Кандидатите за изборни длъжности се нуждаят от нашите гласове. За да ги получат, те ни обсипват с обещания какво ще направят, ако бъдат избрани. На избирателя остава задачата – да избере тези обещания, които намира за най-полезни спрямо своите приоритети и разбирания. И точно тук започват проблемите.
Често обещаните действия са прекалено абстрактни и далечни от ежедневните нужди на хората. Например – колко от вас могат ясно да си обяснят как една „реформа в съдебната система“ би могла да повиши доходите им, ако именно това е основният проблем, който искат да бъде решен?
В това отношение партиите са големи длъжници на обществото. Каквито и послания да отправят, те трябва да поставят на централно място важните проблеми на избирателя и да пречупват действията си през тях. Вместо това, повечето използват език, разбираем само за тесен кръг хора, и сами си затварят вратата към по-широка подкрепа.
Бих очаквал партиите да имат поне базов консенсус какво всички искаме – по-добър живот, по-сигурна държава, повече справедливост – и да спорят не дали, а как това да се постигне, всяка според своите ценности. За съжаление, у нас това рядко се случва.
Но дори да приемем, че всички разбират как действието А води до резултат Х, следващото предизвикателство е друго: колко е вероятно действието изобщо да се случи, дори и да гласуваме за партията, която го обещава.
Политическата система в България е фрагментирана, а за да се изпълнят обещания, трябва мнозинство – на парламентарно или общинско ниво. Това изисква висока политическа култура и готовност за сътрудничество – нещо, което често липсва. Затова избирателят често е изправен пред избор между „много добра, но малко вероятна за реализиране идея“ и „достатъчно добра, но постижима“. Логично е мнозина да изберат второто.
През последните години отделните партии често се конфронтират, преминавайки граници на добрия тон и стигайки до лични нападки. Може би вярват, че така изобличават опонентите си и печелят точки пред избирателите. Всъщност така чупят доверието в себе си – и във възможността нещата, които обещават, наистина да се случат.
В резултат на всичко това много хора се чувстват объркани и обезкуражени. Нито разбират какво реално им предлагат партиите, нито вярват, че то ще се случи. За тях всички са еднакви – и така изборът губи смисъл.
А сега си представете друго послание: „Гласувай за мен и веднага ще получиш 50 лева.“ Просто, ясно и сигурно. Няма съмнение каква е ползата, нито дали обещанието ще бъде изпълнено. Купуването на гласове е престъпление, но концептуално показва същия механизъм – обещание срещу конкретна полза, само че в много по-достъпна и директна форма.
Вместо само да заклеймяват този тип практики, политическите партии би трябвало да си вземат поука: хората имат нужда от ясна, разбираема и свързана с живота им комуникация. Дори най-посредствената политическа програма може да донесе много по-голяма от 50 лева полза за всеки от нас. Ако бъде комуникирана ясно, никой няма да има изкушението да си продаде гласа.
