Харамийската пещера

По време на двудневния ни престой в Ягодина не се чудехме много с какво да си уплътним времето. Беше ясно, че ще се обикалят пещерите в района. Изникна възможност да се организира посещение в Харамийската пещера и без да му мисля много реших да се включа. Разбира се недостатъка беше, че можех да посетя най-много две от три пещери и така отпадна Дяволското гърло. За Харамийската пещера бяхме група от 14 човека, което доста увеличи времето за посещение на пещерата. Всъщност пещерата не е кой знае какво. Първо се изкатерва някаква 10 метрова стена. Тъй като всичките бяхме без опит, това отне към 10-15 минути на човек. Като гледаш отстрани ти се струва доста тривиално и се хилиш на какви ли не изпълнения на катерещите се, но като дойде и твоя ред не е много до смях. Колената ми бяха доста омекнали, но това го отдавам по-скоро на фактът че бях предпоследен и от седене и приклякане се бях схванал малко. Докато се катериш един от организаторите ти прави снимки. Има такива позьорски и такива докато се набираш. Излишно е да казвам, че излязох като изрод. Физиономията ми беше толкова намръщена (на снимката), че спокойно можеше да се конкурира с лицата на главните герои от филми, в които току що са поели противотанков снаряд и с последни сили отупват два взвода противници. За мое учудване се оказва, че аз така съм си ходил по принцип (поне така твърдят близките хора). Все си мислех, че от време на време се и усмихвам :-)

Като влязохме в пещерата, имаше някаква зала, от която излазихме през един процеп. Честно казано човек с по-големи габарити не би могъл да мине. От другата страна ни чакаше друга зала, от която щяхме да се спускаме с въже. Това, че бях последен, се отплати на спускането. Щях да съм пръв в 50 метровото спускане до долната галерия. Това от някаква страна ме зарадва, щото ще можех да снимам (поне така си мислех тогава) останалите. За разлика от качването този път нямаше инструкции. Казаха отпусни се и виси. Ама не ми беше толкоз лесно. Докато се провирах с краката напред се държах за въжето, но в един момент трябваше да се пусна или поне така се искаше на организаторите. Тънкия номер беше, че имало някаква платформа на която е трябвало да стъпя, но в този мрак съм я пропуснал. Като цяло си мислех, че ще се спускам по вертикална стена, от която ще се отблъсквам с крака, но се оказа че това било друг филм. Отпускането от въжето не беше лесна работа, особено когато за да минеш през процепа си свит на кравай, но след като го направих (мозъкът май малко се съпротивяваше) се долепих плътно до стената. При спускането първите десетина метри бяха на забавни, защото търкаш здраво стената и се въртиш около въжето. И представа си нямаш как ще се фраснеш. Аз бях подложен и на допълнителен стрес, който се дължеше на факта, че фотоапарата ми висеше на шкембето. Поодрасках го малко, но за щастие само с това му се размина. След като свърши стената, която избърсах, нещата бяха по-спокойни. Висях от тавана на някаква галерия, която се осветяваше от някаква дупка в далечината (към стотина метра). Така като си висиш отгоре обаче си изглежда страшничко. От една страна високо, от друга не знаеш какво те чака долу. Само гледаш как сянката ти се спуска по околните стени и се надяваш да мине всичко безпроблемно. В този миг разбрах, че не съм за бънджи скокове, и до такива мероприятия едва ли ще се докопам. Това съмнение се затвърди и от онзиденшното ми посещение в Софияленд, където посетих Кулата (два пъти бях при нея, за да преценя дали не съм се объркал нещо ;-) ).

От тези мисли, които ми минаваха в главата май не можах да се насладя много на висенето. Интересно стана при приземяването. Оказва се че краката не те държат много и ако не ги напънеш много се строполяваш. Добре че имам прилична филмова култура и отскочих. Една девойка от групата нямаше и се размаза малко на пода, т.е. приложи и ръце в запазване на равновесието. На последните хора в групата май спускането им беше най-забавно. Долу се беше събрала тълпа, която се смееше и подвикваше по техен адрес, което някак си създаваше по уютна обстановка.

Снимането се оказа пълен провал. Надух светкавицата на максимум, както и експозицията, но така или иначе е абсурдно в тази тъмница да снимаш човек на повече от 10-15 метра. Скоростта на затвора беше 1/2 от секундата, което помагаше и снимките да са прилично размазани. Ниската осветеност не даваше възможност да се zoom-ва, а на всичкото отгоре трябваше да сложа и апарата на ISO 200. Тъй като сензорът му е доста шумен, едно такова ISO доста влошава качеството на снимките, но за щастие започнаха да се появяват силуети на снимките.

След като се спусна групата излязохме през изхода, откъдето влизаше светлината и горе-долу това беше посещението в пещерата. Като разстояние преходчето беше доста кратко, но за сметка на това вътре не можеше да се види нищо интересно като образувание. Хората, които се водиха организатори не ни казаха нещо, кой знае колко интересно, при положение че тази пещера е била обитаемо преди не знам си колко хиляди години.

Това, което най ми хареса, беше пътя на слизане от изхода на пещерата. За да се приберем се наложи да минем по ръба на Триградското ждрело и гледката определено си заслужаваше.

По късно посетихме и Ягодинската пещера. Там ни информираха, че ако има желаещи може да се организира нещо подобно. За 8 часа се прави разходка из трите етажа на пещерата. Има пълзене и два пъти спускане с въже. Да сме живи и здрави към май догодина може да се организираме на едно такова пътуване.