Образование vs. Квалификация

Като продължение на предходния постинг остава поведението на така наречения "бизнес". Тяхната работа е проста, гледат да си намерят колкото се може по квалифицирани хора, за колкото се може по-малко пари. Тъй като множеството на квалифицираните хора е различно от множеството на образованите такива (разбира се има и сечение) се оказва, че на бизнеса не му пука много за образованието. На него му трябват хора, които да вършат работа. За да си кофражист, зидар, заварчик, шофьор, сервитьор, продавач и т.н. не е нужно да имаш висше образование. От друга страна колкото и да си образован, нямаш ли я рутината и квалификацията не ставаш за нищо. Последното като, че ли е известно като синдрома "трите висши образования", където разни хора толкова учили, че пропуснали възможността да се реализират и седят безработни, но имат претенции. Всичко в тази схема е добре, докато не започва да се изпитва глад за квалифицирани хора. Факт е, че в момента в България има търсене на хора с определена квалификцаия, но няма такова предлагане. Резултатът е от една страна натиск върху вдигане на заплатите, а от друга допълнителни разходи за обучение на неподходящия персонал. Все неща, които не се харесват на бизнеса и се почва тръбене как университети произвеждат хора, чието образование (да се разбира квалификация) не съответства на нуждите на бизнеса. Последното от своя страна се изражда в преса към университетите да променят програмите си, така че бизнесът да е доволен. Университетито от своя страна не се сещат да доят фирмите, въпреки че за някоя от големите ситуацията е критична и правят някое и друго дарение, и с радост гледат да угодят на бизнеса. Техният могив е прост. Студенти им по-лесно ще се реализират, което ще е повод да искат повече пари от държавата.

Полезна ли е такава тенденция? Според мен не. Оказва се, че така висшето образование се превръща от серия квалификационни курсове. А защо това е проблем? Имам един съсед, който учи в университета на застрахователите. Той си плаща и като, че ли да е доволен от това, което получава. Най-вероятно ще излезе по-добре подготвен за разбиранията на бизнеса, спрямо някой студент от УНСС да речем. Все пак на него му водят хора, които си разбират от работата и му обясняват всяка една вратичка и възможност в данъчното законодателство на България. Идеалният човек за бизнеса, още със започването на работата ще може да прекарва схемите, така че да не се плаща данъци, но да бъдат законни. Всичко това, обаче до момента, в който не се променят законите. Тогава някой друг наново ще трябва да му обяснява какво може да се прави и как да го постига. Тоест квалификацията девалвира лесно.

Според мен това е и основното нещо, което я различава от образованието. Целта на образованието е да дава фундаментални познания, да стимулира човек да мисли и да има по абстрактен поглед над нещата. А когато се изправи пред приложната задача и проблем, имайки погледа отгоре, лесно да намери правилното решение. Когато на човек не му липсва мисленето и погледа над нещата, той лесно ще се реализира в интересните му области и ще добие необходимата рутина, с което и да се хареса на бизнеса. От друга страна, ако приложната област спре да бъде толкова перспективна, ще е по-лесно да си смени реализацията.

Разбира се обучението в университетите не може да не се застъпва и практичната част, която цел е да показва как да се използват знанията. Може би това е едно от сериозните им предизвикателства, пред които са изправени. За да могат да предлагат такъв продукт им трябват хора, които хем да са добре подготвени теоритично, хем да имат доста голям практически опит. За съжаление, тези хората кът, защото или са запрашили на запад или имат добре платени длъжности в частния сектор. За сметка на това университетите разполагат с два други типа хора. Едните са чисти теоритици, които не могат да обяснат това, което преподават къде може да се използва. Последното нещо страшно демотивира студентите. Другите хора пък идват от практическия свят и с радост дават рецепти, това или онова как става, но нищо повече. Резултатът е ясен.

За да имат добър преподавателски състав определено университети трябва да дават не лоши заплати. Последното от своя страна води до необходимост от повече приходи, които могат да дойдат и от други източници, а не само да се чака от държавата. Една от не лошите ниши, която засега не се оползотворява много са квалификационните курсове. Като, че ли засега в тази обстановка, частните университети се ориентират по-добре, въпреки, че и държавните университети вече се осъзнават, предлагайки серия от квалификационни курсове, като магистърски програми. Тъй като там финансирането от държавата е малко, а търсенето голямо (това си мисля, че след някоя и друга година ще се промени) влизат не лоши постъпления. Интересно е дали тези количествени натрупвания ще доведат до качествени изменения.

И нещо, с което искам да завърша темата е: трябват ли й на България образовани хора или е нужно да бъдат само квалифицирани? Може би, ако ще работим на ишлеме, тоест да идват чужди компании с тяхно know-how, отговора е по-скоро не. Но ако искаме да развиваме отрасли с висока добавена стойност, да правим собствено know-how, без образование няма да се мине. В крайна сметка не е все едно, дали в страната има завод за процесори, които се правят по поръчка отвън или има фирма, която ги проектира и прибира кинти от други, които ги произвеждат. Последният коментар е за outsourcing-а ;-)

Образованието. Има ли почва у нас?

Няколко неща ме накараха да подкарам тази тема.

Преди няколко седмици се видях с един познат на по чаша бира. Не се бяхме виждали отдавна и всеки разправяше как я кара. В процеса на разговор той сподели своите възмущения от това, че при тях работят хора завършили ТУ-София, които незнаят какво е това ускорение. В крайна сметка заключихме, че образованието в България запада.

Пред 2 седмици в работата си търсехме нови хора на икономическа позиция. Като цяло процедурата минава на три етапа: затворен тест (проверяват се знания), писане на есе (проверява се мислене) и интервю (добиват се лични впечатления). Знанията на кандидатите бяха много зле, мисленето беше в повечето случаи заместено от заучени фрази и клишета, но най-интересно беше интервюто. Там някои хора, които според мен поразбираха нещата, определено не можеха да покажат този факт, пък такива, които нищо незнаеха, поне успяваха добре да говорят, с което демонстрираха, че липсата им на знания се дължи най-вече на мързел. В крайна сметка бяхме късметлии, че успяхме да си харесаме двама човека.

В контекстта на тези примери идва въпроса: какво се прави в университетите? В целия процес са ангажирани три страни - студенти, университети (по-скоро тяхното ръководство) и държавата. Ще изложа няколко мои наблюдения на база студенството ми в СУ "Св.Климент Охридски".

Какво прави държавата? Нейните функции са най-елементарни. Изсипва едно кило пари в държавните университети, без да се интересува какво става с тях. Схемата е проста, на всеки университет се казва каква бройка студенти им се отпуска, чието обучение ще се поеме от държавата. Ако не се лъжа разпределението между отделните специалности го определя самото ръководство на университета. Какво става с тези хора, държавата не се интересува. Дали получават добро образование и дали ще намерат реализация изобщо не е от значение.

Функциите на университета са малко по-сложни, защото парите, които отпуска държавата трябва да се усвоят. Първо приемат студенти на конвейер. И те като държавата не се интересуват какво ставя с тях, но най-важното е да не отпаднат от процеса на обучение, защото така се губят пари. Колкото и смешно да звучи, трябва да си страшно мързелив за да не завършиш. Последното нещо е подпомогнато от слабата мотивация на преподавателите, която се изразява в занижени критерии при изпитване или в слаба подготовка на лекционния материал или и в двете. Разбира се отвреме на време се срещат и сериозни преподаватели, но те са кошмар за ръководството, защото развалят гореописаната схема, ако вземат че скъсат много хора. Има случаи на уволнени взискателни преподаватели за да има мир и спокойствие. Втората работа, която правят университетите е да искат повече пари. Било то държавата да отпуска повече или било да вземат парчето на някой друг държавен университет.

Интересно е в тази схема каква е мотивацията на студента? В повечето случаи оптимизационната задача, която се решава е да се получи диплома с минимални усилия. Минималните усилия се подпомат освен от факторите, които са изложени по-горе, така и от възможността да се избират част от курсовете. Изборът разбира се отива по линия на най-малкото съпротивление, което от друга страна изхвърля най-смислените изборни курсове, тъй като те са и по-трудни и няма кворум за провеждане. Чудите се защо тогава студента си губи такава част от времето заради пустата дипломна, която е изпразнена от съдържание? Отговорът е много прост. Представете си, че сте в малко населено място, което в България се характеризира обикновено с висока безработица и нямате работа. Ако до вас има голям град добре. Ще пътувате всеки ден да работите там и сте готов, но ако няма ситуацията е лоша. Трябва да се местите. Това от своя страна е трудно, защото търсенето и на квартира и на работа в един и същ момент не е лесна задача. И така на помощ идва студентството. Приемат Ви в някой университет и отивате на общежитие. Мяркате се от време на време на лекции и си търсите работа. Като си намерите работа, може и да не се мяркате на лекции. Така или иначе това не е необходимо условие за да бъдете студент. Тоест университетите са трамплин да си намерите работа в големия град. Разбира се в цялата тази схема момчетата имат още една мотивация: да не ходят в казармата.

В така описаната ситуация и трите страни са доволни, а продуктът от този процес девалвира. Цялото това изливане на пари от страна на държавата прави образованието в държавните университети сравнително евтино, което от своя страна изяжда пазара за частните такива, които се ограничават само с по-платежоспособни студенти. И като се има предвид, че в повечето случаи връзката между пари и интелект в България е обратно пропорционална, това води и до ниско ниво в частните университети. АУБГ е изключение, но там има и други фактори.

Като, че ли единствения начин да се излезе от тази схема е държавата да почне да и пука за парите, които дава. В крайна сметка правителството трябва да прецени какви хора са нужни на държавата за да функционира нормално, т.е. да има достатъчно квалифицирани хора, с които държавата да изпълнява функциите си. Всеки над тази бройка да се финансира както може. Другото, което трябва да направи правителството е в схемата на финансиране да вкара всички университети и на база на някакви критерии за качество и цена да ги разпределя или да остави този избор на студентите, които на база някакъв критерий, са получили такова финансиране. Разбира се това ще вдигне цената на висшето образование в страна и ще бъде по-малко достъпно, но сега като е толкова достъпно виждате в какво се изражда. И на на последно място едни такива мерки биха накарали държавните университети да работят на пазарни принципи и да се развиват, а не да чакат на хапване от бюджета или да настояват за специални закони.

(следва продължение)

Сватбарски неволи

Миналата неделя бях на сватба (като наблюдател). В цялото това мероприятие, най-досадният момент е в съвета при подписването. Там една лелка се прави на радостна от събитието, обяснява че жертвите на събитието са основна клетка на обществото и им пожелава куп добри работи. Всичко това придружено с една специфична интонация, която малко те кара да бъдеш разочарован от цялото мероприятие. Оказа се, че на тази сватба нещата бяха различни, тоест по-лоши. Освен всички тези неща, лелката си позволи да цитира текстове от семейния кодекс за права и задължения на съпрузите, което разбира се внася доста минорно състояние. Не стигат лафовете "Човек и добре да живее, накрая се жени" и "В любовта се губи разсъдъка, в брака се забелязва загубата...", а сега и да ти четат правата като на дело и след това "... след като се запознахте с вашите права и задължения съгласнилисте да вземете ...". В крайна сметка сватба е, нека хората поне един ден да са щастливи.

Софийското метро

Една от добрите придобивки на София определено е метрото. Вярно, че е само 8 спирки, но си мисля, че хората от Люлин са доста облекчени от него. Особено сега в нарастващия трафик, където не може да се разминеш от автомобили. Едно приятелче се хвалеше как излизайки от блока директно влиза в метростанцията и като излиза от метростанцията към която пътува е точно пред работата си. Направо си е за завиждане. Не се нерви на задръствания и сигурно по-спокойно му минава деня. Не е като мен, пътувайки по Цариградско шосе към центъра съм късметлия, когато задръстването започва от БТА. В лошо време, когато стават и повечко катастрофи, си е чудо, ако не започне едно чакане още от спирката на Плиска. Надявам се метрото доста да облекчи и тази част на София, когато позавършат този лъч. Някак си случайно това съвпада със заветните дати за влизане в ЕС, с тази разлика, че датите не са чак толкова сигурни. След две години, живот и здраве ще се ходи с метро до Интерпрет, а след още една и до Младост. Лека полека хората напредват, пък и няма за къде да бързат. Все пак метрото е започнато да се проектира в началото на 70те години на миналия век и така да се каже има вече почти 40 годишна история (нищо, че е функциониращо само от 8). Интересно ми е обаче какво става с другите два лъча, които са предвидени. Единия е от Сухата река до Овча купел, а другия от Надежда до Лозенец. Като се има предвид при осигурено финансиране колко време се мотаха докато започне копаенето през центъра на настоящия лъч, направо не ми се мисли, кога ще започне да се прави изграждането на другите лъчове, още повече ако в момента не са взети предвид.

Както и да е, метрото си има и няколко недостатъка. Те се дребни, но винаги се чудя защо хората не са ги премахнали. Оказва се, че когато се влиза в метрото, трябва да се "перфорира" билета с лявата ръка. То може и с дясната, но идеята е че джвъчката се намира от лявата страна. Това е супер непрактично. Тъй като повечето хора са десняци, те са свикнали да правят всичко с дясната ръка, дори и с лявата да е по-лесно от чисто геометрични съображения. Дори в страна като Великобритания, където са свикнали все да ходят на опаки, билетите се поставят отдясно. Може би нашето метро иска да бъде уникално с още нещо. Разбира се с всичко се свиква, особено ако се ползва редовно. Но не така седи въпроса със случайните пътници. Миналата седмица ми се наложи да пътувам с метрото и видях две жени, които се мъчеха да влязат както е интуитивно да се направи. Пъхаш билета с дясната ръка отдясно и минаваш. Само, че това не върши работа, защото така се освобождава съседната въртялка, а не твойта, при което следва и пронизително пищене. Жената, която следи за нередовни пътници, не и се разправя и ги пуска през транзитния вход за карти и така се приключва с това недоразумение. Сигурно и е писнало да обяснява, защото такива случаи са ежедневие. И всичко това заради нещо, което би трябвало да е отдясно, че е поставено от ляво.

Цифрова фотография

Преди няколко седмици имах имен ден и като подарък получих една книга, чрез която да се ограмотя как да си ползвал правилно новото фотоапартче. То понеже е с много бутони, екстри, джаджи и прочие и да не го гледам като теле в железница. В интерес на истината не съм толкова зле с тази техника, въпреки че предишния ми фотоапарат да беше от типа "насочи и щракни", поразбирам туй-онуй, но книгата се оказа доста интересна и полезна. Не искам да създавам свръх очаквания в някой, сигурно има и по-добри книги по-въпроса (аз лично имам два pdf-а с книги на US Navy по въпроса, бая задълбочени изглеждаха), но като цяло си мисля, че всеки може да намери нещо полезно. Независимо дали му е простичък или сложен фотоапарата, ще научи някой и друг трик покрай композиция на снимка, режими на заснемане или нещо друго.

Освен това няма глупости от сорта: Windows е велик, Mac-овете не стават за нищо. От SoftPress са се постарали да я направят и хубаво книжката, тоест не е на гадна хартия, има и цветни фотографии. Всичко е много хубаво на българското издание, с изключение на едно нещо: редакторът. Този човек, явно много се е вживял в ролята, която са му определили и е решил да допълни книгата със свои мисли. Това, че е дал линкове към българска страница за цифрова фотография бих го приел, струва ми се полезно, но това да води задочни спорове с автора и да има подмятания в скоби - "това не е точно така" или да твърди точно обратното ми се струва страшно глупаво и изнервящо. Като е толкова умен да вземе да си напише книга по въпроса, а не да цапа по книгите на другите.