От празни обещания до купени гласове: симптоми на една и съща болест

Кандидатите за изборни длъжности се нуждаят от нашите гласове. За да ги получат, те ни обсипват с обещания какво ще направят, ако бъдат избрани. На избирателя остава задачата – да избере тези обещания, които намира за най-полезни спрямо своите приоритети и разбирания. И точно тук започват проблемите.

Често обещаните действия са прекалено абстрактни и далечни от ежедневните нужди на хората. Например – колко от вас могат ясно да си обяснят как една „реформа в съдебната система“ би могла да повиши доходите им, ако именно това е основният проблем, който искат да бъде решен?

В това отношение партиите са големи длъжници на обществото. Каквито и послания да отправят, те трябва да поставят на централно място важните проблеми на избирателя и да пречупват действията си през тях. Вместо това, повечето използват език, разбираем само за тесен кръг хора, и сами си затварят вратата към по-широка подкрепа.

Бих очаквал партиите да имат поне базов консенсус какво всички искаме – по-добър живот, по-сигурна държава, повече справедливост – и да спорят не дали, а как това да се постигне, всяка според своите ценности. За съжаление, у нас това рядко се случва.

Но дори да приемем, че всички разбират как действието А води до резултат Х, следващото предизвикателство е друго: колко е вероятно действието изобщо да се случи, дори и да гласуваме за партията, която го обещава.

Политическата система в България е фрагментирана, а за да се изпълнят обещания, трябва мнозинство – на парламентарно или общинско ниво. Това изисква висока политическа култура и готовност за сътрудничество – нещо, което често липсва. Затова избирателят често е изправен пред избор между „много добра, но малко вероятна за реализиране идея“ и „достатъчно добра, но постижима“. Логично е мнозина да изберат второто.

През последните години отделните партии често се конфронтират, преминавайки граници на добрия тон и стигайки до лични нападки. Може би вярват, че така изобличават опонентите си и печелят точки пред избирателите. Всъщност така чупят доверието в себе си – и във възможността нещата, които обещават, наистина да се случат.

В резултат на всичко това много хора се чувстват объркани и обезкуражени. Нито разбират какво реално им предлагат партиите, нито вярват, че то ще се случи. За тях всички са еднакви – и така изборът губи смисъл.

А сега си представете друго послание: „Гласувай за мен и веднага ще получиш 50 лева.“ Просто, ясно и сигурно. Няма съмнение каква е ползата, нито дали обещанието ще бъде изпълнено. Купуването на гласове е престъпление, но концептуално показва същия механизъм – обещание срещу конкретна полза, само че в много по-достъпна и директна форма.

Вместо само да заклеймяват този тип практики, политическите партии би трябвало да си вземат поука: хората имат нужда от ясна, разбираема и свързана с живота им комуникация. Дори най-посредствената политическа програма може да донесе много по-голяма от 50 лева полза за всеки от нас. Ако бъде комуникирана ясно, никой няма да има изкушението да си продаде гласа.

Промяната в такса смет: по-справедлива или по-тежка за хората с по-ниски доходи?

Европейският контекст

Европейското законодателство изисква прилагането на принципа „замърсителят плаща“ при определяне на таксите за битови отпадъци. Целта е всеки гражданин или бизнес да заплаща съобразно реално генерираното количество отпадък.

България обаче изостава с въвеждането на този принцип и срещу страната вече има наказателна процедура от Европейската комисия. Очаква се новият модел за формиране на такса смет да влезе в сила от 2026 г.

Настоящият модел

В момента таксата смет за физически лица се изчислява на база данъчната оценка на имота. Това означава, че:

• по-големите жилища плащат по-висока такса;
• имотите в по-скъпи квартали също плащат повече, дори при еднакво количество отпадък.

Така връзката между реално изхвърления боклук и размера на таксата не съществува.

Какво предстои да се промени?

Новият модел ще се базира на броя на обитателите в жилището, като възможно е системата да бъде допълнена с механизми, отчитащи обема и честотата на извозвания боклук от контейнерите. Все още няма окончателна методология, но очакванията са броят на живеещите да е водещият фактор.

Очаквани ефекти от промяната

Промяна в разпределението на тежестта между кварталите.

Хората в по-евтините квартали вероятно ще плащат повече, а тези в по-скъпите — по-малко. В София, където разликите в цените на имотите са значителни, за някои домакинства в по-евтините райони увеличението може да достигне около 50%.

Освобождаване на необитаеми жилища.

Според новите принципи, необитаемите имоти няма да дължат такса смет. Технически това е възможно и сега, но малцина се възползват. Тъй като в София около една трета от жилищата се водят необитаеми, това може да доведе до допълнително 50% увеличение за останалите.

Социално неравенство.

Хората с няколко имота, които често са по-заможни, няма да усетят осезаемо промяната — намалението за по-скъпите жилища ще компенсира увеличението за по-евтините. За сметка на това, по-бедните домакинства, които обитават по-малки жилища, но с повече хора, ще понесат основната тежест. В екстремни случаи, комбинирайки всички ефекти, е възможно таксата им да нарасне до 4–5 пъти.

Парадоксът на „справедливата“ промяна

Новият модел ще направи системата по-логична и по-близка до европейските принципи, но в социален план може да се окаже натоварващ за уязвимите групи. Дори хората да се опитат да намалят отпадъците си, индивидуалното им поведение няма да доведе до незабавно намаление на таксата, освен ако цели квартали не започнат трайно да изхвърлят по-малко боклук.

Възможният по-справедлив модел

Най-справедливата система би била плащане според реално изхвърлените отпадъци, например чрез специални торби, чиято цена включва и таксата за смет. Така всеки плаща точно за това, което изхвърля.

Подобен модел обаче изисква сериозни организационни промени — събиране само на определени торби, контрол от инспектората и санкции при нарушения. Това би било голямо предизвикателство, но и възможност за частната инициатива да участва в събирането и управлението на отпадъците, особено в контекста на настоящата „криза с боклука“.