Всеки е най-зле: парадоксът на заплатите в обществения сектор

Дискусиите за заплатите в обществения сектор често се водят на тъмно – с неясни сравнения, частични истини и обилна доза емоции. Повечето работещи в него смятат, че получават недостатъчно възнаграждение и че други професии са свръхоблагодетелствани. В този текст се опитвам да осветя някои от основните изкривявания в начина, по който се определят доходите в публичната сфера – и да покажа защо въпросът „кой колко взима“ не е толкова прост, колкото изглежда.

Има нещо дълбоко объркано в начина, по който се определят заплатите в обществения сектор. Работещите там имат основна заплата, както навсякъде, но върху нея се наслагват всякакви добавки – за образователна степен, квалификация, допълнителни отговорности и други. Това прави системата тромава и затруднява както сравненията с частния сектор, така и между отделните професии в рамките на самия публичен сектор, тъй като добавките варират. За учителите са едни, за медицинския персонал – други, за полицаи и военни – трети. Самите служители често не са наясно с реалното си възнаграждение и удобно реферират към основната си заплата. Миналата година четох интервю с университетски преподавател, който се оплакваше, че основната му заплата е около 2000 лв., правейки сравнение с тази на учителите. В същото интервю обаче призна, че с всички добавки получава около 3000 лв. чисто – сума, която го поставя над максималния осигурителен доход за онзи момент и в топ 10% на доходите в страната. Би било много по-смислено всички тези фактори да бъдат интегрирани в дефиницията на длъжността и съответно в основната ѝ заплата – така, както е в частния сектор.

Съществува и друго важно изкривяване в рамките на обществения сектор – различният режим на осигуряване между държавните служители и служителите на трудов договор. При държавните служители всички осигуровки се поемат от държавата като работодател, докато при трудовите правоотношения осигурителната тежест се разпределя между работника и работодателя. В резултат, при равни нетни доходи, основната заплата на държавните служители е с около 16% по-ниска. Това затруднява сравненията и води до изкуствено подценяване на реалните им възнаграждения. Време е този неравен режим да бъде уеднаквен, като служителите на служебни правоотношения преминат към стандартен модел на осигуряване. При запазване на нетната заплата, това би повишило основното възнаграждение с 16%, а разходите за работодателя – с около 4%. Това увеличение спокойно може да бъде покрито от обичайните годишни индексации и в същото време ще подкрепи финансово осигурителната система.

Класът за прослужено време е още един фактор, който съществено изкривява заплащането в обществения сектор и оказва натиск върху основните заплати. Макар на пръв поглед да изглежда справедлив, ефектът му е обратен. Частният сектор традиционно привлича по-млади кадри с по-добри заплати и по-динамична работна среда. В резултат на това, общественият сектор остава с по-висок дял по-възрастни служители, при които добавките за прослужено време са по-големи. Това изчерпва бюджета за труд и ограничава възможностите за реално индексиране на основното възнаграждение – така се затваря порочният кръг.

От гледна точка на работодателя, класът за прослужено време създава допълнителна бариера. При равни други условия, човек с 10 години опит би бил предпочитан пред такъв с 40, тъй като трудовите разходи са значително по-ниски. Същевременно, в динамична икономика допълнителните 30 години трудов стаж невинаги водят до съответно повишена ефективност. Това води до маргинализация на по-възрастните служители, които трудно сменят работа и често остават в системата до пенсиониране, без възможност за развитие.

Най-рационалният подход е тази добавка да бъде премахната изцяло. Ако това е политически трудно, може да се ограничи само до текущото работно място и да не се пренася между работодатели – така ще се стимулира мобилността. Натрупаният стаж до момента може да бъде капитализиран чрез включването му в основната заплата, като се премине към по-прозрачна и устойчива система за възнаграждение.

С оглед на казаното дотук, въпросът как заплащането в обществения сектор да стане по-прозрачно, устойчиво и ориентирано към принос, а не към формални критерии е не по-малко важен от нивото на самите заплати. Само така общественият сектор може да привлича и задържа качествени кадри и да излезе от капана на демотивацията и неефективността. Реформата на системата за възнаграждения е трудна, но наложителна – и колкото по-рано започне, толкова по-голяма полза ще има за всички.

Честита национализация

След промените в пенсионното осигуряване, гласувани вчера, може спокойно да се приеме, че вторият стълб за осигуряване е зачеркнат. Твърденията, че това се прави заради хората и им се дава право на избор, са меко казано смешни и само наивници биха им се вързали. На практика, това което е прието, че парите отиват в НОИ, но имаш право да си ги запазиш във фонда. Само че предвид кратките срокове за упражняване на това „право“, то има цена и то доста висока. В моя случай, разходите, които ще трябва да направя биха ми излезнали колкото годишната доходност. За хората, които се намират в чужбина по една или друга причина през това време, упражняването на това право, ще стане икономически неизгодно. За мен тази поправка и на това разчита, че доста от хората или няма да са заинтересовани или няма да могат да упражнят „правото“ си на избор. За сметка на това, прехвърлянето на голяма сума пари от фондовете към НОИ, доста ще натисне цените на активите, определено ще прецака хората, които остават във втория стълб. Разбира се, то ще даде възможност на хора с доста финансов ресурс, да направят добри пари. Мисля, че това обяснява и защо се бърза толкова с тази поправка и се прави в нарушение на всякакви административни и морални правила. Ясно е КОЙ покрай далаверата с КТБ гушна едни пари и сега иска да ги мултиплицира, а пък на ГЕРБ им трябва финансов ресурс в бюджета, чрез който пък да могат да се похвалят какво са направили, както и да облажат някои обръчи.

За мен в решението за поправката, няма нищо принципно и просто потвърждава модела на управление от миналата година. Много се надявам президентът да наложи вето, както и Горанов да вземат да го сменят. Интересно ми е реформаторите, претендиращи, че вкарват нов морал в политиката, дали ще останат в правителството. Аз на тяхно място бих напуснал веднага.  

Песимистичните прогнози за икономическия растеж на България през 2012

Доста се чудя на хората, които очакват силно забавяне на растежа България през тази година, че даже и да предричат и евентуален спад. Вярно, че има доста несигурност в европейските икономики и съответно българският износ няма да се развива толкова успешно както през предходните две години (честно казано и в добри времена ще е трудно да се повторят тези растежи), но в крайна сметка икономиката не се движи само от износ.

Три фактора повлияха на силният спад на икономиката през 2009г.:

1. На всички бе ясно, че моделът на растеж преди това не беше устойчив и съответно трябваше да се случат някакви корекции. В крайна сметка трудно се поддържа дял на инвестициите от 40% от БВП и дефицити по текущата сметка от 25%. Предвид нуждата от корекции, ефектът върху вътрешното търсене нямаше как да не е огромен.
2. Паниката в световен мащаб нямаше как да не се отрази на износа на България, но беше ясно, че това е временен проблем.
3. „Адекватната“ политика на ГЕРБ вместо да смекчи ефектите от кризата, ги позасили. Най-светъл пример в това отношение е спирането на разплащанията от страна на бюджета.

В годините след кризата износът беше основен двигател на растежа. Това не беше учудващо, тъй като имаше доста за възстановяване след спада, както и потенциал за допълнително нарастване. В същото време чистенето на дисбаланси доведе до спад на вътрешното търсене, а политиката на ГЕРБ до допълнителното му свиване. В резултат, растежите на икономиката бяха символични. В момента макар и износът да се развива доста зле, процесите свързани с чистене на дисбаланси са приключили. В крайна сметка миналата година завършихме с положителна текуща сметка и дота по-приемливи нива на инвестиции. Това от своя страна означава, че корекциите са приключили и негативният им ефект върху вътрешното търсене  и растежа на БВП е изчерпан. Съответно това би компенсирало забавянето на износа. Нещо повече, вече са налице индикации за развитие в тази посока. Салдото по текущата сметка взе да се влошава. Ако инстинктивното обяснение е, че това се случва заради износа, то интерпретацията през баланса спестяване-инвестиции води до следните заключение:

1. или спестяванията в икономиката намаляват, съответно потреблението расте
2. или инвестициите нарастват
3. или някаква комбинация от двете

С други думи вътрешното търсене се възстановява. Аз лично очаквам растежът за тази година, да не е по-лош от миналогодишния.

Разбира се, всеки ще се вгледа във flash оценките, които излизат след седмица. Те няма да са добри по отношение на БВП-то, което ще подкрепи тезата на всички песимисти. В момента моите очаквания са за номинално нарастване на БВП между 2 и 3%. Съответно реалният растеж би бил някъде около нулата. Най-вероятно фокусът ще падне върху динамиката на износа и сигналите по линия на потреблението и инвестициите ще бъдат игнорирани.

За намалението на ДДС ставката

Четейки анонса за намаляване на ДДС ставката с 1-2 процентни пункта в бъдеше неопределено, все повече се убеждавам, че ГЕРБ и идея си нямат от какво е това фискална политика. По принцип не е важен толкова размера на ставките, колкото структурата на данъците (преки срещу косвени данъци, структура на преките и структура на косвените данъци). Чрез структурата на данъците правителството би могло много ефективно да насочва икономиката към едно или друго поведение. От своя страна размерът на ставките е важен дотолкова доколкото приходите в бюджета успяват да финансират разходната му част.

Очевидно е, че тази ДДС промяна не води до голяма промяна в структурата на данъците (въвеждане на диференцирани ставки би имало по-голям ефект), но в същото време ще има голям ефект върху приходната част на бюджета и почти никакъв върху инфлацията (каквото и да си говорим, цените трудно отиват надолу). Тоест от гледна точка на стимули към икономиката не може да се очаква нищо. Това от своя страна навежда на мисълта, че намалението на ставката се прави, защото разни оптимизации на разходите позволява това да се случи. Само по-себе си това е хубаво, само че силно контрастира с предишните послания относно спасяване на фискалната устойчивост, чрез прецакване пенсионери, хора в пред пенсионна възраст и бъдещи майки.

По отношение на пенсионерите това е доста радикална промяна на курса следван от предходните правителства. С пенсионната реформа започната от правителството на Костов се въведоха трита стълба на социалното осигуряване. Съответно бяха положени основите за минаване към частно осигуряване. Към онзи момент бюджетът на НОИ беше на минимален дефицит, а и икономиката не беше в някакъв кой знае какъв подем, така че това да се държи на циклични фактори. Едно от основните предизвикателства е как да се премина от солидарна към капиталова пенсионна система, без цената за това да се плати само от настоящите пенсионери. Очевидно бе, че без трансфер от централния бюджет не може да се мине. По време на управлението на правителствата на НДСВ и на БСП се наложи разбирането, че фондовете на НОИ не трябва да имат балансиран бюджет и дефицитите ще се финансират от приходи от данъци. За съжаление вместо този ресурс да се използва за повишаване на дела на капиталовия принцип в пенсионната система, бе опукан основно за намаляване на осигуровките. Разбиранията на разни либерални „икономисти“, които влияеха върху политиката на правителствата, бяха че осигуровките могат да паднат до 10% (нищо, че по съвсем групи сметки се показва, че ако си осигуряваш на под 15% в капиталова система, може да си умреш от глад с пенсията, която би взимал при пенсиониране) и траекторията, която трябва да се следва е първо да се стигне сумарната ставка и след това да се променят пропорциите на стълбовете.

Очевидно разбиранията на ГЕРБ са, че разходите на НОИ трябва да се финансират само от приходи от осигуровки. Разбира се, това не може да стане веднага, но пътят на постигането му минава не само през затягане на разходите за пенсии (увеличаване на годините за пенсиониране и никакви индексации), но и на стопирана на засилването на капиталовия принцип. Както се казва на печелившите честито.

Ако трябва да увеличим данъците, ще започнем от ...

Според икономическата теория за предпочитане е данъчните приходи да идват от косвени данъци. Обяснението е сравнително просто. Доходът, който се създава в икономиката, може да се използва за финансиране на крайно потребление или за формиране на спестявания. Косвените данъци се начисляват основно върху крайното потребление и частта от дохода, която отива за спестявания практически остава необложена. Обратното, при преките данъци не са прави разграничаване между спестявания и потребление. Когато приходната част в бюджета разчита основно на косвени данъци, това означава, че потреблението се облага релативно повече отколкото спестяванията. Ако дилемите на един икономически агент са между това да похарчи едни пари сега или чрез спестяване да ги увеличи и съответно похарчи в бъдеще, то тази структура на данъците стимулира втората опция. В резултат спестяванията в икономиката се увеличават, което се отразява положително на инвестиционната активност и съответно икономиката може да произвежда повече. Разбира се, тази схема е малко или много идеалистична и в малки отворени икономи като българската нещата могат да бъдат доста по-комплицирани. Въпреки това, ако се погледне данъчната политика през последните десет години, ще се види че има значително намаляване на прякото облагане в България. В контекста на казаните дотук неща това би трябвало да е хубаво нещо, но за съжаление печелившите от намалението бяха ограничен кръг лица (дори и без да се взима предвид въвеждането на единна ставка по ДОД).

На пръв поглед от тези разсъждения изглежда, че ако има възможност да се намаляват данъци, то това трябва да стане по линия на преките данъци и обратно, ако бюджетът има нужда от допълнителни приходи, за да се поддържа фискалната устойчивост, те трябва да дойдат по линия на косвените данъци. В контекста на бюджетната конюнктура, това правило би трябвало максимално благоприятно относно предлагането в икономиката. Както се вижда от действията на сегашното правителство за борба с кризата и закърпване на бюджета имаме намаление на осигурителната вноска с 2 процентни пункта от началото на годината (с цел да се стимулира икономиката) и намерения за повишаване на ставката по ДДС (с цел да се закърпи бюджета). Всичко това е в унисон с формулираното правило.

Това, което се пропуска в цялата картина, е че сегашната икономическа криза в България не се дължи на недостатъчно предлагане (даже напротив, предлагането е повече от достатъчно), а на значително свиване на търсенето. Последното в основната си част е резултат от негативните очаквания на доста от икономическите агенти за бъдещите им доходи. Данните за 2009 показват силен спад в крайното потребление, не чак такова намаление на общия доход в икономиката и значително нарастване на спестяванията. Това позволи и бързо затваряне на дефицита по текущата сметка. Анонсираните от правителството мерки ще подхранят тази тенденция (стимулиране на спестяванията и ограничаване на потреблението), съответно ще намалят допълнително външните дисбаланси в икономиката, но със сигурност няма да се отразят добре на икономическия растеж (заради негативния натиск върху търсенето). В този ред на мисли в сегашната бюджетна ситуация, ако се наложи да се увеличават данъчни ставки, най-добре е да се започне с преките данъци. Да, това ще намали разполагаемия доход на отделните икономически агенти, но така или иначе, ако те очакват това да се случи и съответно са намалили своето потребление, то реализирането на очакванията не би трябвало да се отрази допълнително върху потреблението. Ударът ще го понесат спестяванията. В момента те растат с бързо темпо и се използват за погасяване на задължения към нерезиденти (основно по линия на банковата система). Няма да е болка за умиране, ако тези процеси не случват.

В задачата за събиране на допълнително приходи в бюджета има още няколко неизвестни. От една страна за какви сума става въпрос. Аз лично не очаквам на начислена база дефицитът да мине 3% от БВП (така че не трябва да има притеснения за свръхдефицит и допълнителни спънки за ERM2), но на кешова база не бих се учудил ако достигне и 6%. Ако този дефицит се финансира през фискалния резерв, това (неоснователно) би напрегнало доста хора и съответно ще се търсят и други източници на финансиране. Макар и да е за предпочитане допълнителните приходи да дойдат от преки данъци, техният размер по тази линия има доста силно ограничения отгоре. Това в по-екстремна бюджетна ситуация означава, че без увеличение на ставката по ДДС няма да се мине, но поне необходимостта от увеличение ще е по-малка (в едно от предложениято на правителството се споменаха 22%, но има и не малко слухове, че може да се стигне до 24-25%.). Друго ограничение, което трябва да се има предвид, че увеличението на приходите от някои преки данъци следва с голямо закъснение увеличението на ставките. Ако има необходимост приходите да дойдат колкото се може по-бързо, то увеличението на осигуровките е най-подходящата стартова точка. Още повече, че това би намалило необходимостта от трансфер на централния бюджет към НОИ.

За съжаление от политическа гледна точка едно такова решение е трудно обяснимо (някои хора доста се изхвърлиха за намалението на осигуровките, че даже написаха и смешни статии за аргументация). Особено като се има предвид, че съвсем скоро бяха намалени. Трудно е да си признаеш, че си направил грешка. Но пък и никой не те е карал да си надценяваш приходите в бюджета.

Бюджетното салдо

Концепцията за бюджетно салдо в едно домакинство на пръв поглед изглежда доста проста. Това е разликата между приходите и разходите. Ако приходите ни са повече от разходите се казва, че бюджетът ни е на излишък. Съответната сума може да я държим в брой в джоба си, да я оставим някъде на депозит, да погасим някакви наши задължения, да кредитираме някой познат, а защо и да не я инвестираме на борсата. Обратно, ако разходите са повече от приходите, бюджетът е на дефицит, който съответно трябва да се финансира по някакъв начин. Може да използваме част от спестяванията си или да помолим някой да ни кредитира.

Усложненията настъпват, когато се опитваме да разберем кое е разход и кое е приход. Съвсем интуитивния подход е да се гледат паричните потоци. Входящите са приходи, а изходящите разходи. За съжаление това не коректно. Ето и няколко примера. Когато финансираме дадена покупка със заем, защото нямаме средства да си я купим без заем, съвсем естествено заемът не е приход (нищо че Александър Томов е на друго мнение), а финансираща операция на получения дефицит в семейния бюджет. Аналогично, когато плащаме вноските си по този заем, само лихвите се броят за разход, а погасяването на главницата също се класифицира като финансираща операция, макар и с обратен знак. При използването на по-сложни финансови инструменти нещата могат да станат и доста по-комплицирани.

Макар човек, въоръжен с необходимото образование, да успее да изчисти финансовите операции от входящите и изходящи парични потоци, то това, което остава пак не е коректно да бъде измерител на приходи или разходи. Причината е, че може да има разлика във времето между действието, което генерира приход или разход, и извършването на съответното плащане. Най-тривиалните примери са свързани с получаването на заплати и плащането на комунални услуги. Обикновено хората си получават трудовото възнаграждение за даден месец в началото на следващия (когато е възможно и вече да са безработни) или плащат сметките за ток, вода и парно, след като е отчетено точно колко са потребили. Принципно, ако тези потоци са стабилни във времето, то разликата между отчитането на приходите и разходите на база извършени плащания (касов подход) и този на база извършени действия (начислен подход) не би трябвало да е значима. За съжаление това не винаги е така, особено в ситуация като настоящата криза.

Поради някакви причини работодателят ви може да забави изплащането на последното ви възнаграждение (все пак криза е), което не значи, че вие не сте регистрирали съответния приход. Просто автоматично сте кредитирали работодателя си, което се брои за финансираща операция, но на касова база нищо не се е променило. Съответно, ако поради това забавяне, не можете да си платите сметката за парното и водата, това не значи, че не сте направили съответните разходи. Просто съответната фирма ви е кредитирала. От една страна звучи сложно, а от друга изглежда „забавно“. Забавната част става пълна, когато не извършите в срок плащанията си, макар и да имате достатъчно спестявания под формата на финансови активи, които да покрият тези разходи. В това едва ли винаги трябва да се търси някаква злонамереност. Просто спестяванията ви може да не са достатъчно ликвидни. Едва ли бихте прекратили депозита си, няколко седмици преди падежа и така да загубите лихвите по него или пък да продавате акции на фирми, когато цената им се е сринала. Разбира се, за да не изпадате в такава кофти ситуация е желателно да се поддържа някакво ниво на ликвидност за финансиране на разходи в екстремна ситуация. Звучи логично, нали?

Колкото и логично да ви изглежда всичко това, изглежда хората, които взимат решенията в Министерство на финансите са на друго мнение. Според тази новина бюджетът на България за 2009г. на касова база е завършил на 530 млн. лева дефицит. В същото време от публикуваната Конвергентна програма за 2009-2012 разбираме, че очакванията на правителството (до колко са реалистични е отделен въпрос) за дефицит на начислена база са от порядъка на 1.3 млрд. лева. Във фискалният резерв (спестяванията на правителството под формата на депозити) има достатъчно средства за погасяване на разликата, но поради някакви причини това не се прави. Това до колко вреди на икономиката няма да коментирам. За сметка на това, от тази новина разбираме, че депозитите там така се преструктурират, че възможностите за реакция на правителството в случай на нужда се ограничават значително. И всичко това заради някакви си 10 млн. лева в повече на година. Както се казва евтини сме на брашното и скъпи на триците.

За намаление на ставката по ДДС

Принципно имам известни съмнения, че Дянков ще успее да намали процента на осигуровките с 5 процентни пункта в рамките на мандата, но не е невъзможно. Но нещо, което съм абсолютно сигурен е че ДДС няма да стане 16% в края на мандата. Нещо повече, силно съм скептичен, че ще го намалят на 18% догодина. Не мога да ги разбера хората, при положение, че при изпълнението и на бюджета за 2010 се оправдават с тежкото наследство на предходното правителство и не е ясно на какъв дефицит ще се завърши, защо трябва да се изхвърлят с някакви бомбастични изказвания. Но както се казва: експериментът продължава. Да живее приемането ни в еврозоната!

Как да не се регистрираме по ДДС

Гледам последните промени в закона за ДДС в частта регистрация и малко ми е трудно да схвана логиката на тези, които са ги предложили. Като че ли хипотезата е, че регистрацията по ДДС от гледна точка на фирмите е някаква привилегия и ако те искат да бъдат регистрирани, то трябва да отговарят на някакви условия. Пропуска се факта, че не всички фирми смятат регистрацията по ДДС за привилегия, но понеже подлежат на задължителна регистрация, нямат избор. Това вече не е така.

Малко текстове от закона по ДДС:

Чл. 96. (1) Всяко данъчно задължено лице с облагаем оборот 50 000 лв. или повече за период не по-дълъг от последните 12 последователни месеца преди текущия месец е длъжно в 14-дневен срок от изтичането на данъчния период, през който е достигнало този оборот, да подаде заявление за регистрация по този закон.
......................................
(8) (Доп. - ДВ, бр. 108 от 2007 г., в сила от 19.12.2007 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) Независимо от ал. 1 органът по приходите може да откаже да регистрира лице, на което приходната администрация е прекратила или отказала регистрация на основание чл. 176, до отпадане на основанието за отказ за регистрация, съответно основанието за дерегистрация или до изтичане на 24 месеца, считано от началото на месеца, следващ месеца на дерегистрацията или отказа за регистрация.

Да видим и изключенията.

Чл. 176. Компетентен орган по приходите може да откаже да регистрира или да прекрати регистрацията на лице, което:
1. не може да бъде открито на посочения от него адрес за кореспонденция по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс;
2. промени адреса си за кореспонденция и не уведоми по предвидения за това ред;
3. системно не изпълнява задълженията си по този закон;
4. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) има публични задължения, събирани от Националната агенция за приходите, общата стойност на които надхвърля стойността на активите му, намалена с неговите задължения;
5. (нова - ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) не посочи електронен адрес за кореспонденция за период, по-дълъг от три месеца от възникване на задължението за уведомяване.

Ако при неспазване на първите три точки най-вероятно подлежите на някакви санкции по ДОПК, то по последните две, които са въведени от скоро, това не е така. Предпоследната точка е доста неясно написана, но поне аз я разбирам така – ако публичните задължения са на стойност по-голяма от капитала на фирмата, то могат да ви дерегистрират или откажат регистрация. Имайки предвид, че минимално изисквания капитал за ООД е два лева, то това условие доста лесно се активира. При последното условие е съвсем очевидно какво (не) трябва да се прави. Разбира се, това, че ги нарушавате, не ви гарантира задействане на чл. 176. От друга страна не бива да се забравя, че при ДДС измамите винаги има замесен някой от приходната администрация. Така че, когато става въпрос за „бизнес“, все ще се намери някой надежден „партньор“. Приложенията на тази вратичка предполагам са не малко, но нещо, при което може да се получи добра скалируемост и съответно печалба, са вътрешно общностните сделки.

Hayek vs. Keynes Rap Anthem

Миховска рапсодия

За конспирациите на МВФ

Покрай жегите разни хора съвсем слънчасаха и почнаха да плещят невероятни глупости.

МВФ си има стратегии за държави като България, които се колебаят, а тук при нас наблюдаваме и един преход на властта, заяви от своя страна Георги Ангелов. Според него от фонда си имат изготвен план по който действат. Самият факт, че пуснаха съобщение, че икономическият спад у нас ще бъде по-голям от предварително обявения (в рамките на 7%), но не направиха това за всички останали страни, особено за тези, които са взели пари от фонда, е показателен, че те таргетират нас, категоричен е Ангелов.

Честно казано на мен не ми е ясно към кое точно е насочено възмущението. Дали е че прогнозата е „доста негативна“ и „излязла по никое време“ или че МВФ са „обявили“ числа само за България.

Всеки който се занимава с прогнози си ги актуализира често. Това е напълно естествено. Всяка една прогноза се базира на някакви хипотези. С постъпването на нови данни съответните хипотези могат да бъдат приемани или отхвърляни. В период на криза, като сегашния, нещата се променят драматично и съответно разликите между отделните прогнози може да са големи.

Всеки който иска да направи добра прогноза за България трябва да си отговори на редица въпроси. Ето един примерен списък. С колко ще се свие световната търговия? В каква степен това ще се отрази на българския износ? В каква степен българската икономика може да привлича чуждестранен финансов ресурс? Доколко общата несигурност в доходите на отделните хора ще свие вътрешното потребление? Как ще реагират фирмите на свитото търсене? Откъде ще дойде корекцията в пазара на труда - през понижение на заплатите или съкращаване на хора? Как това ще се отрази на качеството на портфейлите на кредитните институции? Доколко банките са склонни да кредитират? За колко време ще се изчистят натрупаните дисбаланси в икономиката? Това до какви импликации води върху инвестиционните процеси в страната и икономическото развитие в средносрочен план? Докога ще продължи цялата несигурност?

Като цяло прогнозата не е едно или две числа, в които трябва да си фокусираме вниманието. Числата са просто количествено изражение на допусканията за развитие, които се правят. В началото на кризата беше трудно да се прецени в каква степен ще ни засегне, но на база данните за първите месеци на 2009 човек може много по-ясно да си отговори на горните въпроси. Ако човек може добре и да си остойности отговорите няма да му е трудно да разбере, че свиване на българската икономика с по-малко от 5-6% за 2009 е някакъв оптимистичен сценарий. Не че не може да стане, но засега не се вижда откъде може да дойде този светъл лъч надежда.

Малко коментари за това, че обявените числа засягат само България. Всеки себеуважаващ се икономист е наясно, че МВФ публикуват официални прогнози два пъти в годината – пролет и есен. По време на мисиите си в съответните страни, експертите правят оценка на развитието на конкретната страна и актуализират прогнозите си. Доста пъти съответните числа се появяват в отчетите за посещенията. Доколко на тях трябва да им се обръща внимание е спорно, тъй като в повечето случаи това, което е публикувано, не е достатъчно за да се разбере цялата философия зад прогнозата и съответно до колко меродавна е тя. Ако се отидете на страницата на МВФ в секцията за България ще видите, че официалната прогноза е за реално намаление на БВП от 2%. Съответно ако прочете отчета за последната мисия (от 27 април 2009) ще видите, че намалението е 3.5%. Други официални изявления няма. Сигурно се питате тогава откъде са се появили тези 7%? От интервю дадено от шефа на мисията за България пред Deutsche Welle. Това, че са интервюирали въпросния човек едва ли е учудващо предвид факта, че покрай изборите България малко или много попадна във фокуса на новините. В този контекст е някак си неуместно да се обвинява човека, че е коментирал единствено развитието на България. Просто не му е в компетенциите да коментира останалите страни в региона.

Разбира се, спорно е до колко е коректно да обявяваш числа извън официалния график за публикации но от друга страна след като хората ти задават конкретни въпроси ще е доста непрофесионално да се правиш, че нищо не се е случило и да защитаваш някакви стари числа, които е очевидно че няма как да се случат.

С оглед на казаното дотук е просто смешно да се твърди, че МВФ ни натиска да вземем заеме от тях. Още повече, че в самото интервю шефът на мисията казва, че ситуацията в България за момента е стабилна.

Антикризисната програма на Синята коалиция

Прегледах предизборната програма на Синята коалиция и по специално частта „Икономическа политика“ срещу кризата и определено съм впечатлен какви глупости смятат да правят, ако са част от следващото управление. В този постинг ще се наблегна на някои от най-абсурдните неща.

Намаляване на ДДС, съкращаване на срока и плащане наказателна лихва от НАП при забава възстановяването на данъчния кредит

Определено намаляването на ДДС като антикризисна мярка ще е най-голямото бюджетно харакири, което може да се направи. При положение, че приходите спадат и поддържането на дефицита в разумни граници е немалко предизвикателство, то този ход определено ще натегне допълнително обстановката. Освен това философията, че намалявайки косвени данъци ще стимулираш потреблението е тотално сбъркана. Ако през последните години на макро ниво в България сме консумирали над финансовите си възможности и сега е дошло време да плащаме сметката и съответно се налага да се стискаме, то не виждам с какъв акъл ще буташ икономиката да поддържа по-високо потребление. Иначе спор няма, че по-ниска ставка ще се отрази по-добре на бюджетите на отделните хора при равни други условия, само че през кризисните години парите в повече няма да се насочат към потребление.

Намаляването на срока за възстановяване на ДДС е една много интересна популистка заигравка. Ако имате ДДС за възстановяване ситуацията е горе долу следната – приспадат ви се всякакви други задължения, ако още имате пари да получавате, се приспада внасянето на ДДС за следващите три месеца и ако тогава имате да получавате още пари, то в 45 дневен срок, след направена ревизия, съответната сума ви се възстановява (има едни изключения за по-бързо възстановяване, но тях няма да ги дискутирам). Ако не сте съгласни с ревизията има процедури по обжалване, така че процедурата може да отнеме доста време. Разбира се, ако всичко е точно, ви се губят 4-5 месеца. Ясно е, че намаляването на срока на възстановяване на ДДС може да се стане по най-различни начини. В програмата не е конкретизирано как ще стане, но на база законопроект на Мартин Димитров съм останал с впечатление, че трита месеца плюс 45 дневния срок ще бъде намалени на 15 дни. Крайният ефект от това ще бъде, че законът няма да се спазва. В тези 15 дни, в най-добрия случай има 11 работни. През тези 11 работни, както и да се гледа 2 отиват в чисто административни простотии свързани с възлагане на ревизии и иницииране на връзка с фирмата, както и с оформяне на акта за възстановяване и прихващане, така че може спокойно да броим ревизията за 9 дни, през които може да се наложи да се направят и насрещни проверки (минимум 5 дни). Всички тези неща ще стават във втората половина на месеца и дори да се обезпечи администрацията с достатъчно хора, то няма с какво да бъдат ангажирани през първата половина на месеца. Разбира се, в през месец декември работните дни във втората му половина са съвсем кът и купонът ще става пълен. Отделен е въпросът, че отпадането на периодът, през който се приспада данъка от следващи периоди, увеличава значително броят на ревизиите. Разбира се, това не означава, че срокът на възстановяване не може да се намали, но тези 15 дни изглеждат абсурдно.

Идеята за наказателната лихва е хубава, обаче от комуникационна гледна точка прави доста лошо впечатление. В общи линии явно си признаваш, че не може да се справиш в срок и поради тази причина предлагаш компенсации. Нещо повече, може да легализира забавянето на възстановяването. В предложението за изменение на закона, което със посочил по-горе, съвсем ясно се вижда, че няма срок, в който да приключи ревизията. Тоест, ако шефът на териториалната дирекция не те харесва, няма да ти приключи ревизията, пък ти си получавай лихвите, върху сума, която е спорна. Така или иначе няма да ги плаща той.

Освобождаване от ДДС на първия закупен жилищен имот на семействата

Аз принципно подкрепям идеята за диференцирани ставки, но това е едно много странно предложение, което в този си вид е много трудно за администриране и всъщност не е стимул към семействата, а към строителните фирми. Естествено възниква въпроса защо да се стимулират строителните фирми, които така или иначе имат добра норма на печалба, а не някакви други сектори от икономиката.

Да обясня защо е бонус към строителните фирми. Право да начислява ДДС имат фирмите, които имат регистрация по ДДС. Съответно, ако си купувате жилище от частно лице, то няма как да ви начисли ДДС и съответно да ползвате преференцията. Като че ли това прави нещата равнопоставени, но това е така на пръв поглед. Въпросното частно лице се е сдобило по някакъв начин с това жилище, съответно си е платило ДДС-то (при покупка преди влизане на промяната или ако не му е първо жилище) и като тръгне да го препродава, съответно ще иска да си възстанови тези разходи. Просто примерче, ако разгледаме две еднакви жилища в една кооперация на стойност 100 хиляди лева без ДДС, то семейството, за което не е първо жилище, ще плати 120 хил. лева. В последствие ако реши да го продаде на друго семейство без жилище, то едва ли ще се навие да го продаде на 100 хиляди лева, защото така се инкасира 20 хиляди лева загуба. В същото време семейството без жилище едва ли ще иска да даде 120 хиляди лева на първото семейство, при положение, че може да закупи второто жилище от строителната фирма за 100 хиляди лева. В крайна сметка този стимул прави неизгодно купуването на първо жилище от частни лица, които не са се възползвали от стимула, и съответно ги поставя в по-неблагоприятно положение.

Да обясня защо е трудно за администриране. Най-малкото поради факта, че фирмата, която извършва продажбата, няма да е наясно с каква ставка трябва да обложи продажбата. Не че на база на представени документи няма да може да реши да не начислява ДДС, но крайната дума има данъчната администрация. В такава ситуация едва ли някой ще рискува да не начислява ДДС при положение, че след някоя и друга година данъчните установят, че е приложил неправомерно облекчението и съответно си изискат парите. По чистият вариант е данъчната администрация да възстановява в последствие платения ДДС (вариантът да дава становище към фирмата продавач каква ставка да използва не е удачен, тъй като могат да стават злоупотреби с timing-а), което едва ли облекчава много купувача, тъй като така или иначе в първия момент трябва да извади съответната сума.

Разбира се, не на последно място седи въпроса за избягване на злоупотребите и как се дефинира първо жилище. Ако си имал преди това жилище, но си го продал, може ли да се ползваш от облекчението или не. Ако можеш, то това си е бизнес ниша, за избягване на плащане на ДДС. Ако не, към момента проверка с какви жилища разполага дадено лице и доста тегава, пък камо ли с какви е разполагал. Да оставим настрана всякакви комплицирани ситуации, които са резултат на обтегнати семейни отношения.

Намаляване на осигурителната тежест

Трябва доста да си се напушил, за да смяташ, че с намаляване на осигурителна тежест, ще противодействаш на нарастване на безработицата по време на криза. Но така или иначе това съм го коментирал и преди. За сметка на това негативния ефект върху бюджета ще е налице.

Достъпният кредит е условие, без което не може да се излезе от кризата. Затова, съвместно с БНБ и Асоциацията на търговските банки, ще осигурим:

1. Намаляване на минималните задължителни резерви на търговските банки до 6%;
2. БНБ да плаща лихви за резервите;
3. Прилагане на отложеното от миналата година провизиране по международните стандарти и привеждане на праговете за капиталова адекватност на банките в съответствие с Базелските критерии.

Горният цитат е смешен по-две причини. Първо, касае политика, която е извън правомощията на правителството. Аналогичен пример би било следното: „Съвместно със Софийски градски съд ще осъдим еди кой си на еди колко си години“. БНБ е независима институция и не може да и се казва какво да прави. Разбира се, принципно може да се променят законите, така че БНБ да стане послушна институция, само, че като част от ЕС ще си имаме големи ядове с ЕЦБ, които няма да допуснат едно такова развитие (не е като да нямат възможност, но няма да се спирам на правни аспекти на договора за присъединяване към ЕС).

Другото смешно нещо е свързано с това, че намалението на МЗР-тата ще увеличи кредитирането. Ехооо! Не поради липса на ресурс банките не кредитират. Колкото и ресурс да им налееш в момента, те пак няма да кредитират. Вместо да се опукват патроните сега, по-добре да се запазят, когато ще са необходими. Така или иначе при приемането ни в еврозоната ще трябва да свалим МЗР-тата на 2%.

Ако трябва да обобщя накратко – основните мерки на антикризисната програма са боклук. Дано тези, които са писали програмата, го осъзнават. В противен случай ни чакат големи ядове.

Приложението на икономическите теории

През тази седмица две в някаква степен независими събития ме убедиха за пореден път, че в България в следващите няколко десетилетия няма да има видим прогрес в нивото на икономическите знания. От една страна проблемът е чисто историческо-политически, тъй като така наречения ни икономически академичен елит се е оформил в едни други времена, но от друга страна и доста от по-модерно мислещите хора сред академичната общност имат доста изкривени понятия за икономиката. В настоящия си постинг ще се спра на едно от събитията, което е една статия във вестник Капитал. От нея може да научим няколко „доста интересни“ факти за икономическите теории:

Кризата все по-ясно показва, че много от тези теории имат значителни проблеми с адекватността си спрямо действителността. Може би най-важната причина за това е, че те са изграждани въз основа на данните за големи и сравнително затворени икономики.

Преди година и половина бях написал един постинг относно икономическата наука. В контекста на горния цитат са важни две неща. Първото е, че чрез данни и иконометрични оценки не се прави теория, а второто е, че всяка теория е направена при някакви допускания. Когато допусканията не са изпълнени, то е логично да се очаква, че и изводите да не са валидни.

За съжаление в този динамичен свят, изпълнен с индивидуална конкуренция, като че ли е по-важно да си прочел колкото се може повече статии, които без затруднения да цитираш във увода на своите разработки (макар че не рядко се наблюдават и референции към статии, които не е нужно и да са прочетени), отколкото да се разбрал поне една от тях. От практична гледна точка това води до запознаване с увода и заключението, а същността и съответно допусканията, при които са направени изводите, не са толкова интересни. В контекста на България този ефект се засилва и от факта, че повечето български икономисти са доста скарани с математически инструментариум, който се ползва в съвременната икономика, и дори да искат, трудно могат да разберат същността на нещата.

Поради тази причина доста често икономическата теория не се прилага коректно, а резултатът е приложно ориентирани статии, на които, ако хората, които взимат решенията, се доверят, могат доста здраво да закопаят икономиката. Примери за това много, даже наскоро бях коментирал един такъв.

На къде отива американската икономика?

Преди няколко седмици с познати си обсъждахме различни сценарии за средносрочно развитие на световната икономика. В едни такива обсъждания няма как централно място да не заеме американската икономика, над която с всеки изминал ден облаците се сгъстяват все повече. Макар и да се изкоментираха няколко сценария за динамика на лихвените нива, икономически растеж и импликациите върху валутния курс, някак си не можах да си изградя консистентна картинка за това, което ще се случи. Мислейки си върху това, някак се сетих за две поговорки. Едната гласи, че „И най-малкото камъче обръща колата“, а другата „Като се обърне колата, пътища много“. Пред колата на американската икономика определено има доста камъчета и камъни, така че обръщането е само въпрос на време. От друга страна понеже пътищата след това са много, ако чисто вероятностно се пресметне очаквания път, някак си колата продължава по добре утъпканата пътека. Какво да се прави, недостатък на точковите прогнози.

В този постинг смятам да споделя някои от нещата, които ме притесняват. Като цяло американската икономика е в доста неблагоприятно състояние – свита икономическа активност, нестабилна финансова система, голям държавен дълг с тенденция да нараства още по-бързо поради спасяване на ключови фирми и финансови институции, изстискани до дупка парична и фискална политика. Нито може да се увеличава повече паричното предлагане с лихви, нито бюджетът е устойчив при сегашните нива на разходите, така че да стимулира допълнително икономиката. Като се има предвид, че най-лошото тепърва предстои, направо се чудя на оптимизма на хората, които си мислят, че догодина икономиката на САЩ ще започне да се възстановява. В тази връзка са ми интересни няколко неща.

Как ще се изтегли налята ликвидност? За да се спаси положението във финансовия секта бяха налети огромни суми пари за последната година и половина. Когато най-накрая американците стигнат дъното и почнат да мислят как да се катерят отново нагоре, тази ликвидност лека по-лека ще трябва да почне да се изтегля. Лично аз смятам, че в най-добрия случай това ще отнеме година две, което грубо казано означава, че през това време финансовата система няма да може да стимулира растежа и той ще остане доста ограничен.

Как ще се затвори бюджетния излишък? Ясно е, че ако икономиката тръгне бързо нагоре, то през приходите може да дойде доста добра корекция в положителна посока. Лошото е, че това не е много вероятно да стане. Като че ли за момента се правят опити да се ограничат щетите чрез данъчни стимули и държавни разходи. Доколко ще има резултат предстои да видим. Не бива обаче да се забравя, че антикризисните разходи имат краен хоризонт на действие и ще трябва по някое време да започнат да се ограничават. Това също не дава надежда за кой знае бързо възстановяване и растежът на икономиката ще остане ограничен за доста време.

Какво ще се случи с държавния и частния дълг? При голям държавен дълг винаги възникват въпроси относно обслужването му и доколко властите няма да се полакомят да го финансират с печатане на пари. Като се има предвид позицията на долара като международна валута, това не е чак толкова дискомфортно. Обслужването на частния дълг също е интересно. Свиването на икономиката определено създава редица затруднения и в такава ситуация е нужно да се правят редица преструктурирания на бизнеси. Доколкото немалко американски фирми са се разкрачили с инвестиции в чужбина, то за мен е интересно дали ще ликвидират тези позиции, за да си финансират задълженията или ще заложат на декапитализацията им (което се отразява неблагоприятно на съответните икономики), защото вярват че проблемите им са временни и могат да издържат.

Какво ще става с лихвената политика? Последните месеци сриването на повечето международни цени заличи инфлацията, но този ефект ще е временен. Някъде към края на годината ще се изчерпи и тогава борбата с инфлацията отново ще излезе на дневен ред. Не че инфлацията е водеща цел за американската икономическа политика, но ако не искат да помпат поредния балон, ще се наложи постепенно да вдигат лихвите. По неприятното е, че това може да се наложи и при калпави растежи. Другото неприятно нещо е, че ниските лихви нямат желания ефект върху търсенето. Доларовата ликвидност до толкова се е изчерпила, че ако погледнете последните два месеца с колко нараства LIBOR-а и съответно спреда между него и лихвите определени от Фед, веднага ви става ясно защо доларът се засили толкова в началото на годината и съответно защо Федът взе да изкупува ДЦК-та.

Отговорите на тези въпроси могат да бъдат най-различни, но като цяло поне според мен се очертават два основни варианта за развитие на американската икономика. Единият е свързан с дълга икономическа агония, докато се изчистят натрупаните дисбаланси, а вторият е свързан с взимане на обезболяващи под формата на печатане на пари. Като че ли последното е по-лесно приемливо от политическа гледна точка. Сигурно и с това са свързани опасенията на Китай и други азиатски страни относно стабилността на долара и съответно настояват за нова световна валута. Така или иначе следващите няколко години ще са доста интересни от икономическа гледна точка.

Дебатът между БСП и ГЕРБ

Големият губещ от снощния дебат за мен е БСП. Ако те имаха голямо преимущество поради факта, че са много по-навътре управлението на страната, отколкото една формация, която все още не е представена в парламента, то определено не можаха да го реализират. Станишев определено не си беше написал домашното и стратегията му беше изцяло погрешна. Ако дебатът беше формулиран на тема икономическа политика и криза, то от казаното от премиера по никакъв начин не си пролича какво смята да прави. Акцентът беше поставен върху това, което е постигнато. Определено съветниците му, както и речите покрай вотовете на недоверие, са го форсирали да се назоби с всякакви факти, но от друга страна поради факта, че не е икономист, не му даваше възможност да смени сюжетната линия. Като че ли тезата, която се лансира, беше, че БСП е управлявала добре икономиката и поради тази причина няма логика да не продължи да управлява, особено пък, ако алтернативата прави предложения, които са авантюристични (навремето и Иван Костов така се фукаше, пък след това сдаде трагично властта). В това търсене на съприкосновение с ГЕРБ се удари голяма греда, тъй като програмата им се оказа доста „гъвкава”. В крайна сметка е доста трудно да плюеш по нещо, което го няма черно на бяло. Може би лоша шега на Станишев му изигра факта, че трябваше да говори пръв, съчетано с агресията породено от високото му самочувствие.

От друга страна бате Бойко беше много сдържан, което поне за мен беше добре. Явно човекът осъзнаваше, че не е на своя територия и съответно е добре да не претърпи тежка загуба. Така или иначе кампанията тепърва започва и равният трябва да го устройва отвсякъде. От страна на ГЕРБ за мен беше интересно какви тези ще анонсират и съответно какво представлява екипа им. Лично на мен Владислав Горанов ми допадна като поведение. Имаше някакъв хъс в него, мисълта му течеше бързо и на няколко пъти направи не лоши опити за атакуване на тезите на БСП. Другият младеж в екипа на ГЕРБ ми е странен. Видимо беше, че е притеснен и съответно не говореше убедително. Нещата, които говореше, бяха доста стандартни и съответно не мога да преценя до колко се е назобил с аргументи или наистина му сече пипето и му идва от вътре. Надявам се на следващ диспут да е в по-добра кондиция, за да го преценя като експерт. Нещо обаче, в което съм абсолютно сигурен, че девойката в триото е пълна трагедия. Бате Бойко ще направи много добре, ако я скрие някъде до изборите, пък после, ако му е много симпатична, да и дава някакви постове. Иначе на нея и се губят доста фундаментални неща, каза няколко много фрапантни глупости, а освен това не беше наясно с фактите и данните за България.

Екипът на БСП също беше трагедия. Добре, че Орешарски участваше в него, за да успее да парира офанзивите на ГЕРБ с добри попадения. Ако БСП искаха да реализират надмощието си, това беше начинът да го постигнат. Да оставят отсрещната страна да си каже визията, с кратички въпроси да ги стимулира да се изхвърлят в изказванията си и с добри контрапримери да ги затапи, така че да не могат да излязат от ситуацията. Защото макар и по-горе да съм се изказал положително за представителите на ГЕРБ, истината е, че можеха да бъдат разпиляти като пилци.

Въпреки това проблемът с добрите икономически екипи не е на дневен ред единствено пред ГЕРБ. Предполагам, че бате Бойко ще извади и други млади и ентусиазирани хора, които да грабнат непредубедения наблюдател. Не е късно да си направи анализ къде му издишат аргументите и къде са слабите места на опонентите, така че като цяло да е по-подготвен в диспутите. За сметка на това аз не съм убеден, че БСП ще може да извади на показ по-читави хора. От една страна има идеологически различия между отделните поколения „икономисти” в партията.и около нея. Ако в момента Станишев е заложил на либералните виждания по отношение на икономическата политика в своята програма, то трудно ще се намерят хората, които да я изкомуникират правилно. Доста от членовете на партията не разбират що за лява политика водят. Дори екипът му от експерти, с които работи, да е много добър, то едва ли някой от тях ще реши да се впусне в политиката и да застане пред камерите. Като доказателство за това твърдение може да се посочи фактът, че Орешарски, който е външен за БСП експерт, ще им координира писането на финансовата и макроикономическата част на предизборната програма. Нормално е партиите да ползват външни експерти, които да систематизират вижданията и да ги направят по-консистентни, но да се outsource-не цялата дейност ми се вижда крайно.

За финал ще кажа какво бих очаквал от един смислен дебат. Според мен всяка партия трябва много ясно да каже какви са политиките и приоритети, които смятат за важни. Като изобщо не трябва де ограничават с общи приказки от сорта на „по-добро здравеопазване” или „по-добро образование”, а да имат поставени измерими критерии на целите, да има предложени конкретни мерки и съответно да е ясно как се финансира цялото нещо и за сметка на какво е. Едва в един такъв контекст ще стане ясно до колко са консистентни изхвърлянията за отделни данъчни намаления. Когато е ясно всяка една партия какво иска да постигне е много по-лесно да се прецени кое е популизъм и кое не е, както и ако някой попрекали с него доста аргументирано да бъде поставен на мястото си. Отделен е въпросът, че избирателя може доста по-информирано да направи своя избор.

Икономическите диспути

За мен икономическите диспути имат нещо доста общо с шаха. Както в шаха първите десетина хода са предварително премислени и всеки от играчите малко или много механично е запомнил какви са възможните варианти, плюсовете и минусите и съответно се мъчи максимално да изненада опонента си, така и при икономическите диспути има стандартна серия от аргументи и контрааргументи, чрез които може са поддържа или отрича дадена теза. И в двата случая непремерената агресия може да се накаже жестоко, така че човек трябва добре да подбира офанзивните си ходове, за да не попадне в небрано лозе. Колкото е по-опитен човек, толкова възгледите му са концентрирани върху това да не загуби играта/диспута, отколкото да спечели на всяка цена.

Удовлетворението от наблюдаването на игра/диспут е в правопропорционална зависимост от опитността на участниците. По отношение икономическите диспути съм имал възможност да наблюдавам дискусии между хора с доста голям опит защитаващи противоположни тези (нещо невероятно е за гледане), между хора с голям опит и такива дето са научили два три стандартни аргумента (ако някой си мисли, че получава гавра с труп жестоко се лъже, защото в такива ситуации по-силната страна обикновено действа джентълменски, без да накърнява достойнството на по-слабата) и разбира се последния вариант, когато и двете диспутиращи страни са гола вода и се получава нещо като шахматен турнир за деца в предучилищна възраст.

За съжаление в България качеството на икономическите диспути е основно в последната група. В общи линии едната страна ръси глупости и другата страна вместо да я постави на място, ръси други глупости. В крайна сметка имаме изказани двете тези, но аргументите около тях ги няма. Съпоставките между двете тези също ги няма и за непредубедения наблюдател му е трудно да се ориентира в цялата обстановка. След като „водещите” ни икономисти са на това дередже, то какво остава за модераторите на такава дискусия и циркът стана пълен.

Довечера по БНТ ще има такъв цирк. В предаването Референдум ще се срещнат икономическия екип на ГЕРБ (интересно ми що за животно е това и дали изобщо съществува) срещу този на БСП (за който също ми е интересно, кое от идеологическите им течения в партията ще има представителност и до колко посланията ще се различават от тези на правителството, където НДСВ има не малка въздържаща функция за глупостите на БСП). Като се има предвид как лидерите на двете партии си мерят пишките в последно време, то този сблъсък ми изглежда обещаващ. В тази ситуация на мен не ми остава нищо друго освен да се заредя с пуканки.

Икономически хумор

Въпрос: Каква е разликата между Ирландия и Исландия?
Отговор: Една буква и няколко месеца.
Въпрос: А каква е разликата между Великобритания и Украйна?
Отговор: Единствено дъжда.

Намаляването на МЗР-тата

Едно от нещата, които следа с голям интерес за българската икономика, е кредитирането и състоянието на банките. Поредният голям фалит в световната икономика през септември направи ситуацията в България интересна и като че ли имаше доста дълъг период на здрава паника. Преоценка на рискове, масово теглене на депозити, изнервени шефове на банки и т.н. В резултат на всичко това БНБ намали изискванията за минималните задължителни резерви (МЗР), чрез което да налее ликвидност в банковата система. Принципно наливането на ликвидност в банковата система може да стане по няколко начина (в някои, от които участие има правителството) и в тази връзка ми беше интересно доколко са премерени мерките на БНБ. При необходимост има две групи от мерки, които могат да се приложат: симетрични (при които отделните банки се третират еднакво) и асиметрични (при които ликвидността се излива в определени банки). Лошото на втория тип мерки е, че когато тръгнеш да помагаш на конкретни банки по този начин, се получава черен PR. Тоест мерките могат да влошат ситуацията. Пипането на МЗР-тата е в първата група от мерки, но тогава проблемът е, че искайки да налееш пари в конкретни банки, трябва да го направиш за всички и съответно ти трябва повече ресурс.

За съжаление данните от паричната статистика идват с не лошо закъснение и така или иначе човек си прави изводите за това, което се е случило, постфактум. След първата интервенция на БНБ през октомври резултатът беше здраво дърпане на депозитите на търговските банки от БНБ, което помогна да се успокои междубанковия пазар. Нетния ефект от първата мярка беше сравнително малък, но тъй като бе въведена със задна дата, то това позволи търговските банки да дръпнат голяма сума пари, която после трябваше да върнат. Разбира се, в тази ситуация беше интересно какво ще правят банките с тези пари и като че ли повечето мнения се концентрираха около това, че ще ги изнесат на депозит навън, за да им носят лихви и после ще ги върнат обратно. Това принципно е хубаво стига валутния резерв в БНБ да не е под постоянно наблюдение на стадо изнервени анализатори. Излизайки данните за октомври нещата станаха по-интересни. Оказа се, банките не са изнесли парите навън, а горе долу същата сума е била издърпана от депозитите им на резиденти. Това правеше ситуацията още по-драматична, тъй като беше интересно парите, които банките са дръпнали от БНБ, как ще бъдат върнат. Сигурно това е накарало БНБ да продължи с по-нататъшното разхлабване на ограниченията, макар и не без подсказване от страна на ключови банкери. Излизайки данните за ноември, наяве излезе още един факт – българските банки нямат проблеми с чуждестранното финансиране. Сумата, която трябваше да върнат в БНБ през ноември беше осигурена чрез привличане на депозити на нерезиденти, което е най-често практикувания начин за взимане на пари от банките майки. От такава гледна точка резкия спад в кредитирането не трябва да се разглежда като проблем с намиране на ресурс от страна на банките, а по-скоро с нежелание от тяхна страна да кредитират. В този контекст не трябва да е учудващо, че наливането на допълнителна ликвидност от страна на БНБ през декември, изтече през връщане на депозити към банките майки и изнасяне на депозити навън.

В тази ситуация е леко странно защо БНБ продължават да наливат ликвидност, както се случи и през януари, след като е ясно, че банките няма да кредитират (вярно, че промените за декември и януари се анонсираха едновременно, но кой ги е карал да бързат). В крайна сметка ефектът е намаление на валутния резерв в БНБ, което допълнително фрустрира разни хора (за периода октомври 2008 – януари 2009 депозитите на търговските банки в БНБ спадат с 2.4 млрд лева, което обяснява около 46% от намалението на валутния резерв). Така или иначе банките не искат да кредитират колкото пари да им буташ. Причините за това са две. От една страна има рязка промяна в очакванията и след сваляне на розовите очила всеки се чуди до колко му е добър портфейла. Това от своя страна ги кара да не поемат допълнителни рискове. Този страх ще продължи доста време, дори и след отшумяването на кризата и както Нели беше писала в тази ситуация едва ли е най-удачно да се провежда политика в стил „нема се пуашите копеуета” и съответно да се форсират банките да кредитират. Другата причина е свързана с това, че стадото от вложители в банките само чака командата „действай!”, за да катурне банковата система, така че всяка банка гледа да има по-голяма наличност в кеш.

Тъй като вече има налични данни на ниво банка за последното тримесечие на 2008, от които става ясно кой е пил вода с депозитите и кой е дръпнал рязко спирачката на кредитирането, то е интересно какво предстои от тук насетне. С оглед на налетите пари сигурно ще се наблюдават още някой и друг месец спокойствие преди нещата на междубанковия пазар отново да се натегнат. Тогава ще е интересно какво ново ще ни предложат policy maker-ите. Според мен за момента БНБ не са премерени в действията си, което ще им ограничи възможностите за маневриране в бъдеще. От друга страна след няколко месеца ще има достатъчно данни, за да се правят какви ли не спекулации (било то аргументирани или не) за състоянието на някои банки, което пък ще бъде психологическа бариера за по смели индивидуални решения в случай на нужда.

Намаляването на данъците като антикризисна мярка

През последните няколко години пред каквито и предизвикателства да се изправеше българската икономика за една група български икономисти правилното решение беше винаги само едно – намаляване на данъците. Едва ли трябва да се учудваме, че контекста на икономическата криза, която вече е и в България, „правилното решение“ е отново същото. Разбира се, за да бъдат взети този път на сериозно е направено някакво изследване в по-академичен стил. Това не променя факта, че е глупаво фискалният стимул за справяне с последиците от кризата да бъде фокусиран върху данъчната политика (дори в САЩ над 66% от пакета за стимулиране на икономиката минава през разходната политика). Поради тази причина в настоящия постинг ще се опитам да обясня две неща – защо е хубаво разходната част на бюджета да не се пропуска като антикризисен инструмент и защо въпросното изследване не трябва да се взима на сериозно.

Да започна с второто. В изследването се използва панелен модел, който принципно върши работа, когато нямате данни за някоя икономика, да вземете данни назаем от друга сходна като структура икономика. Но това си има и доста висока цена. Едно от нещата, което веднага се изкача като усложнение е появата на хетероскедастичност, изместване на оценките за стандартните грешки и малко стрелба в тъмното относно това, кое е значимо и кое не. Принципно има техники за ограничаване на щетите, но поне от направеното изложение не си личи да са приложени. Това от своя страна повдига въпроса до колко коректно е направена спецификацията на модела. От друга страна човек трябва да е доста внимателен как си интерпретира данните. Едно е да се прави принципно изследване какви са еластичностите на някакъв икономически показател, друго е на база на данни в други 84 страни да се казва какво би станало в една конкретна страна. Чисто хипотетично въпросната страна може да е outlier. Този проблем е особено остър, когато става въпрос за използване на данни в една конкретна година. Разбира се, този подход на авторите има един основен плюс – няма времева структура на данните, което „премахва“ едно кило проблеми свързани с автокорелация, нестационарност, коинтеграционни връзки и т.н. Все неща, върху които през последните 20 години доста се е работило, а в контекста на панелните модели имат доста тегава реализация. В изследването се говори и за някакви динамични ефекти, което по своята същност е малко смешно, защото разгледаният модел е статичен.

Но дори и да си затворим очите за това, че са използвани морално остарели подходи, остава един доста сериозен проблем. Той е свързан с думата „криза“ в заглавието. Принципно, когато човек прави такива иконометрични изследвания, освен да се интересува дали са изпълнени предположенията, при които е оценяван модела (нещо, което не е показано в това изследване), гледа и устойчивостта на коефициентите, поведението на остатъците и други подобни неща свързани с рекурсивни оценки (няма как да се направи в това изследване, защото данните нямат времева структура). Всичко това помага да се хванат структури счупвания на данните. А когато такива бъдат открити се започват едни напъни за обясняването им с кризи и прочие. За да не се прецакат статистическите свойства на модела се добавят dummy променливи, които да обират шоковете. От казаното дотук би трябвало да се сещате на къде бия. Колкото и добре да е оценен моделът, то той би бил безполезен за анализи на кризисни ситуации, освен ако не е бил проектиран именно за това. Честно казано статията, на която стъпва въпросното изследване е далеч от моделиране на кризи.

В кризисна ситуация отделните икономически агенти променят поведението си, скъсява им се хоризонта на планиране поради нарасналата несигурност и целта на всеки да преживее докато бурята премине. В такава ситуацията границата между ликвиден проблем и фалит е доста тънка. Поради тази причина едва ли трябва да се учудваме, че в кризисна ситуация се преразглежда инвестиционната активност и се редуцират всички излишни разходи. Това увеличава спестяванията в икономиката, но и свива вътрешното търсене.

Принципно намаляването на данъците помага да се преживеят по-лесно проблемите, само че това, което се пропуска, че печелившите от този ход са хората и фирмите, които успяват да генерират някакъв доход. При фискален стимул идващ само от намаление на данъци хората, които остават на улицата поради конюктурата, са прецакани. В крайна сметка на тях им е все тая с колко ще им се облага дохода, когато той е нула. От своя страна те са основният проблем за икономиката. Ако фирмите, които не могат да оцелеят може да ги класифицираме като неефективни и съответно да се „радваме“ от тяхното отпадане от пазара, то не може толкова лесно да се отървем от останалите без работа хора. От своя страна на тях няма да им е много трудно да дестабилизират икономиката, ако не могат да си погасяват кредитите. Влошаването на социалния им статус може да увеличи общественото напрежение в страната и съответно да се стигне до безредици с неясен край.

Ако намаляването на осигуровките в нормална ситуация би стимулирало търсенето на труд и съответно да увеличи предлагането на стоки и услуги в икономиката, то в условия на криза едва ли ще има някакъв съществен ефект. Вярно, че ще улеснят фирмите в преминаването им на режим „изкуствено дишане“ вместо да спуснат кепенците, но от друга страна това по никакъв начин няма да спре преструктуриране на дейността им. Така или иначе акционерите искат печалба и това, че държавата им е дала някакъв бонус няма да ги спре да си приберат своето, вместо да запазят някое и друго работно място.

Поради тази причина компенсирането на спада в търсенето чрез разходната политика на бюджета ще има по-силен ефект върху крепенето на ключовите плочки в доминото. Като не е нужно разходите да се ограничават само до инвестиционна дейност. Колкото е по-голямо търсенето, толкова повече хора ще имат работа и няма да се налага да се наливат чрез данъци пари във фирмите, за да не фалират. Разбира се, разни хора изказват аргумент, че примерно с 2 млрд. лева не може да се компенсира спад в инвестициите от 10 млрд. и по-добре правителството да не харчи парите, за да не предизвика съответния спад. От друга страна, когато спадът е налице, е по-добре да се изхарчат парите, отколкото нищо да не се прави.

Така или иначе, успешния фискален стимул би бил някаква смес между увеличаване на разходи и намаляване на данъци, така подбрана, че да достига до максимален брой хора. Обаче съм леко скептичен доколко осигуровките са данъка, който трябва да се намали.

Голямото харчене

През месец декември депозитът на правителството в БНБ спадна с 3.4 млрд. лева, което даде основание на някои хора да се възмущават, че се правят големи „разходи” по време на криза, с което сами да си влошим положението (отделен е въпросът, че и самото ореваване на махалата има същия ефект). Забавното в случая е, че от многото неща, които водят до намаляване на депозита на правителството, като виновник са посочени разходите. Официални данни какво е станало точно ще има след две седмици, но странно защо с лека ръка се пропускат възможности като по-слабо изпълнение на приходите, погасяване на външен или вътрешен дълг, наливане на ликвидност в банковата система (криза е все пак), преструктуриране на фискалния резерв или каквато и друга финансова операция, която се записва под черта в бюджета.

Разбира се, много е лесно да се посочат разходите като причина, тъй като се връзват с политическите послания за купуване и подмазване на електората, които са характерни за месеците преди избори. Все пак, ако предположим, че те са основната причина за намалението на депозита на правителството в БНБ, то интересните въпроси тепърва предстоят. Според слуховете (не коментирам доколко са достоверни, но съм склонен да вярвам на съответните хора) бюджетния излишък за 2008 ще бъде около 3% от БВП, т.е колкото е заложен в бюджета. Въпреки, че бюджетът е планиран при доста по-ниска инфлация и съответно използваното БВП-то е с около 4.5 млрд. лева по-ниско от сегашните очаквания, то изпълнението на приходите (в термините на събираемост) не върви добре (което е повече от очевидно през последните месеци) и няма да има рекордно преизпълнение на плана. Като се има предвид, че разходите се получат като остатък от приходи и излишък, то грубо казано излиза, че те са колкото са планирани.

Интересно е тогава за какви извънредни разходи си говорим, които е могло да бъдат спестени. Не че одобрявам финансирането на разходите (особено капиталовите) да остава за края на година, но определено не съм съгласен с тезата, че понеже е финансова криза, дай съвсем да не платим на хората, за дейностите, които са извършили. В тази връзка се сещам колко угрижен беше един познат, занимаващ се с инфраструктурни проекти, в началото на декември. Превели му от бюджета 10 милиона и се чуди с кой първо да се разплати, защото не му покриват направените разходи.