През последните няколко години пред каквито и предизвикателства да се изправеше българската икономика за една група български икономисти правилното решение беше винаги само едно – намаляване на данъците. Едва ли трябва да се учудваме, че контекста на икономическата криза, която вече е и в България, „правилното решение“ е отново същото. Разбира се, за да бъдат взети този път на сериозно е направено някакво изследване в по-академичен стил. Това не променя факта, че е глупаво фискалният стимул за справяне с последиците от кризата да бъде фокусиран върху данъчната политика (дори в САЩ над 66% от пакета за стимулиране на икономиката минава през разходната политика). Поради тази причина в настоящия постинг ще се опитам да обясня две неща – защо е хубаво разходната част на бюджета да не се пропуска като антикризисен инструмент и защо въпросното изследване не трябва да се взима на сериозно.
Да започна с второто. В изследването се използва панелен модел, който принципно върши работа, когато нямате данни за някоя икономика, да вземете данни назаем от друга сходна като структура икономика. Но това си има и доста висока цена. Едно от нещата, което веднага се изкача като усложнение е появата на хетероскедастичност, изместване на оценките за стандартните грешки и малко стрелба в тъмното относно това, кое е значимо и кое не. Принципно има техники за ограничаване на щетите, но поне от направеното изложение не си личи да са приложени. Това от своя страна повдига въпроса до колко коректно е направена спецификацията на модела. От друга страна човек трябва да е доста внимателен как си интерпретира данните. Едно е да се прави принципно изследване какви са еластичностите на някакъв икономически показател, друго е на база на данни в други 84 страни да се казва какво би станало в една конкретна страна. Чисто хипотетично въпросната страна може да е outlier. Този проблем е особено остър, когато става въпрос за използване на данни в една конкретна година. Разбира се, този подход на авторите има един основен плюс – няма времева структура на данните, което „премахва“ едно кило проблеми свързани с автокорелация, нестационарност, коинтеграционни връзки и т.н. Все неща, върху които през последните 20 години доста се е работило, а в контекста на панелните модели имат доста тегава реализация. В изследването се говори и за някакви динамични ефекти, което по своята същност е малко смешно, защото разгледаният модел е статичен.
Но дори и да си затворим очите за това, че са използвани морално остарели подходи, остава един доста сериозен проблем. Той е свързан с думата „криза“ в заглавието. Принципно, когато човек прави такива иконометрични изследвания, освен да се интересува дали са изпълнени предположенията, при които е оценяван модела (нещо, което не е показано в това изследване), гледа и устойчивостта на коефициентите, поведението на остатъците и други подобни неща свързани с рекурсивни оценки (няма как да се направи в това изследване, защото данните нямат времева структура). Всичко това помага да се хванат структури счупвания на данните. А когато такива бъдат открити се започват едни напъни за обясняването им с кризи и прочие. За да не се прецакат статистическите свойства на модела се добавят dummy променливи, които да обират шоковете. От казаното дотук би трябвало да се сещате на къде бия. Колкото и добре да е оценен моделът, то той би бил безполезен за анализи на кризисни ситуации, освен ако не е бил проектиран именно за това. Честно казано статията, на която стъпва въпросното изследване е далеч от моделиране на кризи.
В кризисна ситуация отделните икономически агенти променят поведението си, скъсява им се хоризонта на планиране поради нарасналата несигурност и целта на всеки да преживее докато бурята премине. В такава ситуацията границата между ликвиден проблем и фалит е доста тънка. Поради тази причина едва ли трябва да се учудваме, че в кризисна ситуация се преразглежда инвестиционната активност и се редуцират всички излишни разходи. Това увеличава спестяванията в икономиката, но и свива вътрешното търсене.
Принципно намаляването на данъците помага да се преживеят по-лесно проблемите, само че това, което се пропуска, че печелившите от този ход са хората и фирмите, които успяват да генерират някакъв доход. При фискален стимул идващ само от намаление на данъци хората, които остават на улицата поради конюктурата, са прецакани. В крайна сметка на тях им е все тая с колко ще им се облага дохода, когато той е нула. От своя страна те са основният проблем за икономиката. Ако фирмите, които не могат да оцелеят може да ги класифицираме като неефективни и съответно да се „радваме“ от тяхното отпадане от пазара, то не може толкова лесно да се отървем от останалите без работа хора. От своя страна на тях няма да им е много трудно да дестабилизират икономиката, ако не могат да си погасяват кредитите. Влошаването на социалния им статус може да увеличи общественото напрежение в страната и съответно да се стигне до безредици с неясен край.
Ако намаляването на осигуровките в нормална ситуация би стимулирало търсенето на труд и съответно да увеличи предлагането на стоки и услуги в икономиката, то в условия на криза едва ли ще има някакъв съществен ефект. Вярно, че ще улеснят фирмите в преминаването им на режим „изкуствено дишане“ вместо да спуснат кепенците, но от друга страна това по никакъв начин няма да спре преструктуриране на дейността им. Така или иначе акционерите искат печалба и това, че държавата им е дала някакъв бонус няма да ги спре да си приберат своето, вместо да запазят някое и друго работно място.
Поради тази причина компенсирането на спада в търсенето чрез разходната политика на бюджета ще има по-силен ефект върху крепенето на ключовите плочки в доминото. Като не е нужно разходите да се ограничават само до инвестиционна дейност. Колкото е по-голямо търсенето, толкова повече хора ще имат работа и няма да се налага да се наливат чрез данъци пари във фирмите, за да не фалират. Разбира се, разни хора изказват аргумент, че примерно с 2 млрд. лева не може да се компенсира спад в инвестициите от 10 млрд. и по-добре правителството да не харчи парите, за да не предизвика съответния спад. От друга страна, когато спадът е налице, е по-добре да се изхарчат парите, отколкото нищо да не се прави.
Така или иначе, успешния фискален стимул би бил някаква смес между увеличаване на разходи и намаляване на данъци, така подбрана, че да достига до максимален брой хора. Обаче съм леко скептичен доколко осигуровките са данъка, който трябва да се намали.
Да започна с второто. В изследването се използва панелен модел, който принципно върши работа, когато нямате данни за някоя икономика, да вземете данни назаем от друга сходна като структура икономика. Но това си има и доста висока цена. Едно от нещата, което веднага се изкача като усложнение е появата на хетероскедастичност, изместване на оценките за стандартните грешки и малко стрелба в тъмното относно това, кое е значимо и кое не. Принципно има техники за ограничаване на щетите, но поне от направеното изложение не си личи да са приложени. Това от своя страна повдига въпроса до колко коректно е направена спецификацията на модела. От друга страна човек трябва да е доста внимателен как си интерпретира данните. Едно е да се прави принципно изследване какви са еластичностите на някакъв икономически показател, друго е на база на данни в други 84 страни да се казва какво би станало в една конкретна страна. Чисто хипотетично въпросната страна може да е outlier. Този проблем е особено остър, когато става въпрос за използване на данни в една конкретна година. Разбира се, този подход на авторите има един основен плюс – няма времева структура на данните, което „премахва“ едно кило проблеми свързани с автокорелация, нестационарност, коинтеграционни връзки и т.н. Все неща, върху които през последните 20 години доста се е работило, а в контекста на панелните модели имат доста тегава реализация. В изследването се говори и за някакви динамични ефекти, което по своята същност е малко смешно, защото разгледаният модел е статичен.
Но дори и да си затворим очите за това, че са използвани морално остарели подходи, остава един доста сериозен проблем. Той е свързан с думата „криза“ в заглавието. Принципно, когато човек прави такива иконометрични изследвания, освен да се интересува дали са изпълнени предположенията, при които е оценяван модела (нещо, което не е показано в това изследване), гледа и устойчивостта на коефициентите, поведението на остатъците и други подобни неща свързани с рекурсивни оценки (няма как да се направи в това изследване, защото данните нямат времева структура). Всичко това помага да се хванат структури счупвания на данните. А когато такива бъдат открити се започват едни напъни за обясняването им с кризи и прочие. За да не се прецакат статистическите свойства на модела се добавят dummy променливи, които да обират шоковете. От казаното дотук би трябвало да се сещате на къде бия. Колкото и добре да е оценен моделът, то той би бил безполезен за анализи на кризисни ситуации, освен ако не е бил проектиран именно за това. Честно казано статията, на която стъпва въпросното изследване е далеч от моделиране на кризи.
В кризисна ситуация отделните икономически агенти променят поведението си, скъсява им се хоризонта на планиране поради нарасналата несигурност и целта на всеки да преживее докато бурята премине. В такава ситуацията границата между ликвиден проблем и фалит е доста тънка. Поради тази причина едва ли трябва да се учудваме, че в кризисна ситуация се преразглежда инвестиционната активност и се редуцират всички излишни разходи. Това увеличава спестяванията в икономиката, но и свива вътрешното търсене.
Принципно намаляването на данъците помага да се преживеят по-лесно проблемите, само че това, което се пропуска, че печелившите от този ход са хората и фирмите, които успяват да генерират някакъв доход. При фискален стимул идващ само от намаление на данъци хората, които остават на улицата поради конюктурата, са прецакани. В крайна сметка на тях им е все тая с колко ще им се облага дохода, когато той е нула. От своя страна те са основният проблем за икономиката. Ако фирмите, които не могат да оцелеят може да ги класифицираме като неефективни и съответно да се „радваме“ от тяхното отпадане от пазара, то не може толкова лесно да се отървем от останалите без работа хора. От своя страна на тях няма да им е много трудно да дестабилизират икономиката, ако не могат да си погасяват кредитите. Влошаването на социалния им статус може да увеличи общественото напрежение в страната и съответно да се стигне до безредици с неясен край.
Ако намаляването на осигуровките в нормална ситуация би стимулирало търсенето на труд и съответно да увеличи предлагането на стоки и услуги в икономиката, то в условия на криза едва ли ще има някакъв съществен ефект. Вярно, че ще улеснят фирмите в преминаването им на режим „изкуствено дишане“ вместо да спуснат кепенците, но от друга страна това по никакъв начин няма да спре преструктуриране на дейността им. Така или иначе акционерите искат печалба и това, че държавата им е дала някакъв бонус няма да ги спре да си приберат своето, вместо да запазят някое и друго работно място.
Поради тази причина компенсирането на спада в търсенето чрез разходната политика на бюджета ще има по-силен ефект върху крепенето на ключовите плочки в доминото. Като не е нужно разходите да се ограничават само до инвестиционна дейност. Колкото е по-голямо търсенето, толкова повече хора ще имат работа и няма да се налага да се наливат чрез данъци пари във фирмите, за да не фалират. Разбира се, разни хора изказват аргумент, че примерно с 2 млрд. лева не може да се компенсира спад в инвестициите от 10 млрд. и по-добре правителството да не харчи парите, за да не предизвика съответния спад. От друга страна, когато спадът е налице, е по-добре да се изхарчат парите, отколкото нищо да не се прави.
Така или иначе, успешния фискален стимул би бил някаква смес между увеличаване на разходи и намаляване на данъци, така подбрана, че да достига до максимален брой хора. Обаче съм леко скептичен доколко осигуровките са данъка, който трябва да се намали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар