Една седмица в Родопите

През изминалата седмица се поразходих в Родопите на обичайното екскурзионно летуване с обичайните хора. Като стандартна стартова точка в тази планина винаги се избира хижа „Студенец“. Тази година тя е в ремонт (нещо я надграждат) ...

... та се наложи да нощуваме в един хотел в Пампорово.

Не знам как е през зимата, но курорти като Пампорово и Банско през лятото изглеждат трагични. Сигурно като минат 3-4 години след спирането на интензивното строителство най-вероятно ще добият по-добър вид, но за сега инфраструктурата е трагична. Покрай прекарване на водопроводи, канализации и всякаква друга комуникация, пътищата са по-пробити от швейцарско сирене и не трябва да се учудвате, ако при излизане от входната врата на хотела, се озовете на някакво кално място. Като се има предвид, че в новото строителство са се набутали какви ли не „инвеститори“, които гледат да направят печалбата и да ликвидират позициите си, то едва ли курортите ще се облагородят кой знае в близко бъдеще. Но какво да се прави, това е капитализмът в действие.

Тъй като имахме доста време през първия ден, то част от групата се драпна към връх „Снежанка“. Крайно време беше да си взема печат оттам. Изсипалия се за кратко пороен дъжд не можа да ни откаже от заветната цел, а освен това при последвалите изпарения се получиха много добри гледки.

Като се качихме на кулата се запознахме с човека който я стопанисва. Беше някакъв симпатяга. Разпитани на къде ще ходим и като разбра, че следващата ни цел е хижа „Изгрев“, ни окуражи, че пътят е лесен взимало се за два часа максимум три. Разбира се, ние му „повярвахме“, като всякакво съмнение за истинността на думите му изчезна, когато започна да показва разни грамоти как печелил сумати маратони - 42 километра за малко над 3 часа.

На връщане се отбихме през „Орфеевите скали“. Макар и да беше доста облачно, гледката си заслужаваше.

На следващият ден потеглихме към хижа „Изгрев“. Както може да се види по долната снимка, пътят беше повече от първокласен, ...

... макар и на някои места да се налагаше да се намалява скоростта.

Въпреки мъглата (и дъждът) имаше доста табелки, които правеха изгубването трудно (съдейки по моя опит, не и невъзможно).

От друга страна климатичните условия предразполагаха към получаването на всякакви интересни снимки.

След няколко часа (доста повече от три) стигнахме до хижата. Много приятно местенце (жалко че всичко наоколо беше мокро, включително и ние, и не можахме или не искахме да се поразмотаем в района) с хубава хижа и доста симпатичен хижар, който със своите истории, разказвани по атрактивен начин, ни забавляваше неуморно. Както може да се предположи името на хижата по някакъв начин е свързано с изгрева на слънцето, но за да може да се наблюдава като хората е хубаво да се намине към хижата по към есенно време.

Следващата спирка беше хижа „Скалните мостове“. Това беше и първият преход, който не бе придружен с превалявания, а слънцето напираше през дърветата.

При прехвърлянето на билото се отвориха доста хубави гледки.

Хижа „Скалните мостове“ по-скоро има вид на някаква почивна станция от недалечното минало.

Стаите са мънички, със собствен санитарен възел и баня. Макар и да не е моя тип хижи, ако се постегне като хората, може да стане чудно местенце за ваканционни почивки. Има на къде да се правят кратки преходчета, пълно е с подходящи ливади за мързелуване ...

... и разбира се, наблизо са „Чудните мостове“, където човек като нищо може да отдели цял ден в разглеждане и наслаждаване.

Всичко това върви пакет с липса на GSM покритие за някои оператори (май само на Globul имаше добро покритие), така че да не можете да бъдете тормозени по работа. Но ако все пак се нуждаете от GSM връзка, то местата са добре обозначени.

Също така в хижата предлагат някаква форма на Интернет.

Следващата спирка беше хижа „Персенк“. По пътя част от групата качи и едноименния връх. От отбивката от основния път до върха са 20 минути. За сметка на това слизането е час. То са едни препятствия от боровинкови полета, които се „минават“ доста трудно. На хижата бяхме в бунгала, но честно казано това са били най-културните бунгала, на които съм бил някога в планината. Спретнати, със собствен санитарен възел, баня, бойлер. А и като цяло разположението на хижата е на доста приятно място.

Не може да се каже, че съм бил недоволен.

Предпоследната спирка в маршрута ни беше хижа „Върховръх“. От хижа „Персенк“ до там пътят не е кой знае какво, има едно символично изкачване около връх „Модър“, но като цяло е дълъг и осеян с мноооого малини. Ако няма някой, който да ръчка хората да продължат към следващия малинов храст, то едва ли има извървяване този път. По пътя имахме и един малък придружител, ...

... който трябваше да пренасяме през калните участъци (тъй като се чувстваше дискомфортно в газенето) и тревистите местности. Бързо стана любимец на групата и когато пътят стана отново нормален и го пуснахме на собствен ход, така беше разглезен, че чакаше поредния човек, който да го разнася.

Непосредствено преди да стигнем хижата, попаднахме на едно малко оазисче от типа семеен хотел, ...

... чийто най-голям недостатък според мен, бе намиращата се в непосредствена близост GSM станция. Разбира се, навлизането в цивилизацията беше индикирано и по друг начин.

Хижа „Върховръх“ не е лоша. Особено за спортуващите активно. Намира се зад някаква вилна зона и разполага с волейболно и баскетболна площадка. За съжаление има проблем с водата, в резултат на което е въведен не много регламентиран режим. За щастие ние бяхме късметлии и имаше както студена, така и топла вода.

Последната хижа в маршрута бе хижа „Академик“ (бившата „Родопски партизанин“). За нея мога да кажа само хубави неща. Не само защото в района е фрашкано с къпини, порционът бе за поддържане на тегло на борец в тежка категория, но мястото и хижарите са много приятни хора.

Тъй като в района гората е широколистно, то предполагам, че през есента ще е доста красиво.

От няколкото екскурзионни, които съм имал в Родопите, това май е първото, в което да са ми допаднали всички хижи. Не знам на какво се дължи това, но много ми се иска да вярвам, че има някакво възраждане на планинския туризъм в България.

Debian, postgresql и сортирането на кирилицата

Тези дни се натъкнах на някакъв много странен проблем, а именно че сортировката в postgresql не работеше коректно. След обстойно проучване (абе имаше доста късмет в началото) се оказа, че причината е доста глупава, но изискваше пресъздаване на цялата инстанция.

Всъщност да почна в хронологичен ред. Инсталиране на нова машина с операционната система е debian etch, конфигурирана стандартно с български локал. Не знам защо стандартно на българския локал се слага cp1251 кодова таблица, но така или иначе това може да се промени на по-късен етап. Това успокоение ми изигра лоша шега, защото, когато по-късно сложих utf8 и разкарах cp1251, postgresql сървърът не пожела да тръгне. Стана ми странно, но за да има мир го оставих. По-късно като разгледах скриптовете за създаване на клъстер видях, че се взима локала и кодировката на конзолата и те се използват за задаване на стандартните стойности на разни параметри. До тук всичко добре, но се оказа, че ако в този клъстер създадете база с utf8 кодиране, то сортировката на кирилицата не е коректна. Като осъзнаете истината с доста наляти данни в базата, то процедурата не е много приятна, тъй като трябва да се dump-не цялата база и после да се налее отново.

Цялата тази процедура аз я извърших по следния начин. Като потребител postgres dump-нах базата посредством

pg_dumpall > db.out

След това като root спрях сървъра, премахнах клъстера, създадох го наново и стартирах сървъра

/etc/init.d/postgres stop
pg_dropcluster 8.1 main
pg_createcluster 8.1 main --locale en_US.utf8 –encoding utf8
/etc/init.d/postgres start

Като там някъде горе пропуснах и пипането на конфигурацията по новия клъстър. Накрая базата я налях през postgres потребителя.

psql -f db.out postgres

Разбира се човек може да правя всякакви вариации на този подход. Например не е нужно да изтрива наличиня клъстър, а може да се направи нов. Ако е настроил конзолата да бъде на utf8, то последните параметри при създаването на клъстъра може да ги пропусне.

Как се плашат инвеститори?

Петър Димитров е от хората, които говорят доста глупости, някои, от които са толкова големи, че трудно може да ме убеди човек, че министърът не се шегува. За съжаление обаче последните му изцепки около спада на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) няма как да ги счета за шега. Забавно е как човек, коментира някакви числа, без да познава методологията зад тях, намира причинно следствени връзки и адресира политики. Все едно е карал стаж в ИПИ.

Когато се коментират числата за ПЧИ, то човек винаги трябва да има едно на ум. Причината за това е, че минава доста време докато се събере „пълната” информация и първоначалните числа са плод на някаква оценка. Тъй като икономиката на България се развива доста динамично, то тези оценки често подценяват „действителните” числа. Това лесно може да се види от динамиката на отделните ревизии. Та човек, ако иска да е коректен е логично да сравнява ПЧИ-тата за първите 5 месеца на 2008 към първоначалната оценка за ПЧИ-тата за първите 5 месеца на 2007. Цифрите съответно са 1530 млн. евро за 2007 срещу 1705 млн.евро за 2008, което както и да се погледне е далеч от спад.

Явно Петър Димитров не ги знае тези работи и доста се е притеснил, но с тези си притеснения и говорене на празни приказки освен да откаже някой да дойде в България друго няма да постигне.

Пътната инфраструктура в София

Обикновено с наближаване на месец август, кметът на София тактично ни напомня (с поредната серия ремонти на главни улици), че е време за някоя и друга седмица да се изнесем нанякъде. Тъй като тази година туристическия сезон е зле (поне така се твърди из пресата), то тактичното напомняне е добило по-големи размери. Не че имам нещо против ремонтите, но си мисля, че преди да се затварят улици трябва да се мисли малко с главата. От инфраструктурна гледна точка един от най-големите проблеми на София е лошата свързаност на отделните съседни квартали. Ако отворите една карта на София ще видите, че повечето големи булеварди са от и към центъра на София и доста пъти е много по-удобно да се замъкнеш до центъра и от там да отпрашиш нанякъде, отколкото да се провираш през разни улички (ако не вярват, просто се замислете как е най-удобно да се замъкнете от Младост 2 до Красно село). В това отношение и маршрутите на градския транспорт не правят изключение. Като че ли единствения смислен пръстен, който описва София е околовръстното шосе, само че последните няколко години тече разширяване на южната дъга (с темповете, с които става това разширения, човек би си помислил, че отдолу се прокарват и тунелите за бъдещ пръстен на метрото) и разни отсечки се затварят, а през северната дъга (там се започват ад се повтарят грешките от южната, а именно нека първо я застроим и след това ще я разширяваме) обикалянето е толкова голямо, че като време човек би се нахакал смело в задръстването през центъра.

В момента се изгражда детелината на Симеоновско шосе и околовръстното шосе. Поради тази причина за няколко седмици е затворен участъка между Бистришко шосе и Симеоновско шосе. Тъй като трафика трябва да минава отнякъде, като че ли има две алтернативи. Първата е през Бистрица и Симеоново, а втората е през Студентски град. Повече от ясно е, че ако вашата крайна цел е някоя от Младост-ите с по-малка номерация, то пътят през Студентски град е за предпочитане. Незнайно защо, точно в този момент някой е решил, че и въпросния път през Студентски град трябва да се ремонтира и просто е направил ситуацията пълен ад. Представете си, че ви се налага да пътувате от Люлин до Бизнес парка в Младост. Предвид ситуацията по околовръстното и ситуацията в Студентски град, то някак си логично идва да предпочетете минаването през центъра. Ще минете, ама друг път. Кметът е решил да отдели месец и нещо време в ремонти на Сливница и Данаил Николаев.

Принципно, за да няма такива проблеми за в бъдеще, то освен околовръстното трябва да се изградят още пръстени около София. Като че ли малко или много има загатнати такива и все се говори за някакви „пробиви”, но поне според мен чисто концептуално подходът е сбъркан, тъй като повечето проекти, за които съм чувал, касаят пръстени, които са по-скоро близко до центъра, отколкото до крайните квартали и по този начин освен да се стимулира допълнително трафика в централните части на София, друго едва ли ще се постигне. Всеки с малко сиви клетки в главата (като слушам какви глупави идеи има за естакади и пътища на две нива в центъра на София, то едва ли общинарите са сред хората с наличието на такива клетки) ще се стреми да направи точно обратното.

За износа и девалвацията на лева

Тъкмо страстите около необходимостта за девалвация на лева се поуспокоиха малко и Капитал решиха да налеят още масло в огъня. Статията макар и в началото да е малко зле (има фактологически неточности), има доста хубави коментари за българската икономика в средата, но завършва доста трагично. Не знам до колко трябва някой да е напушен, за да реши да стимулира износа на малка и отворена икономика, интегрирана в голям пазар, чрез обезценка на валутата. Така или иначе твърдението за нужда от обезценка на лева в тази статия е доста изсмукано от пръстите си и да няма кой знае каква аргументация. В този постниг ще гледам да кажа защо изложените аргументи са несъстоятелни.

Според статията:

Ефективният реален валутен курс, с който се измерва конкурентоспособността на българския износ, се е увеличил с 67% от момента на въвеждането на валутния борд в страната.

Честно казано никъде в литературата не е казано, че реалния ефективен валутен курс (РЕВК) трябва да е постоянен във времето. Нещо повече, тъй като неговото равновесно ниво е функция на доста фактори, то е нормално да се предположи, че с тяхната промяна и РЕВК ще се променя. Толкова доколкото през последните 10 години са се случили доста положителни неща в българската икономика е естествено да се предположи, че РЕВК се е увеличил. Дали тези 67% за много или малко е отделен въпрос, но така или иначе в статията не са изказани аргументи защо това нарастване е голямо.

Според статията:

Заплатите, макар и значително под средното европейско ниво, нарастват ускорено и се усеща недостиг на работна сила поради нарасналите възможности за работа в чужбина. Тези процеси увеличават разходите за единица труд, тъй като заплатите растат по-бързо от производителността на труда. През 2007 г. цените на дребно нараснаха с 15% (към май 2008 г.), а експортните цени - с 9%. При фиксиран валутен курс това ерозира конкурентоспособността на българския износ на важни европейски пазари, където инфлацията е много по-ниска.

Теза наблюдения са верни, но съответните проблеми по никакъв начин не могат да се разрешат чрез:

За справяне със сегашните проблеми ще е много по-безболезнено страната да влезе в еврозоната при значително девалвиран курс на лева.

Помислете малко, ако има недостиг на работна сила в България, което води до изпреварващ ръст на заплатите спрямо производителността, то девалвирането ще разреши ли проблема? Не е нужно да си гений, за да установиш, че няма. Даже ще го задълбочи и в крайна сметка заплатите в местна валута ще започнат да нарастват още по-бързо.

Както съм писал и преди, в момента основното предизвикателство за българските фирми е това, че се конкурират с европейските фирми на общия европейски пазар, както по отношение на предлагането на стоки, така и по отношение на наемането на хора и при тази конкуренция динамиката на валутния курс по никакъв начин няма да им помогне. Просто трябва да станат по-производителни, за да оцелеят.