Едно от нещата, които ми харесаха на тазгодишното екскурзионно, беше възможността да добия впечатления от живота в Родопите. Ако трябва да го характеризирам с една дума, то това е "труден". Все пак трябва да уточня, че наблюденията не са ми много представителни, защото се простират само върху селата Ягодина, Триград и Мугла. Разбира се един такъв извод не изглежда нелогичен предвид факта, че в планинските райони трябва да се полагат повече усилия, но трудността се засилва и от непосредствената близост с бившата граница на "желязната завеса". Липсата на добра инфраструктура и развита промишленост усложнява в голяма степен живота.
По време на един от преходите бяхме седнали да похапнем на една ливада. Към нас се приближи един човек, който сечеше дърва. Явно му беше скучно и в наше лице видя компания, с която може да си побъбри. Разправяше как се подготвя за наближаващата зима, която според него в тези райони започва в средата на октомври и трае към половин година. Обясняваше как му трябват към 40 кубика дърва за да изкара зимата. Сам си ги сечеше и транспортираше до коларския път, откъдето след това някой щеше да му ги откара до вкъщи. Разбира се жалваше се, колко скъпо ставало всичко, въпреки, че на нас гледайки от "софийската камбанария" цените ни се видяха доста приемливи. Въпреки това спокойно можеше да се каже, че този човек се бореше за оцеляването си. Някак си нямаше избор. По-младите успяваха да мигрират и да си търсят късмета другаде. Коментирахме обезлюдяването на селата (в Родопите това май силна тенденция) и перспективите за развитие. Опитахме да му вдъхнем надежда, че нещата са почнали да се стабилизират, но като цяло дребните положителни промени са трудно оценими.
В тази ситуация на мен ми стана най-жал за децата родени в тези райони. Впрегнати в домашната работа в постигане на оцеляването на семейството, нямат възможност да получат добро образование, което ограничава възможностите им за по нататъшно развитие. Този факт се подсилва и от промените, които спохождаха България през последните години. Образователните реформи и закриването на училища се усещат най-силно в тези райони. Като минавахме през село Мугла, тамошното училище изглеждаше ужасно. През ум не ми е минало, че може да е действащо, а най-близко населено място е на 20 километра по четвъртокласен път. Явно през зимата имаше големи ваканции.
Единственото конкурентно предимство, които имат тези хора, е хубавата природа. Това им спомага да развиват туристически услуги и може би е най-сериозния им източник на приходи. Туристите определено бяха на почит. Спускайки се към Триград, нашата голяма група се виждаше отдалече и някъде в далечина се чу провикване: "Мамо, мамо, туристи!". Когато влязохме в селото, по оградите на дворовете уж така лежерно без причина седяха хора, които ни гледаха с интерес. Представях си как са били посрещани партизаните навремето. Това, както и начина по който трамбовахме ливадите, ме накара да направя аналогии и с Виетнам. Бяхме над 20 човека, които по коларските пътища се движехме в две редици, на прилично разстояние един от друг в редица. Ходихме с тежки раници на гръб и се оглеждахме в страни от пътя, но не да търсим неизвестни нападатели, а в търсене на маркировката.
В село Ягодина, седейки на една от пейките на площада, успях да се вслушам в разговорите на местните хора. Докато бях близо до тях не коментираха политика, а местните си проблеми и велможи. Споменаха се и разни кредитни карти и обяснения що за животно е това. Интересно настана когато дойде група от четерима туристи. Веднага почна да се коментира, че са чужденци. За тяхно съжаление бяха българи. С тази груха се срещнахме няколко часа по-рано. Разочарованието беше пълно, когато видяха, че са с палатки и спални чували. Явно нямаше да дадат сериозен принос в местната икономика. Напазаруваха набързо в магазина и отпрашиха.
В селските магазини бяхме голяма атракция. Бирите и сладоледите се свършваха като топъл хляб. Особено забавно беше, когато се запътихме към последната хижа. Там щяхме да седим 2 дни, а нямаше да ни чака никаква храна, та трябваше да заредим сериозно. Понеже бяхме много хора, в едното село разграбихме повечето неща в магазина и се наложи да дозаредим в следващото. Продавачката едва ли се е надявала да направи такъв оборот.
В заключение, ако нещо трябва да се спомене за хората в Родопите, то е че са доста неподправени, искрени, и готови да помогнат.
P.S. Надявам се този път да не ми забие редактора, защото ако трябва да пиша трети път толкова дълъг постинг, сигурно ще се откажа. Така или иначе първият вариант беше по-хубав от този.
P.S. С този постинг нямам късмет. Сега пък няма място при blogspot.com.
По време на един от преходите бяхме седнали да похапнем на една ливада. Към нас се приближи един човек, който сечеше дърва. Явно му беше скучно и в наше лице видя компания, с която може да си побъбри. Разправяше как се подготвя за наближаващата зима, която според него в тези райони започва в средата на октомври и трае към половин година. Обясняваше как му трябват към 40 кубика дърва за да изкара зимата. Сам си ги сечеше и транспортираше до коларския път, откъдето след това някой щеше да му ги откара до вкъщи. Разбира се жалваше се, колко скъпо ставало всичко, въпреки, че на нас гледайки от "софийската камбанария" цените ни се видяха доста приемливи. Въпреки това спокойно можеше да се каже, че този човек се бореше за оцеляването си. Някак си нямаше избор. По-младите успяваха да мигрират и да си търсят късмета другаде. Коментирахме обезлюдяването на селата (в Родопите това май силна тенденция) и перспективите за развитие. Опитахме да му вдъхнем надежда, че нещата са почнали да се стабилизират, но като цяло дребните положителни промени са трудно оценими.
В тази ситуация на мен ми стана най-жал за децата родени в тези райони. Впрегнати в домашната работа в постигане на оцеляването на семейството, нямат възможност да получат добро образование, което ограничава възможностите им за по нататъшно развитие. Този факт се подсилва и от промените, които спохождаха България през последните години. Образователните реформи и закриването на училища се усещат най-силно в тези райони. Като минавахме през село Мугла, тамошното училище изглеждаше ужасно. През ум не ми е минало, че може да е действащо, а най-близко населено място е на 20 километра по четвъртокласен път. Явно през зимата имаше големи ваканции.
Единственото конкурентно предимство, които имат тези хора, е хубавата природа. Това им спомага да развиват туристически услуги и може би е най-сериозния им източник на приходи. Туристите определено бяха на почит. Спускайки се към Триград, нашата голяма група се виждаше отдалече и някъде в далечина се чу провикване: "Мамо, мамо, туристи!". Когато влязохме в селото, по оградите на дворовете уж така лежерно без причина седяха хора, които ни гледаха с интерес. Представях си как са били посрещани партизаните навремето. Това, както и начина по който трамбовахме ливадите, ме накара да направя аналогии и с Виетнам. Бяхме над 20 човека, които по коларските пътища се движехме в две редици, на прилично разстояние един от друг в редица. Ходихме с тежки раници на гръб и се оглеждахме в страни от пътя, но не да търсим неизвестни нападатели, а в търсене на маркировката.
В село Ягодина, седейки на една от пейките на площада, успях да се вслушам в разговорите на местните хора. Докато бях близо до тях не коментираха политика, а местните си проблеми и велможи. Споменаха се и разни кредитни карти и обяснения що за животно е това. Интересно настана когато дойде група от четерима туристи. Веднага почна да се коментира, че са чужденци. За тяхно съжаление бяха българи. С тази груха се срещнахме няколко часа по-рано. Разочарованието беше пълно, когато видяха, че са с палатки и спални чували. Явно нямаше да дадат сериозен принос в местната икономика. Напазаруваха набързо в магазина и отпрашиха.
В селските магазини бяхме голяма атракция. Бирите и сладоледите се свършваха като топъл хляб. Особено забавно беше, когато се запътихме към последната хижа. Там щяхме да седим 2 дни, а нямаше да ни чака никаква храна, та трябваше да заредим сериозно. Понеже бяхме много хора, в едното село разграбихме повечето неща в магазина и се наложи да дозаредим в следващото. Продавачката едва ли се е надявала да направи такъв оборот.
В заключение, ако нещо трябва да се спомене за хората в Родопите, то е че са доста неподправени, искрени, и готови да помогнат.
P.S. Надявам се този път да не ми забие редактора, защото ако трябва да пиша трети път толкова дълъг постинг, сигурно ще се откажа. Така или иначе първият вариант беше по-хубав от този.
P.S. С този постинг нямам късмет. Сега пък няма място при blogspot.com.
Няма коментари:
Публикуване на коментар