Връх Синаница

От няколко седмици на няколко човека ни се въртеше в главата да се качим на връх Синаница. Беше ясно, че за изходна точка ще се ползва хижа Вихрен, докъдето ще се замъкнем с кола, но няколко други детайли се решиха в последния момент. Като че ли най-читаво беше да се отделят два дни с нощувка на хижа Синаница, но тъй като един човек от групата не се чувства комфортно по хижи, това отпадна като вариант и се реши цялото ходене да стане в едни ден. Вариантът да се мине без нощувка някъде също отпадна, тъй като това предполагаше ранно тръгване от София, което също не допадна на част от хората. Така че спането в Банско стана неизбежно. И така в петък вечер след работа се замъкнахме до Банско, а на следващия ден стартирахме от хижа Вихрен прехода си.

Връх Вихрен отдолу изглеждаше прелестен.

Като всяко начало и това бе трудно. Не знам дали поради факта, че не бях закусвал или просто още преди да влезна в някакъв ритъм започнахме да катерим, но определено не се чувствах в кондиция. Тъй като за първи път минавам по този маршрут, Бъндеришката порта (или поне това, което изглеждаше за било) ми се струваше не чак толкова далеч, но въпреки набирането на височина продължаваше да остава недостижима. Някъде след Муратовото езеро ...

... батериите съвсем сдадоха багажа и трябваше да се хапва. Един сандвич комбиниран със сникърс обаче подействаха доста добре. Като се драпнахме горе, гледката ...

... си заслужаваше усилията, които бяхме положили по камънаците.

След кратка почивка поехме по периферията ...

... на Голямото спано поле.

Някъде след около час трамбоване стигнахме до Синанишкия превал и видяхме нашата крайна цел.

Имаше чуденки дали може да се стигне по билото до него или трябваше да слезем долу в ниското до хижата и да го катерим от там. Понеже сме мазохисти избрахме второто. Всъщност никой от нас не беше катерил върха по билото от превала, а пък имаше няколко назъбени участъка, ...

... които не беше ясно дали се минават лесно. Като се има предвид натрупания опит покрай обхождането на Мальовишкия циркус (колкото и малко да изглеждат разстоянията, то не се взимат толкова бързо), някак си пътят надолу ни се стори естествен. Това си имаше и друг плюс. Напълнихме бутилките с вода на хижа Синаница, ...

... както и се поосвежихме с хубав планински чай. Той пък от своя страна вървеше с едни хубави „захарчета“.

Заредени със сили тръгнахме нагоре. Драпането щеше да е зловещо.

За сметка на това гледката отгоре бе страхотна.



Хижарката ни обясни, че после няма смисъл да слизаме по обратния път, а по билото за половин час ще стигнем до превала. С малко изключения, пътят по билото изглеждаше читав.

А гледката през отделните процепи си заслужаваше.

По едно време загубихме пътеката, но тъй като времето беше хубаво нямаше никакви поводи за притеснение. Така или иначе сравнително бързо стигнахме превала и от там по вече маркирани пътеки ни чакаше обратния път към хижа Вихрен ...

с всичките гледки по пътя.