Последните дни в пресата различни анализатори коментираха какви са перспективите и проблемите относно икономическото развитие на България. Повечето от тях направиха коментарите си от собствената камбанария и някак си пропуснаха по глобалната картина и основният проблем, заложен при прехода ни към пазарна икономика, който е липсата на добре подготвени управленски кадри на ниски и средни ръководни позиции. Преди 10 ноември 1989 г. почти всички управленски решения се взимат на централно ниво и се спускат надолу по веригата за изпълнение. Директорите на предприятията не е трябвало да се борят за пазарни ниши, да планират инвестиционни програми с цел разширяване на производството или да търсят финансиране на инвестициите. Всичко е било просто и работело.
В един момент системата се променя. От централно планиране се минава към пазарна икономика. В този момент директорите, които до момента са си вършили добре работата, се изправят пред нови предизвикателства и отговорности, като най-важното е борбата за пазар (това с пълна сила важи за експортно ориентираните предприятия). Не е трудно да се досети човек, че в създалия се хаос, на който му е щракало пипето и е бил на отговорна позиция се е запътил към частния сектор. Тези, които при старата система са управлявали цялата икономика, са обрали каймака с парите, а хората без пипе, но на позиция са започнали да въртят далавера като източват предприятията. За това помогнало и липсата на контрол в лицето на държавата. Все пак политиката е временен бизнес и трябва максимално бързо да се възползваш от предоставените възможности, а това че държавата потъва е въпрос на гледна точка.
Като цяло историята на прехода я знаем всички (някои може би с доста пикантни подробности) – първоначално натрупване на капитала, безстопанственост в държавата, финансова криза, икономическа криза, обедняване, непрозрачна приватизация, структурни реформи и висока безработица. Със сигурност е било възможно да се мине и с по-малко сътресения, но защо не е станало е отделна тема. Важното е, че в момента икономиката се развива добре, на всички малко или много им расте дохода, безработицата спада.
Но в цялата тази картина проблемът с липсата на добре подготвени управленски кадри остава. Като че ли към момента най-много това си личи в бюджетната сфера и при фирмите в обществения сектор. Примерите са много – монополи на загуба, некадърно управление на университети, дългове на болници, липса на програмно бюджетиране и т.н., а резултатът е ниска ефективност на заетите. Въпреки това до преди началото на годината състоянието не изглеждаше много критично. Обаче нарастването на заплатите в частния сектор указва преса върху заплатите в обществения. Според статистиката заплатите в обществения сектор са по-високи, но само наивник би повярвал на това твърдение. От друга страна по отношение на заплати фирмите от частният сектор имат конкурентно предимство в това, че могат да избират дали да спазват данъчното законодателство и да се възползват от вратичките в него. Вярно че носят наказателна отговорност, ако ги спипат, но предвид слабия контрол от страна на данъчните рискът си заслужава. А дори и да не си заслужава, конкурентният натиск те принуждава.
В контекста на нарастване на заплатите в частния сектор някак си съвсем логично дойдоха протестите на шофьорите в градския транспорт, учителите, горските работници и намеренията на лекарите. За да се увеличат заплатите на заетите в обществения и бюджетния сектор, то съответните институции и фирми или трябва по някакъв начин трябва да увеличат разходите за заплати за сметка на други разходи или трябва да се разделят с част от хората за да стане по-гъста чорбата за останалите. Чисто технически и двете решения не са лесни за реализация, особено пък ако нямаш визия как трябва да станат нещата и допълнителните разходи по един или друг начин лягат на плещите на бюджета. В краткосрочен план плещите ще издържат, но това не решава проблема и трябва да се направи нещо. Според предпоследния брой на в-к "Капитал" са необходими реформи в бюджетния сектор, за да могат да се намаляват данъците. Това твърдение само по себе си е глупост най-малкото защото данъците в България са сравнително ниски, а от друга страна едни такива реформи няма да доведат до намаляване на разходите на някаква бюджетна дейност, а ще подпомогнат увеличаването на заплатите на заетите в нея. Тоест ако перифразирам твърдението на в-к "Капитал", то реформите са необходими за да не се налага да се вдигат (много) данъците.
От гледна точка на управленските кадри ситуацията в частния сектор не е по-различна. Засега проблемите при него още не са дали индикация за съществуването си, като причините за това са сравнително прости. До края на миналата година фирмите в него не са били изправени пред сериозна конкуренция (разбира се, това не важи за експортно ориентираните фирми, но пък от друга страна те не са толкова много, а и основната част от експорта се извършва от малко на брой фирми с чуждестранно участие), а с промените настъпили след 10 ноември 1989 се отвориха нови ниши на вътрешния пазар, което заедно с навлизането на доста идеи отвън като че ли създава илюзията, че в частния сектор всичко се развива добре.
С приемането на България в ЕС ще се проличи доколко икономиката ни не е готова за това членство. Свободното движение на хора няма как да не се отрази на заплатите в българската икономика. Предвид това колко са по-ниски сравнение с други страни членки от Източна Европа е логично да има преса за повишаване. Когато се отворят и трудовите пазари на старите страни членки натискът ще стане още по-голям. Основният въпрос който възниква е дали българските фирми ще преминат това изпитание? Досега представители на разни работодателски организации на въпросът защо са толкова ниски заплатите в България са се оправдавали с ниската производителност на труда, но едно такова оправдание или хвърля прах в очите на хората или показва управленска некомпетентност, защото производителността на труда на работниците в едно предприятие в голяма степен зависи от неговия мениджмънт и ако работниците не са достатъчно производителни, то за това не са виновни те. Разбира се, от страна на работодателя винаги стои дилемата дали има смисъл да инвестира в увеличаване на производителността на труда при положение, че заплатите в икономиката като цяло са ниски и едни такива инвестиции може и да не е оправдана, но е крайно време всеки да разбере, че България няма перспективи за развитие като страна с евтин труд. В зависимост от това каква е сферата на дейност на дадена фирма, то решенията за това изпитание ще са най-различни: да направи инвестиции с цел подобряване на производителността (това не трябва да се разбира само в контекста на подмяна на машини, например в някои фирми използването на софтуер за управление на задачите би уплътнило по-добре времето на работниците), да поеме увеличението на заплатите през намаляване на печалбите (това би се наблюдавало в в сектори, където конкуренцията е много силна), да прехвърли увеличението на заплатите върху крайните цени (в сектори, където няма силна конкуренция или са доста labour intensive).
В това изпитание обаче фирмите не са равнопоставени. На първо място размерът има значение. Ако например в един голям супермаркет увеличението на заплатите с 10% може да се финансира с 10% съкращение на персонала на база оптимизиране на организацията, то в кварталната бакалия, където не работят повече от 3-ма човека увеличението с 10% ще трябва да се финансира по друга линия. Фирмите с чуждестранно участие имат малко или много предимство в такава ситуация поради факта, че имат повече опит (организационен, технологичен и т.н.) както и че преди да стъпят на българския пазар са си направили сметката и съответно гледат с няколко периода напред (ако се наложи да се омитат да не го направят късно).
В цялата тази ситуация като че ли най-неясен остава ефектът за малките и микро предприятия, които като бройка обхващат не малка част от фирмите в България. Няма да е лъжа, ако се каже, че повечето от тях се носят по течението, управляват се ден за ден, месец за месец и в тях не работят хора, които са получили добро образование относно управлението на една фирма (все пак хората, които завършват управление, маркетинг и всякакви аналогични специалности, които имат отношение към доброто представяне на една фирма, се насочват към големите фирми). Тези фирми определено ще бъдат изненадани от пресата за увеличение на заплатите, ще имат много малко време да реагират, дори и да знаят как да увеличат производителността на работещите при тях. Според мен това, което ще се наблюдава е опит за увеличаване на цените на крайния продукт в рамките на това, което позволява конкуренцията от по-големите фирми и намаляване на печалбата, докато някои от тях не спуснат кепенците или не усетят нуждата от консолидиране с цел икономия от мащаба (за собственика на такъв бизнес и двата варианта на практика означават разделяне с него). При спускането на кепенците от гледна точка на работниците едва ли може да се очакват проблеми пазарът на труда ще ги погълне лесно. От гледна точка на собственика, то ситуацията не е от най-розовите, особено ако има да се погасяват задължения към финансови и нефинансови институции. При по-сериозна вълна от фалити на малки и микро предприятия (което няма да е учудващо) банковата система също може да има своите предизвикателства, което пък да се отрази негативно и на цялата икономика.
Разбира се, рискът не е концентриран само в малките и средните предприятия. Като се има предвид какви са коефициентите на интелигентност на някои от ново излюпили се бизнесмени, то като нищо средни и големи предприятия също да изпитат сериозни затруднения. В такава ситуация ще е от значение до колко бързо собствеността ще отиде в по-добри ръце (било през препродажба или ликвидация).
Едно със сигурност е ясно – през следващите години ще има силно конвергиране на доходите към средноевропейските, което няма как да не се отрази и на инфлацията, в резултат на което едва ли България ще влезе скоро в еврозоната. От гледна точка на финансовата стабилност малко повече консервативност в държавния бюджет (в термините на планирани излишъци) едва ли ще е излишна. От друга страна държавата, в контекста на този проблем, не трябва да се ограничава само с данъчната (необходимост от вдигане на данъци за да се поддържа комфортен излишък) и разходната политика (извършване на реформи в образование и здравеопазване с цел ограничаване на нарастването на разходите). Доста внимание трябва да се обърне върху намаляване на административните разходи на занимаващите се бизнес (относително тези разходи са по-високи за малките фирми), което да смекчи негативния ефект от повишаване на заплати, както и да облекчи процедурите по обявяване на фалит (като че ли всякакви съдебни процедури вървят доста тромаво в България). В крайна сметка по отношение на пазара на труда в момента българските фирми са в пряка конкуренция с фирмите в останалите страни членки на ЕС и със сигурност ще е глупаво, ако държавата ги поставя в неравностойно положение.
В един момент системата се променя. От централно планиране се минава към пазарна икономика. В този момент директорите, които до момента са си вършили добре работата, се изправят пред нови предизвикателства и отговорности, като най-важното е борбата за пазар (това с пълна сила важи за експортно ориентираните предприятия). Не е трудно да се досети човек, че в създалия се хаос, на който му е щракало пипето и е бил на отговорна позиция се е запътил към частния сектор. Тези, които при старата система са управлявали цялата икономика, са обрали каймака с парите, а хората без пипе, но на позиция са започнали да въртят далавера като източват предприятията. За това помогнало и липсата на контрол в лицето на държавата. Все пак политиката е временен бизнес и трябва максимално бързо да се възползваш от предоставените възможности, а това че държавата потъва е въпрос на гледна точка.
Като цяло историята на прехода я знаем всички (някои може би с доста пикантни подробности) – първоначално натрупване на капитала, безстопанственост в държавата, финансова криза, икономическа криза, обедняване, непрозрачна приватизация, структурни реформи и висока безработица. Със сигурност е било възможно да се мине и с по-малко сътресения, но защо не е станало е отделна тема. Важното е, че в момента икономиката се развива добре, на всички малко или много им расте дохода, безработицата спада.
Но в цялата тази картина проблемът с липсата на добре подготвени управленски кадри остава. Като че ли към момента най-много това си личи в бюджетната сфера и при фирмите в обществения сектор. Примерите са много – монополи на загуба, некадърно управление на университети, дългове на болници, липса на програмно бюджетиране и т.н., а резултатът е ниска ефективност на заетите. Въпреки това до преди началото на годината състоянието не изглеждаше много критично. Обаче нарастването на заплатите в частния сектор указва преса върху заплатите в обществения. Според статистиката заплатите в обществения сектор са по-високи, но само наивник би повярвал на това твърдение. От друга страна по отношение на заплати фирмите от частният сектор имат конкурентно предимство в това, че могат да избират дали да спазват данъчното законодателство и да се възползват от вратичките в него. Вярно че носят наказателна отговорност, ако ги спипат, но предвид слабия контрол от страна на данъчните рискът си заслужава. А дори и да не си заслужава, конкурентният натиск те принуждава.
В контекста на нарастване на заплатите в частния сектор някак си съвсем логично дойдоха протестите на шофьорите в градския транспорт, учителите, горските работници и намеренията на лекарите. За да се увеличат заплатите на заетите в обществения и бюджетния сектор, то съответните институции и фирми или трябва по някакъв начин трябва да увеличат разходите за заплати за сметка на други разходи или трябва да се разделят с част от хората за да стане по-гъста чорбата за останалите. Чисто технически и двете решения не са лесни за реализация, особено пък ако нямаш визия как трябва да станат нещата и допълнителните разходи по един или друг начин лягат на плещите на бюджета. В краткосрочен план плещите ще издържат, но това не решава проблема и трябва да се направи нещо. Според предпоследния брой на в-к "Капитал" са необходими реформи в бюджетния сектор, за да могат да се намаляват данъците. Това твърдение само по себе си е глупост най-малкото защото данъците в България са сравнително ниски, а от друга страна едни такива реформи няма да доведат до намаляване на разходите на някаква бюджетна дейност, а ще подпомогнат увеличаването на заплатите на заетите в нея. Тоест ако перифразирам твърдението на в-к "Капитал", то реформите са необходими за да не се налага да се вдигат (много) данъците.
От гледна точка на управленските кадри ситуацията в частния сектор не е по-различна. Засега проблемите при него още не са дали индикация за съществуването си, като причините за това са сравнително прости. До края на миналата година фирмите в него не са били изправени пред сериозна конкуренция (разбира се, това не важи за експортно ориентираните фирми, но пък от друга страна те не са толкова много, а и основната част от експорта се извършва от малко на брой фирми с чуждестранно участие), а с промените настъпили след 10 ноември 1989 се отвориха нови ниши на вътрешния пазар, което заедно с навлизането на доста идеи отвън като че ли създава илюзията, че в частния сектор всичко се развива добре.
С приемането на България в ЕС ще се проличи доколко икономиката ни не е готова за това членство. Свободното движение на хора няма как да не се отрази на заплатите в българската икономика. Предвид това колко са по-ниски сравнение с други страни членки от Източна Европа е логично да има преса за повишаване. Когато се отворят и трудовите пазари на старите страни членки натискът ще стане още по-голям. Основният въпрос който възниква е дали българските фирми ще преминат това изпитание? Досега представители на разни работодателски организации на въпросът защо са толкова ниски заплатите в България са се оправдавали с ниската производителност на труда, но едно такова оправдание или хвърля прах в очите на хората или показва управленска некомпетентност, защото производителността на труда на работниците в едно предприятие в голяма степен зависи от неговия мениджмънт и ако работниците не са достатъчно производителни, то за това не са виновни те. Разбира се, от страна на работодателя винаги стои дилемата дали има смисъл да инвестира в увеличаване на производителността на труда при положение, че заплатите в икономиката като цяло са ниски и едни такива инвестиции може и да не е оправдана, но е крайно време всеки да разбере, че България няма перспективи за развитие като страна с евтин труд. В зависимост от това каква е сферата на дейност на дадена фирма, то решенията за това изпитание ще са най-различни: да направи инвестиции с цел подобряване на производителността (това не трябва да се разбира само в контекста на подмяна на машини, например в някои фирми използването на софтуер за управление на задачите би уплътнило по-добре времето на работниците), да поеме увеличението на заплатите през намаляване на печалбите (това би се наблюдавало в в сектори, където конкуренцията е много силна), да прехвърли увеличението на заплатите върху крайните цени (в сектори, където няма силна конкуренция или са доста labour intensive).
В това изпитание обаче фирмите не са равнопоставени. На първо място размерът има значение. Ако например в един голям супермаркет увеличението на заплатите с 10% може да се финансира с 10% съкращение на персонала на база оптимизиране на организацията, то в кварталната бакалия, където не работят повече от 3-ма човека увеличението с 10% ще трябва да се финансира по друга линия. Фирмите с чуждестранно участие имат малко или много предимство в такава ситуация поради факта, че имат повече опит (организационен, технологичен и т.н.) както и че преди да стъпят на българския пазар са си направили сметката и съответно гледат с няколко периода напред (ако се наложи да се омитат да не го направят късно).
В цялата тази ситуация като че ли най-неясен остава ефектът за малките и микро предприятия, които като бройка обхващат не малка част от фирмите в България. Няма да е лъжа, ако се каже, че повечето от тях се носят по течението, управляват се ден за ден, месец за месец и в тях не работят хора, които са получили добро образование относно управлението на една фирма (все пак хората, които завършват управление, маркетинг и всякакви аналогични специалности, които имат отношение към доброто представяне на една фирма, се насочват към големите фирми). Тези фирми определено ще бъдат изненадани от пресата за увеличение на заплатите, ще имат много малко време да реагират, дори и да знаят как да увеличат производителността на работещите при тях. Според мен това, което ще се наблюдава е опит за увеличаване на цените на крайния продукт в рамките на това, което позволява конкуренцията от по-големите фирми и намаляване на печалбата, докато някои от тях не спуснат кепенците или не усетят нуждата от консолидиране с цел икономия от мащаба (за собственика на такъв бизнес и двата варианта на практика означават разделяне с него). При спускането на кепенците от гледна точка на работниците едва ли може да се очакват проблеми пазарът на труда ще ги погълне лесно. От гледна точка на собственика, то ситуацията не е от най-розовите, особено ако има да се погасяват задължения към финансови и нефинансови институции. При по-сериозна вълна от фалити на малки и микро предприятия (което няма да е учудващо) банковата система също може да има своите предизвикателства, което пък да се отрази негативно и на цялата икономика.
Разбира се, рискът не е концентриран само в малките и средните предприятия. Като се има предвид какви са коефициентите на интелигентност на някои от ново излюпили се бизнесмени, то като нищо средни и големи предприятия също да изпитат сериозни затруднения. В такава ситуация ще е от значение до колко бързо собствеността ще отиде в по-добри ръце (било през препродажба или ликвидация).
Едно със сигурност е ясно – през следващите години ще има силно конвергиране на доходите към средноевропейските, което няма как да не се отрази и на инфлацията, в резултат на което едва ли България ще влезе скоро в еврозоната. От гледна точка на финансовата стабилност малко повече консервативност в държавния бюджет (в термините на планирани излишъци) едва ли ще е излишна. От друга страна държавата, в контекста на този проблем, не трябва да се ограничава само с данъчната (необходимост от вдигане на данъци за да се поддържа комфортен излишък) и разходната политика (извършване на реформи в образование и здравеопазване с цел ограничаване на нарастването на разходите). Доста внимание трябва да се обърне върху намаляване на административните разходи на занимаващите се бизнес (относително тези разходи са по-високи за малките фирми), което да смекчи негативния ефект от повишаване на заплати, както и да облекчи процедурите по обявяване на фалит (като че ли всякакви съдебни процедури вървят доста тромаво в България). В крайна сметка по отношение на пазара на труда в момента българските фирми са в пряка конкуренция с фирмите в останалите страни членки на ЕС и със сигурност ще е глупаво, ако държавата ги поставя в неравностойно положение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар