Няколко дни в Холандия: на зоопарк

Не съм посещавал много зоологически градини (особено пък в чужбина) и поради тази причина Амстердамския зоопарк ме впечатли доста. Не толкова с това, че има голямо разнообразие на видове (мисля, че в Софийския зоопарк те са повече), колкото с това как са подредени и как всичко е част от нещо общо и свързано. Паркът не е на голяма площ, но зеленина го изпълва от всякъде (изобщо не трябва да имате притеснения, че ще слънчасате или ще ви се набият краката от трамбоване по бетонени алеи) ...

... и отделните видове са добре групирани. За повечето видове преграда между тях и посетителите е повече от символична. Така че не трябва да се учудвате, че птиците си имат гнезда по дърветата ....

... и може да се случи да прелитат ниско около вас. Можете да ги снимате на воля (а не да чудите как да излъжете телената мрежа, така че да не загрозява снимката), но трябва да внимавате някой по-любопитен представител да не ви клъвне обектива.

За сметка на това нямате проблем да се здрависате с някоя костенурка и да и смутите пашата.

Това, което ми хареса най-много, беше стаята с пеперудите. Влиза се в нещо като парник пълно с какви ли не пеперуди, от които не ви разделя нищо.

Не на последно място трябва да спомена и Планетариума, който е част от зоопарка.

Досега не бях ходил на такива прожекции и като усещане ми хареса доста филмчето, което даваха (макар и да не знам холандски). Куполът създава обемност на сцената, но за разлика от 3D филмите, няма проблем с фокусирането в произволна точка от екрана.

Няколко дни в Холандия: в търсенето на Немо

Немо е името на научно-техническия музей в Амстердам. Не знам какви очаквания съм имал към него преди да го посетя, но мога да кажа, че със сигурност се разминаха. Едва ли ще съм много далеч от истината, ако сравня този музей с увеселителен парк, само че в дебрите на науката. Музеят основно е ориентиран към децата, макар че ще допадне и на техните родители. Обхванати са доста области от различни науки и най-важното е, че нещата са направени доста интерактивно. Едно е да гледаш някакви експонати, а съвсем друго и да може да пипнеш, да експериментираш, а защо не и да счупиш. По този начин по естествен път могат да се култивират и развиват интересите на децата, което е голяма помощ за родителите. Разбира се, за едни може да са интересни организацията на всякакви индустриални процеси, ...

... други да са впечатлени от свойствата на плазмата, ...

... трети да се интересуват от биология ...

... или просто как стават нещата.

Има „специализирани лаборатории” за някои области от науката, където след записване децата могат да провеждат и малко по-ангажиращи експерименти.

Много бих се радвал, ако в България се появи някакъв такъв аналог. Разбира се, предвид, че ни е нисък стандарта на живот, то едва ли ще може да се очаква да се стигне до формиране на тематични групи за по 10 деца, които да експериментират разни неща в рамките на астрономически час, но така или иначе разходите за поддържане на повечето постановки няма да са толкова високи, а ползите (поне за мен) са повече от очевидни. Най-малкото, защото децата ще могат да правят съзнателен избор, а не да се носят по течението на апатията и да се чудят за чий ходят на училище или пък да са жертва на комплексите на родителите си, или пък да искат да учат нещо само защото е „модерно” без грам идея за какво им е. Все неща, които малко или много биха подобрили качеството на образованието в България. Бих могъл да се впусна и във всякакви косвени ефекти свързани с R&D, технически прогрес и наука, но ще се въздържа за сега.

Няколко дни в Холандия: колоездене

В един от дните се замъкнахме до Keukenhof , което е един парк с какви ли не цветя. Няма да слагам снимки от там, защото каквото и да сложа все няма да е достатъчно. Беше много хубаво. Това, което е интересно, е начинът, по който се придвижихме. А той беше с колелета. По разни туристически брошури го дават да се вземе влак до Haarlem и от там с колела до Keukenhof градинката и след това се продължава да Leiden. Общо 30 km. Ради ме убеди, че ако тръгнем от неговата квартира (в покрайнините на Амстердам) ще бъде по кратко. Хванах се на въдицата и въртях педали като побъркан. Само в едната посока разстоянието беше около 35 km, та се наложи на връщане да хванем влак от близката (на 5 km) гара.

Самото колоездене беше емоционално. Докато излезем от Амстердам минахме през няколко хубави паркчета, гори, градини или там както ги наричат. Определено знаят как и къде да си почуват тези хора. По велоалеите има табелки, които указват къде се стига, ако се тръгне в дадена посока.

Лошото е, че обикновено това е следващото населено място и ако имате по-далечна цел, трябва да си изградите някаква поредица от населени места, през които да минете. По едно време имах чувството, че сме се загубили. Добре, че минахме покрай една бензиностанция и се снабдихме с пътна карта на Холандия и вече можеше аргументирано да разберем защо сме се загубили.

Макар и колоезденето да беше дълго, не беше много уморително с изключение на катеренето на мостове. Забравих да спомена, че бяхме на градски колелета без скорости (или за да бъдем коректни с две скорости, което превключване не работеше) така, че катеренето беше зор. Отделен е въпросът, че с такова колело не може и да се развива кой знае каква скорост.

Иначе велоалеите (някои от тях придатък към пътя) бяха приятни, стига да не са успоредни на някоя магистрала. Особено приятно е като се минава покрай ливади с лалета.

Единственото рисково нещо са хората, които карат някакви мотопеди по тях, тъй като човек (поне аз) лесно се залъгва, че шумът е от някаква кола и е доста стресиращо, когато изведнъж някой профучи покрай теб с не малка скорост.

Успях да попадна с колелото и в задръстване. Тъй като Холандия е осеяна с какви ли не каналчета, то при преминаването на някоя от големите лодки се налага да се вдигат мостове.

Процедурата не е бавна, но за няколко минути се събират доста велосипедисти около бариерите на вдигнатия мост. След тътената от спуснатия мост всички в купом се изстрелват напред. В резултат, на което велосипедистите карат в няколко колони и се изпреварват. А ако случайно някой падне, определено ще стане голямо мазало.

Като цяло велосипедния трафик в Холандия е много уреден (не само с алеи, а и светофари, ленти за ляв завой и т.н.) и мога само да съжалявам, че това в България няма да стане скоро.

Няколко дни в Холандия: вятърни мелници

Навремето в Холандия е имало купища вятърни мелници, чиято цел е било да изпомпва водата от ниските части. В днешни времена не се разчита вече на силата на вятъра, ...

... но тук там се среща по някоя такава мелница.

Един сравнително голям комплекс от 19 мелници е запазен до Kinderdijk, което се намира доста близо до Ротердам.

Като цяло е интересно да се посети. Има и отворени мелници, в които се влиза срещу някаква такса. Разбира се, смесването на отделните култури се е отразило на комплекса, където човека, който продава билетите си спестява от време на време да издава касови бележки. Но какво да се прави. Хора сме.

От транспортна гледна точка за комплекса е най-удачно човек да се замъкне с влак до Ротердам и от там да хване автобус за няколко спирки. Ние обаче се замъкнахме до Утрех и пътувахме повече от час с автобус. Това си имаше своите предимства и недостатъци. От хубавите неща беше това, че успяхме да видим дълбоката провинция. Много хубави местенца, къщи, дворчета. Основните пътни артерии минават по издигнатите диги, а къщите и дворчетата са някъде долу в ниското. Като бонус беше фактът, че точно в този ден автобусният транспорт на съответната фирма беше безплатен. От друга страна дългото пътуване с автобус беше уморително. Тесни пътища и доста завои, така че някак си логично започна всичко да ми се върти.

Няколко дни в Холандия: денят на кралицата

От този празник имам смесени чувства. Лошите са свързани с това, че всичко става една голяма кочина, ...

... която седи непочистена с дни. Хората окупират всякакви тротоари ...

...и ливади, в резултат на което доста цветя дават фира. Като се има предвид, че при нас в България кочината е безспирна, сигурно на Холандците им е простено да си направят такава за 1-2 седмици.

Ако трябва да правя съпоставки с националните празници в България, то разликата е огромна. Аз не се сещам при нас да има национален празник, който да е ориентиран към хората. Има някакъв почивен ден, в който всеки свършва, каквото не е успял свърши, а някакви важни хора се опитват да ни вкарат приповдигнато минорно настроение с почитането на памет на какви ли не хора, което поне да ни направи (псевдо) патриоти за няколко часа. Като се има предвид и последните години колко политически са украсени отделните чествания, работата съвсем отива на зле. Всъщност националните празници в България не са ориентирани към гражданите, а към символите на държавата. Голямата полза идва, ако случайно се съберат повечко почивни дни, комбинирани с хубаво време, за да се скокне наляво или надясно.

В Холандия денят на кралицата е ориентиран към хората. Тълпи хора изпълват улиците облечени в оранжеви дрехи.

От всеки ъгъл се дъни музика, бирата се лее на всякъде, а каналите са изпълнени с празнуващи по лодките хора.

Покрай този празник някак си преосмислих фразата „If there is a life Dutch will find it”.

Няколко дни в Холандия

В края на април началото на май покрай многото събрали се почивни дни бях(ме) на гости на Ради и Алис в Холандия. Поради ред причини постингите за това мероприятие се забавиха, но сега смятам да компенсирам с най-различни впечатления от престоя ми там. В този постинг ще сложа всякакви дребни неща, на които не са обемни да запълнят цял постинг. Предполагам, че и доста дребни неща ще съм пропуснал. През останалите дни ще се появат и по-тематични неща. Приятно четене.

На летището. Слизайки от самолета и мъкнейки се по някакви коридори, за да стигнем до залата за посрещане, минахме покрай болид на Рено от Формула 1. Макар и да съм фен на Ферари, това не ми попречи да го гледам с умиление. Беше част от някаква рекламна кампания на ING и предполагам, че нямаше да има проблем да се снимам седнал вътре в него. Поне две хубави девойки бяха позиционирали фотоапарат на статив. Имаше и една машина за тестване на рефлекси, която общо взето ти дава някакви сигнали, на които трябва да се натискат определени бутони. Прецених, че ако се заиграя много, то Ради ще има да чака много и прецених, че като си тръгвам мога да се пробвам. Грешка, на тръгване не можах да ги открия. Поне от онзи ъгъл се бяха изнесли.

На биричка. Едва ли има нещо особено в пиенето на бира където и да било, но една от вечерите уцелихме полуфинала от Шампионската лига между Манчо и Барселона в един ирландски пъб. Атмосферата беше невероятна. Особено когато Манчо като вкара първия (и единствен гол). Всичко просто избухна.

Под слънцето. Не знам до колко хубавото време е рядкост в Холандия, но хората като че ли се наслаждават на всеки слънчев лъч (особено през почивните дни). От такава гледна точка случки от рода на изнасяне на дивана от вкъщи и позиционирането му някъде навън на улицата не би трябвало да са учудващи.


Похапване. За добро или лошо не успях да опитам индонезийска кухня по време на престоя си. За сметка на това се посети един арабски ресторант, в който по едно време звучеше и българска чалга (така де, все пак сме си в ориента, няма какво да се заблуждаваме) и един етиопски ресторант. Там атракциите бяха около сервирането на манджата върху едно голямо хлебче ...

... и бирата. Имаше някакви плодови бири, които са доста сладки и влизат лесно, докато не се усетиш как те е хванала. Аз лично се пробвах с бананова.

Една седмица в Родопите

През изминалата седмица се поразходих в Родопите на обичайното екскурзионно летуване с обичайните хора. Като стандартна стартова точка в тази планина винаги се избира хижа „Студенец“. Тази година тя е в ремонт (нещо я надграждат) ...

... та се наложи да нощуваме в един хотел в Пампорово.

Не знам как е през зимата, но курорти като Пампорово и Банско през лятото изглеждат трагични. Сигурно като минат 3-4 години след спирането на интензивното строителство най-вероятно ще добият по-добър вид, но за сега инфраструктурата е трагична. Покрай прекарване на водопроводи, канализации и всякаква друга комуникация, пътищата са по-пробити от швейцарско сирене и не трябва да се учудвате, ако при излизане от входната врата на хотела, се озовете на някакво кално място. Като се има предвид, че в новото строителство са се набутали какви ли не „инвеститори“, които гледат да направят печалбата и да ликвидират позициите си, то едва ли курортите ще се облагородят кой знае в близко бъдеще. Но какво да се прави, това е капитализмът в действие.

Тъй като имахме доста време през първия ден, то част от групата се драпна към връх „Снежанка“. Крайно време беше да си взема печат оттам. Изсипалия се за кратко пороен дъжд не можа да ни откаже от заветната цел, а освен това при последвалите изпарения се получиха много добри гледки.

Като се качихме на кулата се запознахме с човека който я стопанисва. Беше някакъв симпатяга. Разпитани на къде ще ходим и като разбра, че следващата ни цел е хижа „Изгрев“, ни окуражи, че пътят е лесен взимало се за два часа максимум три. Разбира се, ние му „повярвахме“, като всякакво съмнение за истинността на думите му изчезна, когато започна да показва разни грамоти как печелил сумати маратони - 42 километра за малко над 3 часа.

На връщане се отбихме през „Орфеевите скали“. Макар и да беше доста облачно, гледката си заслужаваше.

На следващият ден потеглихме към хижа „Изгрев“. Както може да се види по долната снимка, пътят беше повече от първокласен, ...

... макар и на някои места да се налагаше да се намалява скоростта.

Въпреки мъглата (и дъждът) имаше доста табелки, които правеха изгубването трудно (съдейки по моя опит, не и невъзможно).

От друга страна климатичните условия предразполагаха към получаването на всякакви интересни снимки.

След няколко часа (доста повече от три) стигнахме до хижата. Много приятно местенце (жалко че всичко наоколо беше мокро, включително и ние, и не можахме или не искахме да се поразмотаем в района) с хубава хижа и доста симпатичен хижар, който със своите истории, разказвани по атрактивен начин, ни забавляваше неуморно. Както може да се предположи името на хижата по някакъв начин е свързано с изгрева на слънцето, но за да може да се наблюдава като хората е хубаво да се намине към хижата по към есенно време.

Следващата спирка беше хижа „Скалните мостове“. Това беше и първият преход, който не бе придружен с превалявания, а слънцето напираше през дърветата.

При прехвърлянето на билото се отвориха доста хубави гледки.

Хижа „Скалните мостове“ по-скоро има вид на някаква почивна станция от недалечното минало.

Стаите са мънички, със собствен санитарен възел и баня. Макар и да не е моя тип хижи, ако се постегне като хората, може да стане чудно местенце за ваканционни почивки. Има на къде да се правят кратки преходчета, пълно е с подходящи ливади за мързелуване ...

... и разбира се, наблизо са „Чудните мостове“, където човек като нищо може да отдели цял ден в разглеждане и наслаждаване.

Всичко това върви пакет с липса на GSM покритие за някои оператори (май само на Globul имаше добро покритие), така че да не можете да бъдете тормозени по работа. Но ако все пак се нуждаете от GSM връзка, то местата са добре обозначени.

Също така в хижата предлагат някаква форма на Интернет.

Следващата спирка беше хижа „Персенк“. По пътя част от групата качи и едноименния връх. От отбивката от основния път до върха са 20 минути. За сметка на това слизането е час. То са едни препятствия от боровинкови полета, които се „минават“ доста трудно. На хижата бяхме в бунгала, но честно казано това са били най-културните бунгала, на които съм бил някога в планината. Спретнати, със собствен санитарен възел, баня, бойлер. А и като цяло разположението на хижата е на доста приятно място.

Не може да се каже, че съм бил недоволен.

Предпоследната спирка в маршрута ни беше хижа „Върховръх“. От хижа „Персенк“ до там пътят не е кой знае какво, има едно символично изкачване около връх „Модър“, но като цяло е дълъг и осеян с мноооого малини. Ако няма някой, който да ръчка хората да продължат към следващия малинов храст, то едва ли има извървяване този път. По пътя имахме и един малък придружител, ...

... който трябваше да пренасяме през калните участъци (тъй като се чувстваше дискомфортно в газенето) и тревистите местности. Бързо стана любимец на групата и когато пътят стана отново нормален и го пуснахме на собствен ход, така беше разглезен, че чакаше поредния човек, който да го разнася.

Непосредствено преди да стигнем хижата, попаднахме на едно малко оазисче от типа семеен хотел, ...

... чийто най-голям недостатък според мен, бе намиращата се в непосредствена близост GSM станция. Разбира се, навлизането в цивилизацията беше индикирано и по друг начин.

Хижа „Върховръх“ не е лоша. Особено за спортуващите активно. Намира се зад някаква вилна зона и разполага с волейболно и баскетболна площадка. За съжаление има проблем с водата, в резултат на което е въведен не много регламентиран режим. За щастие ние бяхме късметлии и имаше както студена, така и топла вода.

Последната хижа в маршрута бе хижа „Академик“ (бившата „Родопски партизанин“). За нея мога да кажа само хубави неща. Не само защото в района е фрашкано с къпини, порционът бе за поддържане на тегло на борец в тежка категория, но мястото и хижарите са много приятни хора.

Тъй като в района гората е широколистно, то предполагам, че през есента ще е доста красиво.

От няколкото екскурзионни, които съм имал в Родопите, това май е първото, в което да са ми допаднали всички хижи. Не знам на какво се дължи това, но много ми се иска да вярвам, че има някакво възраждане на планинския туризъм в България.

Връх Синаница

От няколко седмици на няколко човека ни се въртеше в главата да се качим на връх Синаница. Беше ясно, че за изходна точка ще се ползва хижа Вихрен, докъдето ще се замъкнем с кола, но няколко други детайли се решиха в последния момент. Като че ли най-читаво беше да се отделят два дни с нощувка на хижа Синаница, но тъй като един човек от групата не се чувства комфортно по хижи, това отпадна като вариант и се реши цялото ходене да стане в едни ден. Вариантът да се мине без нощувка някъде също отпадна, тъй като това предполагаше ранно тръгване от София, което също не допадна на част от хората. Така че спането в Банско стана неизбежно. И така в петък вечер след работа се замъкнахме до Банско, а на следващия ден стартирахме от хижа Вихрен прехода си.

Връх Вихрен отдолу изглеждаше прелестен.

Като всяко начало и това бе трудно. Не знам дали поради факта, че не бях закусвал или просто още преди да влезна в някакъв ритъм започнахме да катерим, но определено не се чувствах в кондиция. Тъй като за първи път минавам по този маршрут, Бъндеришката порта (или поне това, което изглеждаше за било) ми се струваше не чак толкова далеч, но въпреки набирането на височина продължаваше да остава недостижима. Някъде след Муратовото езеро ...

... батериите съвсем сдадоха багажа и трябваше да се хапва. Един сандвич комбиниран със сникърс обаче подействаха доста добре. Като се драпнахме горе, гледката ...

... си заслужаваше усилията, които бяхме положили по камънаците.

След кратка почивка поехме по периферията ...

... на Голямото спано поле.

Някъде след около час трамбоване стигнахме до Синанишкия превал и видяхме нашата крайна цел.

Имаше чуденки дали може да се стигне по билото до него или трябваше да слезем долу в ниското до хижата и да го катерим от там. Понеже сме мазохисти избрахме второто. Всъщност никой от нас не беше катерил върха по билото от превала, а пък имаше няколко назъбени участъка, ...

... които не беше ясно дали се минават лесно. Като се има предвид натрупания опит покрай обхождането на Мальовишкия циркус (колкото и малко да изглеждат разстоянията, то не се взимат толкова бързо), някак си пътят надолу ни се стори естествен. Това си имаше и друг плюс. Напълнихме бутилките с вода на хижа Синаница, ...

... както и се поосвежихме с хубав планински чай. Той пък от своя страна вървеше с едни хубави „захарчета“.

Заредени със сили тръгнахме нагоре. Драпането щеше да е зловещо.

За сметка на това гледката отгоре бе страхотна.



Хижарката ни обясни, че после няма смисъл да слизаме по обратния път, а по билото за половин час ще стигнем до превала. С малко изключения, пътят по билото изглеждаше читав.

А гледката през отделните процепи си заслужаваше.

По едно време загубихме пътеката, но тъй като времето беше хубаво нямаше никакви поводи за притеснение. Така или иначе сравнително бързо стигнахме превала и от там по вече маркирани пътеки ни чакаше обратния път към хижа Вихрен ...

с всичките гледки по пътя.