт винаги са еднозначни. Сред заможните българи има и множество дарители, които финансират училища, църкви, читалища, издаването на книги и други национални начинания. Така една и съща икономически влиятелна прослойка едновременно допринася за Българското възраждане и се превръща в отрицателен символ в част от неговата революционна литература.

Тъкмо това противоречие поставя началото на една устойчива представа: че натрупаното богатство е подозрително, а икономическият успех вероятно е постигнат чрез близост до властта и за сметка на останалите.

Фабрикантът: богатство, натрупано чрез чуждия труд

След Освобождението старият образ на чорбаджията постепенно отстъпва място на една нова фигура: фабриканта и индустриалеца. България започва да се индустриализира сравнително бързо, макар и от много ниска икономическа база. От края на XIX и през първите десетилетия на XX век се развиват текстилната, хранително-вкусовата, тютюневата, кожарската и други промишлености.

Заедно с индустриализацията обаче в България се появяват и проблемите, характерни за ранния капитализъм в почти цяла Европа. Производството и организацията на труда се променят по-бързо от трудовото законодателство и системите за социална защита. Работният ден е дълъг, трудът често е тежък и опасен, а възможностите на работниците да защитават интересите си са ограничени. Широко се използва и трудът на жени и деца, обикновено срещу по-ниско заплащане и при слаба защита.

Постепенно тези проблеми придобиват обществена значимост и държавата започва да въвежда първите ограничения върху продължителността и условията на труда. Но в съзнанието на няколко поколения вече се оформя ново противопоставяне: от едната страна е собственикът, който контролира капитала и производството, а от другата работникът, който зависи от него за своето препитание.

Така към наследения образ на чорбаджията, забогатял чрез влияние и близост до властта, се добавя образът на фабриканта, който трупа богатство благодарение на тежкия и евтин труд на своите работници. Предприемачът започва да бъде възприеман не само като привилегирован, но и като човек, чиито интереси по необходимост са противоположни на интересите на работещите за него.

През междувоенния период този социален конфликт получава и все по-ясно политическо и идеологическо обяснение. Социалистическите и комунистическите движения го представят като сблъсък между труда и капитала, а богатият собственик се превръща в класова фигура — буржоа, капиталист и експлоататор. Земеделското движение също противопоставя селския производител на градските икономически и политически елити, макар неговият мироглед да не съвпада напълно с марксисткия класов модел.

По този начин негативното отношение към икономически силните вече не се основава само на подозрението, че богатството е придобито чрез връзки с властта. Към него се добавя и представата, че самото натрупване на капитал предполага експлоатация на чужд труд.

Комунизмът: превръщането на подозрението в държавна доктрина

След 1944 г. настъпва качествено различен етап: негативният разказ за частния собственик е превърнат в официална държавна идеология.

Преди това чорбаджията, фабрикантът и капиталистът също могат да бъдат представяни като користни или като експлоататори. Наред с тази критика обаче съществуват и други образи: на предприемача като създател на производство, работодател, дарител или двигател на модернизацията. След установяването на комунистическия режим тази многозначност постепенно изчезва.

В продължение на десетилетия училището, медиите, литературата, киното и официалната историография систематично представят отношенията между предприемач и работник като отношения между експлоататор и експлоатиран. Богатството вече не е просто подозрително — частното притежание на средствата за производство е обявено за обществено несправедливо по своята същност.

Национализацията на индустрията, търговията и финансовия сектор, последвана от колективизацията на земеделието, не само отнема собствеността на съществуващите предприемачи. Тя практически премахва предприемача като нормална и легитимна обществена роля. Частната стопанска инициатива е силно ограничена, а икономическият успех извън държавната система се превръща в нещо незаконно или поне морално съмнително.

Така няколко поколения израстват в общество, в което думите „частник“, „капиталист“ и „спекулант“ носят почти автоматично отрицателен смисъл. Предприемачът вече не е просто една от спорните фигури в обществения дебат. Той отсъства от реалния обществен живот и присъства предимно като отрицателен персонаж в официалния разказ.

Комунистическият режим не създава недоверието към частното богатство от нищото. Той взема по-старите образи на чорбаджията и фабриканта, подрежда ги в последователна идеологическа схема и ги преподава като безспорна историческа истина.

Преходът: когато реалността потвърждава стария стереотип

След близо 45 години, през които обществото е учено да гледа на частното богатство с подозрение, пазарната икономика се завръща по начин, който в много случаи сякаш потвърждава наследения стереотип.

Преходът е белязан от непрозрачна приватизация, силови групировки, политически зависимости, придобиване на държавни активи при спорни условия и внезапно забогатяване на хора с привилегирован достъп до власт, информация или финансов ресурс. Границата между предприемачество, политическо влияние и организирана престъпност често изглежда размита.

Разбира се, през същия период възникват и хиляди нормални частни предприятия. Много хора започват от нулата, поемат риск, създават работни места и се опитват да оцелеят в нестабилна и нерядко враждебна институционална среда. Но техният постепенно постигнат успех е по-малко видим от демонстративното богатство на онези, които печелят от преразпределянето на държавна собственост, политически протекции или откровена престъпност.

За обикновения човек изводът изглежда напълно естествен:

„Десетилетия наред ни казваха, че капиталистът забогатява, като ограбва останалите, а сега виждаме точно това около себе си.“

Така преходът не успява да разграничи ясно две съвсем различни фигури: предприемача, който създава нова икономическа стойност, и човека, който натрупва богатство чрез присвояване на обществени ресурси и близост до властта. В публичното съзнание и двамата лесно попадат под общото название „бизнесмен“.

Това е изключително неблагоприятна отправна точка за изграждането на положителен обществен образ на предприемачеството. Вместо да прекъсне наследеното недоверие, ранният български капитализъм му дава нови и видими основания.

Не идеализация, а ясно разграничение

В същото време трябва да си дадем сметка, че устойчивата средна класа е един от основните стълбове на всяко стабилно и проспериращо общество. Предприемачите не са единствената група, която я формира, но имат особено важна роля: създават нови продукти и услуги, поемат риск, откриват работни места и превръщат идеи в икономическа стойност.

Това не означава, че всеки собственик на бизнес заслужава автоматично обществено одобрение. И днес има работодатели, които експлоатират служителите си, компании, които разчитат на политически протекции, и хора, които наричат „предприемачество“ присвояването на обществени ресурси. Критиката към тях е напълно основателна.

Проблемът възниква, когато не успяваме да ги разграничим от онези, които изграждат бизнеса си с труд, знания и поет риск. Когато поставяме всички под общия етикет „бизнесмени“, ние не наказваме само недобросъвестните. Обезкуражаваме и хората, от които очакваме да създават следващите предприятия, продукти и работни места.

Затова задачата на държавата е да създава честни и предвидими правила, да ограничава политическите привилегии, да защитава конкуренцията и да улеснява започването и развитието на почтен бизнес. А образованието и публичният разговор трябва да показват не само злоупотребите, но и примерите за хора, които създават обществена стойност, докато изграждат собственото си благосъстояние.

Ако искаме повече млади хора да проявяват инициатива, да поемат разумни рискове и да реализират идеите си в България, предприемачеството трябва да бъде възприемано като нормална и обществено полезна дейност, не като доказателство за морално превъзходство, но и не като повод за автоматично подозрение.

Историята обяснява защо това недоверие съществува, но не ни задължава да го превръщаме във вечна присъда. Защото успехът на почтените предприемачи не е само техен личен успех, той е успех за цялото общество.

Технологичната самодостатъчност и човешката самота

Технологиите обикновено се разглеждат като средство, което ни спестява време, усилия и зависимост от чужда помощ. Рядко обаче си задаваме въпроса какво се случва с отношенията между хората, когато тази помощ вече не е необходима.

Защото нуждата от другите не е само ограничение. Тя е и една от причините да общуваме, да си сътрудничим и да изграждаме общности. Ако технологиите постепенно премахнат тази нужда, ще ни направят ли просто по-свободни, или и по-самотни?

Именно този въпрос Айзък Азимов изследва в дълбочина в романа „Голото слънце“.

В него обществото на планетата Солария е изградено така, че всеки човек е почти напълно самодостатъчен във всекидневието си. Това става възможно благодарение на огромен брой роботи, които извършват практически всички дейности. Хората продължават да зависят от технологичната система, но почти престават да зависят пряко един от друг.

Оттук следват няколко важни последствия:

1. Пряката икономическа зависимост между хората почти изчезва. В повечето общества хората си сътрудничат, защото имат нужда един от друг - за производство, услуги, знания и защита. На Солария роботите почти напълно премахват тази необходимост.
2. Изчезват естествените поводи за всекидневни социални контакти. Когато не работиш с колеги, не ходиш на пазар и не е необходимо лично да общуваш с лекари, строители, готвачи или фермери, все по-рядко възникват ситуации, в които трябва да срещаш други хора.
3. Следва психологическа адаптация. Това е може би най-важното. Соларианците не просто могат да живеят сами - постепенно започват да предпочитат самотата. Технологиите първоначално правят изолацията възможна, а с времето самата изолация променя хората. Срещата с друг човек се превръща в нещо неприятно и дори тревожно. Соларианците общуват чрез холографско „виждане“, докато физическото „посещение“ се възприема почти като нахлуване в личното пространство.
4. Променят се семейството и възпроизводството. Бракът е почти административна формалност, а децата се отглеждат основно от роботи. Когато всекидневната грижа бъде делегирана, намаляват и взаимодействията, чрез които обикновено се изгражда връзката между родители и деца.
5. Индивидуализмът стига до крайност. Всеки човек разполага с огромно пространство, богатство и армия от роботи. Когато другите вече не са необходими за оцеляването и благополучието му, постепенно отслабва и чувството му за принадлежност към общност. Другият човек вече не се възприема като партньор, а по-скоро като нежелано присъствие.

Това, което според мен е най-интересно, е, че Азимов не казва просто: „Роботите заменят човешкия труд.“ Той развива една по-дълбока теза: Социалните връзки не възникват само защото хората се харесват. Те се създават и защото хората имат нужда един от друг. Ако технологията премахне необходимостта от пряко взаимодействие, обществото може да се промени много по-драстично, отколкото очакваме.

Всъщност технологиите рядко ни правят напълно независими. По-често те заменят пряката и лична зависимост с непряка зависимост от огромни, анонимни системи. Продължаваме да разчитаме на други хора, но вече не е необходимо да ги познаваме, да разговаряме с тях или дори да ги виждаме.

Ако погледнем назад, можем да проследим дълъг процес, в който технологиите постепенно премахват човешкия контакт от все повече всекидневни дейности:

• Индустриалната революция, масовото производство и развитието на транспорта намаляват зависимостта от местната общност. Селото вече не трябва да произвежда всичко, от което се нуждае.
• Автомобилът разхлабва връзката между мястото, на което живееш, работиш, пазаруваш и общуваш. Местната общност губи част от предишното си значение.
• Супермаркетите заменят поредица от преки отношения с местни производители и търговци с няколко предимно анонимни покупки.
• Интернет прави чуждото знание достъпно, без да е необходимо лично да познаваш човек, който „разбира“. Просто търсиш сам.
• Електронната търговия премахва нуждата да разговаряш с продавач.
• Онлайн банкирането и електронните административни услуги премахват голяма част от контактите със служители.
• Социалните мрежи ни позволяват да поддържаме много повече контакти, но част от тях остават по-повърхностни и не изискват същото време и присъствие като отношенията на живо.
• AI асистентите са следващата стъпка. С тях хората могат да изпълняват задачи, за които доскоро им е била необходима пряката помощ на друг човек: да програмират с по-малко съдействие от колеги, да получават първоначални правни, медицински или финансови насоки, да учат нови умения без преподавател и да създават текстове, музика и изображения без цял екип.

Има и още един аспект, който Азимов загатва, но който днес можем да видим много по-ясно. Не става дума само за заместване на човешкия труд, а и за постепенното изчезване на слабите връзки и кратките всекидневни взаимодействия.

Голяма част от усещането, че принадлежим към общество, се изгражда чрез привидно незначителни контакти:

• разговор с продавача;
• въпрос към библиотекаря;
• консултация с банков служител;
• обсъждане с колега как се прави нещо;
• молба към съсед за помощ.

Всеки от тези контакти сам по себе си изглежда маловажен. Взети заедно обаче, те създават усещане за познатост, взаимност и принадлежност. Че живееш не просто сред други хора, а заедно с тях.

Това не означава непременно, че ще се превърнем в соларианци. Но Азимов поставя важен въпрос: ако функционалната необходимост от другите намалява, няма ли постепенно да намалее и броят на социалните ни взаимодействия? А ако общуваме по-рядко, няма ли с времето да изгубим и част от желанието и способността си да го правим?

Същият въпрос може да се пренесе и върху отношенията между партньорите. В миналото двойката е била не само емоционална връзка, но и икономическа и социална необходимост. Днес самостоятелният живот е значително по-възможен: благодарение на икономическата независимост, обществените услуги и технологиите.

Това не означава непременно, че отношенията стават по-слаби. По-скоро се променя онова, което ги държи заедно. Когато необходимостта намалее, връзката все повече трябва да се основава на доброволен избор, близост и споделен смисъл. Независимостта не обезценява партньорството, а повишава изискванията към него.

AI може да направи този въпрос още по-остър, ако започне да удовлетворява част от нуждите ни от разговор, съвет, подкрепа и организация. Тогава още по-важно ще стане онова, което трудно може да бъде заместено: споделената история, взаимната грижа, физическата близост и чувството, че някой познава не просто думите ти, а целия ти живот.

Може би това е и любопитната ирония: колкото по-малко ни е нужен другият, за да оцелеем, толкова по-важно става той да носи смисъл, а не просто полезност.

В този смисъл „Голото слънце“ може да се чете не толкова като роман за роботи, колкото като роман за социалните последици от технологичната самодостатъчност.

AI и неговите рискове

Покрай инцидента с OpenAI от миналата седмица се сетих за книгата „Ако някой го развие, всички ще умрем“, която наскоро прочетох.

Никога не съм бил привърженик на апокалиптичните сценарии около развитието на изкуствения интелект. Затова подходих към книгата със силен скептицизъм и с ясното намерение да търся слабостите в аргументите ѝ.

Книгата е разделена на три части. Първата разглежда възможните рискове при развитието на AI, втората описва хипотетичен сценарий, в който тези рискове се реализират, а третата защитава тезата, че разработването на изкуствен свръхинтелект трябва да бъде предотвратено, и предлага конкретни мерки за това.

Най-интересна за мен беше първата част и именно върху нея искам да се спра.

Авторите представят идеите си чрез съвсем обикновени житейски ситуации. След като читателят вече е приел логиката на ситуацията, постепенно заменят един от героите с изкуствен интелект. Така направените изводи почти неусетно се пренасят към този далеч по-специфичен контекст.

Развиван, а не създаден

Първата идея е, че съвременните езикови модели не са програмирани по класическия начин. Знаем как ги обучаваме, но все още не можем напълно да обясним защо вътрешните им представяния водят до конкретните решения, които вземат. В този смисъл моделът остава до голяма степен „черна кутия“.

Научаван да иска

Обучението на AI представлява оптимизационна задача. Даваме входни данни, очакваме определени изходни резултати и чрез целева функция насочваме модела към поведение, което смятаме за желано.

Проблемът е, че обучението винаги се случва върху ограничена извадка от данни, а ние очакваме същото поведение да се проявява и в напълно нови ситуации. На практика не казваме на модела какво искаме, а му задаваме критерий, по който да оптимизира поведението си. В повечето случаи това съвпада с нашите намерения, но понякога моделът намира стратегия, която максимизира успеха според зададената цел, без да съответства на очакванията ни.

Според мен именно това добре илюстрира инцидентът с OpenAI от миналата седмица. Вместо да реши задачата по компютърна сигурност по начина, който инженерите са очаквали, моделът е започнал да търси алтернативни стратегии, включително опити да получи информация от вътрешни системи. Любопитното е, че моделът е избрал значително по-сложна стратегия от директното решаване на поставената задача. Това е добър пример как оптимизацията невинаги води до поведението, което човек е възнамерявал да получи.

Не получавате това, за което обучавате

Тук авторите правят следващата крачка. Ние искаме AI да бъде полезен на хората. Но ако единственото, което реално оптимизира, е човешката обратна връзка, това не е същото като хората действително да живеят по-добре.

Докато системата съществува само в дигиталния свят, този риск може да изглежда малък. Но колкото повече инструменти ѝ даваме да влияе върху реалния свят, толкова повече нараства вероятността да намери неочаквани стратегии за изпълнение на поставената цел. Особено интересен е въпросът какво би се случило, ако AI започне активно да участва в разработването на следващи поколения AI системи.

Любимите му неща

Последната стъпка е логично продължение на предишните. Ако една достатъчно способна система започне успешно да преследва собствената си цел, хората не е задължително да се превърнат във враг. Но могат да се окажат препятствие пред постигането ѝ. Колкото по-способна става една система, толкова по-важно става дали целите ѝ остават съгласувани с човешките. Именно тук авторите извеждат аргумента за потенциалните екзистенциални рискове.

Започнах тази книга убеден, че ще прочета поредната защита на тезата, че AI представлява екзистенциален риск. Не приех основната ѝ теза. Но въпреки това ме накара да погледна по различен начин на инженерната безопасност.

Продължавам да смятам, че ползите от развитието на AI многократно надвишават рисковете. Именно защото вярвам в потенциала му, смятам, че разговорът за безопасността не трябва да бъде оставян само на хората с най-мрачните прогнози. Той трябва да бъде част от ежедневните инженерни решения, които вземаме, когато разработваме такива системи.