През Урдиния циркус

В петък след работа се вдигнахме в района на Мальовица (между Говедарци и ЦПШ-то се намират разни възможности за спане). Бяхме една дузина хора, всеки със собствени виждания какво му се прави. Някои просто искаха да се напият здраво (не е толкова лесно на чист въздух) и да покрещят подобаващо сред природата, пък други като мен имаха идеята да се наспят (режимът от последната седмица с лягане след 12 през нощта и ставане в 6 сутринта не ми се отрази добре) и да се поразходят.

Възможните маршрути за еднодневна разходка бяха доста: врътка през седемте езера, обикаляне на Мальовишкия циркус по билото, разходка из Урдиния циркус, както и още много възможности с продължителност в едната посока под 2 часа. Единственото, което беше притеснително, че даваха да вали на следващия ден. Поради тази причина не ми се щеше да се поема по маршрути без маркировка. Хвърляхме (няколко пъти) монета на къде да тръгнем и (все) се падна Урдиния циркус.

Работата със спането не стана, като се има предвид, че си легнах след 1, но се надявах на сутринта да има яко дъжд, така че да не ходим никъде. Времето обаче ни беше направило изненада. Слънчевите лъчи започнаха да влиза от ранни зори през стъклото и ми стана ясно, че ще ходим. На небето нямаше и грам облаче. Малко след 8 часа закусихме. След това се метнахме с кола до ЦПШ-то и към 9 започна нашата разходка. Пътят до хижа Мальовица го взехме за норматив и отпрашихме към втора тераса. Времето беше повече от чудесно.


За сметка на това реките бяха доста пълноводни и съответно преминаването им беше една идея по затруднено.


Малко преди втора тераса кривнахме в дясно, за да потеглим към Ушите. В началото „пътеката” трудно се виждаше, но след като преминахме няколко камари с камъни всичко си дойде на мястото. Гледката надолу си заслужаваше.


Гледката нагоре също.


Там някъде мярнахме коза (или поне на такова ми прилича).


На бързо минахме покрай трите Мальовишки езера.


И някъде след 12 вече бяхме стигнали до Ушите и се отвори хубава гледка към Урдиния циркус.


За съжаление облаците на небето взеха да се сгъстяват и потъмняват. От тук следваше и по-трудната част - спускането надолу. Макар и да не е ясно откъде минава „пътеката” (честно казано почти веднага я загубихме), то посоката беше ясна. Единственият неприятен участък е едно спускане в клекове, където човек много лесно може да се загуби (преди 8 години успяхме) и ще е крайно неприятно, ако бъде съчетано с дъжд. Е, не успяхме да се загубим.

Долу в ниското ни се наложи на няколко пъти да преджапваме разни реки. Стига да не е по-дълбоко 5 см, нямах проблеми да преминавам с моите обувки, без да се намокря, но трябваше да се внимава да не се подхлъзна на някой камък. Част от групата бяха с платнени маратонки и събуването беше неизбежно. На едно място реката беше толкова дълбока, че май трябваше всички да се събуваме. Аз реших да се изхитря и да я прескоча в най-тясната и част (някъде около метър и половина). За мое съжаление кракът, с който отскочих получи схващане, от което доста ме заболя, а времето на скока ми се стори цяла вечност. Не успях да падна в реката, но се строполих с някакви гримаси от другата страна и всички помислиха, че съм изкълчил нещо. Разбира се, истината беше друга, макар и през следваща половин минута да ми беше трудно ходенето.

За капак на всичко започна и да вали. В началото слабо, но никой не изпитваше съмнение за потенциала, който можеше да се достигне. Започнахме да си слагаме дъждобраните в подготовка за най-лошото, но то ни се размина. Не че не валя, но хората от една колибка, която са направили покрай гледането на животни в планината, ни поканиха на сухо.


Блаженството беше голямо като извадиха и ракията. В приказки прекарахме около час. Събраха се и други туристи. Не съм подозирал, че е толкова населено в този район.

Като попремина дъжда се спуснахме надолу по долината. Мислех си, че това ще е най-лесната част, но бях сбъркал. Покрай избуялата растителност трудно се виждаше пътека, а освен това беше доста мокро и мочурливо. В един момент успях да затъна почти до коляно в някаква кал.


Усещането беше неприятно. Обувката ми се напълни с вода (условно казано) и мембраната загуби смисъла си. Предстоеше ми няколко часа джвакане. След около три часа бяхме стигнали отново до ЦПШ-то и мръсни като прасета се вместихме в колата.