Няколко дни в Холандия

В края на април началото на май покрай многото събрали се почивни дни бях(ме) на гости на Ради и Алис в Холандия. Поради ред причини постингите за това мероприятие се забавиха, но сега смятам да компенсирам с най-различни впечатления от престоя ми там. В този постинг ще сложа всякакви дребни неща, на които не са обемни да запълнят цял постинг. Предполагам, че и доста дребни неща ще съм пропуснал. През останалите дни ще се появат и по-тематични неща. Приятно четене.

На летището. Слизайки от самолета и мъкнейки се по някакви коридори, за да стигнем до залата за посрещане, минахме покрай болид на Рено от Формула 1. Макар и да съм фен на Ферари, това не ми попречи да го гледам с умиление. Беше част от някаква рекламна кампания на ING и предполагам, че нямаше да има проблем да се снимам седнал вътре в него. Поне две хубави девойки бяха позиционирали фотоапарат на статив. Имаше и една машина за тестване на рефлекси, която общо взето ти дава някакви сигнали, на които трябва да се натискат определени бутони. Прецених, че ако се заиграя много, то Ради ще има да чака много и прецених, че като си тръгвам мога да се пробвам. Грешка, на тръгване не можах да ги открия. Поне от онзи ъгъл се бяха изнесли.

На биричка. Едва ли има нещо особено в пиенето на бира където и да било, но една от вечерите уцелихме полуфинала от Шампионската лига между Манчо и Барселона в един ирландски пъб. Атмосферата беше невероятна. Особено когато Манчо като вкара първия (и единствен гол). Всичко просто избухна.

Под слънцето. Не знам до колко хубавото време е рядкост в Холандия, но хората като че ли се наслаждават на всеки слънчев лъч (особено през почивните дни). От такава гледна точка случки от рода на изнасяне на дивана от вкъщи и позиционирането му някъде навън на улицата не би трябвало да са учудващи.


Похапване. За добро или лошо не успях да опитам индонезийска кухня по време на престоя си. За сметка на това се посети един арабски ресторант, в който по едно време звучеше и българска чалга (така де, все пак сме си в ориента, няма какво да се заблуждаваме) и един етиопски ресторант. Там атракциите бяха около сервирането на манджата върху едно голямо хлебче ...

... и бирата. Имаше някакви плодови бири, които са доста сладки и влизат лесно, докато не се усетиш как те е хванала. Аз лично се пробвах с бананова.

Седем с един удар

София е един странен град, в който дори една дребна катастрофа станала на правилното място и правилното време, може да блокира доста възлови кръстовища и да направи невероятни задръствания. Разбира се, за това в основна степен имат принос удачните градоустройствени решения, в частност концентрация на офис и търговски площи в източната част на града, без да има адекватни транспортни решения, а в някои случаи и обществен транспорт. Всичко това води до доста солиден трафик по Цариградско шосе в началото на работния ден, което ако се запуши по някаква причина около хотел Плиска, създава страхотни проблеми по кръстовищата в доста голям радиус. Като че ли преките попадения са при кръстовището на Орлов мост и това пред румънското посолство, които стават с намалена пропускливост и колоните от коли бързо се разрастват по Евлоги Георгиев, Цар Освободител, Васил Левски, Ситняково и Шипченски проход. Като си има предвид колко е „висока” културата на шофиране в София не е трудно да се предположи, че на част от кръстовищата в определени моменти пропускливостта е сведена до нула, което води до допълнителни вторични ефекти, като блокиране на трафика и в противоположните на задръстването посоки.

Една седмица в Родопите

През изминалата седмица се поразходих в Родопите на обичайното екскурзионно летуване с обичайните хора. Като стандартна стартова точка в тази планина винаги се избира хижа „Студенец“. Тази година тя е в ремонт (нещо я надграждат) ...

... та се наложи да нощуваме в един хотел в Пампорово.

Не знам как е през зимата, но курорти като Пампорово и Банско през лятото изглеждат трагични. Сигурно като минат 3-4 години след спирането на интензивното строителство най-вероятно ще добият по-добър вид, но за сега инфраструктурата е трагична. Покрай прекарване на водопроводи, канализации и всякаква друга комуникация, пътищата са по-пробити от швейцарско сирене и не трябва да се учудвате, ако при излизане от входната врата на хотела, се озовете на някакво кално място. Като се има предвид, че в новото строителство са се набутали какви ли не „инвеститори“, които гледат да направят печалбата и да ликвидират позициите си, то едва ли курортите ще се облагородят кой знае в близко бъдеще. Но какво да се прави, това е капитализмът в действие.

Тъй като имахме доста време през първия ден, то част от групата се драпна към връх „Снежанка“. Крайно време беше да си взема печат оттам. Изсипалия се за кратко пороен дъжд не можа да ни откаже от заветната цел, а освен това при последвалите изпарения се получиха много добри гледки.

Като се качихме на кулата се запознахме с човека който я стопанисва. Беше някакъв симпатяга. Разпитани на къде ще ходим и като разбра, че следващата ни цел е хижа „Изгрев“, ни окуражи, че пътят е лесен взимало се за два часа максимум три. Разбира се, ние му „повярвахме“, като всякакво съмнение за истинността на думите му изчезна, когато започна да показва разни грамоти как печелил сумати маратони - 42 километра за малко над 3 часа.

На връщане се отбихме през „Орфеевите скали“. Макар и да беше доста облачно, гледката си заслужаваше.

На следващият ден потеглихме към хижа „Изгрев“. Както може да се види по долната снимка, пътят беше повече от първокласен, ...

... макар и на някои места да се налагаше да се намалява скоростта.

Въпреки мъглата (и дъждът) имаше доста табелки, които правеха изгубването трудно (съдейки по моя опит, не и невъзможно).

От друга страна климатичните условия предразполагаха към получаването на всякакви интересни снимки.

След няколко часа (доста повече от три) стигнахме до хижата. Много приятно местенце (жалко че всичко наоколо беше мокро, включително и ние, и не можахме или не искахме да се поразмотаем в района) с хубава хижа и доста симпатичен хижар, който със своите истории, разказвани по атрактивен начин, ни забавляваше неуморно. Както може да се предположи името на хижата по някакъв начин е свързано с изгрева на слънцето, но за да може да се наблюдава като хората е хубаво да се намине към хижата по към есенно време.

Следващата спирка беше хижа „Скалните мостове“. Това беше и първият преход, който не бе придружен с превалявания, а слънцето напираше през дърветата.

При прехвърлянето на билото се отвориха доста хубави гледки.

Хижа „Скалните мостове“ по-скоро има вид на някаква почивна станция от недалечното минало.

Стаите са мънички, със собствен санитарен възел и баня. Макар и да не е моя тип хижи, ако се постегне като хората, може да стане чудно местенце за ваканционни почивки. Има на къде да се правят кратки преходчета, пълно е с подходящи ливади за мързелуване ...

... и разбира се, наблизо са „Чудните мостове“, където човек като нищо може да отдели цял ден в разглеждане и наслаждаване.

Всичко това върви пакет с липса на GSM покритие за някои оператори (май само на Globul имаше добро покритие), така че да не можете да бъдете тормозени по работа. Но ако все пак се нуждаете от GSM връзка, то местата са добре обозначени.

Също така в хижата предлагат някаква форма на Интернет.

Следващата спирка беше хижа „Персенк“. По пътя част от групата качи и едноименния връх. От отбивката от основния път до върха са 20 минути. За сметка на това слизането е час. То са едни препятствия от боровинкови полета, които се „минават“ доста трудно. На хижата бяхме в бунгала, но честно казано това са били най-културните бунгала, на които съм бил някога в планината. Спретнати, със собствен санитарен възел, баня, бойлер. А и като цяло разположението на хижата е на доста приятно място.

Не може да се каже, че съм бил недоволен.

Предпоследната спирка в маршрута ни беше хижа „Върховръх“. От хижа „Персенк“ до там пътят не е кой знае какво, има едно символично изкачване около връх „Модър“, но като цяло е дълъг и осеян с мноооого малини. Ако няма някой, който да ръчка хората да продължат към следващия малинов храст, то едва ли има извървяване този път. По пътя имахме и един малък придружител, ...

... който трябваше да пренасяме през калните участъци (тъй като се чувстваше дискомфортно в газенето) и тревистите местности. Бързо стана любимец на групата и когато пътят стана отново нормален и го пуснахме на собствен ход, така беше разглезен, че чакаше поредния човек, който да го разнася.

Непосредствено преди да стигнем хижата, попаднахме на едно малко оазисче от типа семеен хотел, ...

... чийто най-голям недостатък според мен, бе намиращата се в непосредствена близост GSM станция. Разбира се, навлизането в цивилизацията беше индикирано и по друг начин.

Хижа „Върховръх“ не е лоша. Особено за спортуващите активно. Намира се зад някаква вилна зона и разполага с волейболно и баскетболна площадка. За съжаление има проблем с водата, в резултат на което е въведен не много регламентиран режим. За щастие ние бяхме късметлии и имаше както студена, така и топла вода.

Последната хижа в маршрута бе хижа „Академик“ (бившата „Родопски партизанин“). За нея мога да кажа само хубави неща. Не само защото в района е фрашкано с къпини, порционът бе за поддържане на тегло на борец в тежка категория, но мястото и хижарите са много приятни хора.

Тъй като в района гората е широколистно, то предполагам, че през есента ще е доста красиво.

От няколкото екскурзионни, които съм имал в Родопите, това май е първото, в което да са ми допаднали всички хижи. Не знам на какво се дължи това, но много ми се иска да вярвам, че има някакво възраждане на планинския туризъм в България.

Debian, postgresql и сортирането на кирилицата

Тези дни се натъкнах на някакъв много странен проблем, а именно че сортировката в postgresql не работеше коректно. След обстойно проучване (абе имаше доста късмет в началото) се оказа, че причината е доста глупава, но изискваше пресъздаване на цялата инстанция.

Всъщност да почна в хронологичен ред. Инсталиране на нова машина с операционната система е debian etch, конфигурирана стандартно с български локал. Не знам защо стандартно на българския локал се слага cp1251 кодова таблица, но така или иначе това може да се промени на по-късен етап. Това успокоение ми изигра лоша шега, защото, когато по-късно сложих utf8 и разкарах cp1251, postgresql сървърът не пожела да тръгне. Стана ми странно, но за да има мир го оставих. По-късно като разгледах скриптовете за създаване на клъстер видях, че се взима локала и кодировката на конзолата и те се използват за задаване на стандартните стойности на разни параметри. До тук всичко добре, но се оказа, че ако в този клъстер създадете база с utf8 кодиране, то сортировката на кирилицата не е коректна. Като осъзнаете истината с доста наляти данни в базата, то процедурата не е много приятна, тъй като трябва да се dump-не цялата база и после да се налее отново.

Цялата тази процедура аз я извърших по следния начин. Като потребител postgres dump-нах базата посредством

pg_dumpall > db.out

След това като root спрях сървъра, премахнах клъстера, създадох го наново и стартирах сървъра

/etc/init.d/postgres stop
pg_dropcluster 8.1 main
pg_createcluster 8.1 main --locale en_US.utf8 –encoding utf8
/etc/init.d/postgres start

Като там някъде горе пропуснах и пипането на конфигурацията по новия клъстър. Накрая базата я налях през postgres потребителя.

psql -f db.out postgres

Разбира се човек може да правя всякакви вариации на този подход. Например не е нужно да изтрива наличиня клъстър, а може да се направи нов. Ако е настроил конзолата да бъде на utf8, то последните параметри при създаването на клъстъра може да ги пропусне.

Как се плашат инвеститори?

Петър Димитров е от хората, които говорят доста глупости, някои, от които са толкова големи, че трудно може да ме убеди човек, че министърът не се шегува. За съжаление обаче последните му изцепки около спада на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) няма как да ги счета за шега. Забавно е как човек, коментира някакви числа, без да познава методологията зад тях, намира причинно следствени връзки и адресира политики. Все едно е карал стаж в ИПИ.

Когато се коментират числата за ПЧИ, то човек винаги трябва да има едно на ум. Причината за това е, че минава доста време докато се събере „пълната” информация и първоначалните числа са плод на някаква оценка. Тъй като икономиката на България се развива доста динамично, то тези оценки често подценяват „действителните” числа. Това лесно може да се види от динамиката на отделните ревизии. Та човек, ако иска да е коректен е логично да сравнява ПЧИ-тата за първите 5 месеца на 2008 към първоначалната оценка за ПЧИ-тата за първите 5 месеца на 2007. Цифрите съответно са 1530 млн. евро за 2007 срещу 1705 млн.евро за 2008, което както и да се погледне е далеч от спад.

Явно Петър Димитров не ги знае тези работи и доста се е притеснил, но с тези си притеснения и говорене на празни приказки освен да откаже някой да дойде в България друго няма да постигне.