Пътна безопасност: защо “връчването на наказанието” е по-важно от размера му

Когато говорим за превенция на нарушенията по пътищата, обикновено първият импулс е „трябва по-високи глоби“. Истината обаче е, че ефектът на санкцията зависи не само от нейния размер, а от три взаимно свързани компонента:

1. вероятността да бъдеш засечен,
2. вероятността действително да получиш наказанието си,
3. и едва след това – размера на самата санкция.

Ако първите два компонента не работят добре, увеличаването на глобите се превръща само в симптоматична мярка, която рядко води до промяна в поведението.

1. Вероятност нарушението да бъде засечено

Към настоящия момент мнозина шофьори (често с основание) вярват, че шансът да бъдат засечени при нарушение е относително нисък.

Въпреки че разполагаме с всички технологични предпоставки за обективен и постоянен контрол (тол система, камери, измерване на средна скорост), все още разчитаме основно на мобилни полицейски екипи. Проблемът е, че този тип контрол е ниско-ефективен. Шофьорите си подават информация чрез присветване на фарове или навигационни приложения и ефектът от такава проверка е по-скоро временен. В дадения участък се кара с нормална скорост, но извън него всеки вярва, че ще му се размине.

Позитивната новина е, че стартира използването на тол камерите за измерване на средна скорост.

Отрицателната – на този етап само в ограничени участъци, въпреки че техническа възможност има по почти цялата републиканска пътна мрежа.

Ако искаме превенция, трябва да спрем да оставяме шофьора да „играе на късмет“ – или контролът е постоянен и предвидим, или няма реален ефект.

2. Вероятност да последва реално наказание

Дори когато нарушението е засечено, трудностите едва започват. Връчването на фишове отнема време (обратната връзка идва често след месеци), а събираемостта е ниска (около 40%).

Това води до два основни проблема:

• Липса на превантивен ефект – нарушителят продължава да повтаря поведението си, защото не е разбрал, че е санкциониран.
• Усещане, че „може и да се размине“ – особено когато се появява изкушението да се разчита на протакане или външна помощ.

При транзитния трафик ситуацията е още по-проблематична – ако нарушението не бъде санкционирано на място, шансът да бъде платено впоследствие е минимален.

3. Размер на санкцията

Когато двата предходни компонента не работят както трябва, най-лесната реакция е увеличаване на санкциите. Това обикновено се случва след тежък инцидент и звучи като „твърда“ мярка, но рядко носи реална промяна.

По-високите глоби:

• увеличават мотивацията за корупционни практики – колкото по-тежка е санкцията, толкова по-силен става стимулът тя да бъде избегната по неформален път;
• създават предпоставки за т.нар. „хранилки“ – зони, в които ограничението не е особено логично, но е удобно за санкциониране;
• рискуват непропорционални наказания при несъзнателни нарушения – например шофиране с 90 км/ч по новоасфалтиран участък, който все още официално се води „в ремонт“ с ограничение 40 км/ч.

В заключение:

За да има реална превенция на нарушенията по пътищата, е много по-важно нарушението да бъде засечено и наказанието да бъде връчено бързо, отколкото самата санкция да бъде със свръхвисок размер. Когато тези две условия са изпълнени, дори умерени по размер глоби имат силен възпиращ ефект.

Вместо да продължаваме да реагираме на инцидентите с още по-тежки санкции, време е усилията да бъдат насочени към това системите за контрол да работят масово, обективно и навременно. Това означава разширяване на измерването на средна скорост по всички възможни участъци, ускоряване на процеса по връчване, както и създаване на реална обратна връзка за всички участници в движението – включително транзитните. Само тогава санкцията ще изпълни истинската си превантивна роля.

Защо поредната катастрофа не трябва да ни води към още камери за скорост

След трагичната катастрофа между автомобил и автобус поради превишена скорост отново се появиха призиви за поставяне на допълнителни камери по софийските булеварди. На пръв поглед това изглежда като логична реакция – повече камери, по-малко нарушения. Но всъщност това е стъпка в грешната посока.

Класическите камери за засичане на моментна скорост са скъпи, изискват периодична калибрация и, за съжаление, процесът от засичането на нарушението до получаването и плащането на фиша е дълъг. Именно бавната обратна връзка намалява превантивния ефект. Да не говорим, че за да покрием реално целия град, ще ни трябва сериозна инвестиция – и не само финансова: на много места поставянето на подобна техника ще се приеме като загрозяване на градската среда.

Нещо още по-важно – камерите имат смисъл само в участъци, които позволяват развитие на постоянна и висока скорост през целия ден. Такива на практика са единствено т.нар. градски „магистрали“ – Цариградско шосе, бул. България, алея Яворов, Ботевградско шосе, бул. Брюксел и Околовръстният път.

В останалата част на уличната мрежа – вътрешните булеварди или по-малките улици – трафикът е интензивен през по-голямата част от деня, има чести кръстовища, пешеходни пътеки и светофари. Тоест възможността да се развие висока скорост съществува реално само през нощните часове.

И именно за тези участъци има по-умно решение – радари в светофарите, които автоматично задействат червена светлина, ако даден автомобил превиши скоростта (например с повече от 10 км/ч над ограничението). Така се избягва самото развиване на опасна скорост, без да е нужно да се издават фишове със седмици закъснение.

Такива радари са по-евтини, не подлежат на метеорологичен контрол и – най-важното – дават на водача незабавна обратна връзка: „бързаш – но ще чакаш още повече“.

Разбира се, това няма напълно да спре хората, които съзнателно минават на червено. Но именно този тип нарушения могат да се контролират много по-лесно без нужда от значителни допълнителни инвестиции, тъй като повечето кръстовища от години са оборудвани с видеонаблюдение.

Ако искаме реално по-безопасен град, трябва да насърчаваме превантивните решения – такива, които променят поведението в момента, а не просто документират нарушението за по-късно наказание.

Представителната демокрация и илюзията за пряко участие

Поредният неуспешен опит за насрочване на национален референдум относно приемането на еврото отново породи оживени дебати — доколко това е демократично и дали правата на гражданите не са ограничени. Но колкото и парадоксално да звучи, случващото се не нарушава демократичния ред. Напротив — това е именно начинът, по който работи представителната демокрация в България.

Според Конституцията на Република България страната е парламентарна република с представителна демокрация. Това означава, че гражданите избират свои представители — депутати на национално ниво и кметове и общински съветници на местно — и им делегират правото да вземат решения от тяхно име. Гласуването на избори е основният механизъм, чрез който обществото влияе върху посоката на управление.

Конституцията допуска възможността за провеждане на референдуми — форма на пряка демокрация, при която гражданите могат да се произнесат по важни въпроси. На практика обаче механизмът е строго ограничен. Условията и процедурите за иницииране и провеждане на референдум се определят със закон, приет именно от Народното събрание — тоест от същите народни представители, които биха могли да бъдат засегнати от резултата на подобно допитване.

Това създава структурен проблем. При местните референдуми има разделение между тези, които определят правилата, и тези, които ги следват. При националните — не. Всяка идея за референдум минава през волята на депутатите: те решават дали да го разрешат, какъв да е въпросът и дали резултатът му ще бъде задължителен. Историята показва, че дори при проведен национален референдум — както беше например през 2016 г. — няма правен механизъм, който да задължи Народното събрание да изпълни волята на избирателите, ако тя не съвпада с неговата политическа линия.

Звучи несправедливо? В известен смисъл — да. Но това не означава, че е недемократично. Това е същността на представителната демокрация: решенията се вземат от избраните представители, а не пряко от народа. Ако обществото желае промяна в тази система — например по-широко прилагане на пряка демокрация — тя може да се осъществи единствено чрез промяна на основния закон. Това предполага сериозен обществен натиск, широка политическа воля и най-вероятно — свикване на Велико Народно събрание.

Докато това не се случи, отказите за насрочване на национални референдуми ще продължат да бъдат не просто възможни, а напълно законни. Общественото недоволство от това е напълно разбираемо, но не отразява дефект в системата — а именно начина, по който тя е била създадена да функционира.

Всеки е най-зле: парадоксът на заплатите в обществения сектор

Дискусиите за заплатите в обществения сектор често се водят на тъмно – с неясни сравнения, частични истини и обилна доза емоции. Повечето работещи в него смятат, че получават недостатъчно възнаграждение и че други професии са свръхоблагодетелствани. В този текст се опитвам да осветя някои от основните изкривявания в начина, по който се определят доходите в публичната сфера – и да покажа защо въпросът „кой колко взима“ не е толкова прост, колкото изглежда.

Има нещо дълбоко объркано в начина, по който се определят заплатите в обществения сектор. Работещите там имат основна заплата, както навсякъде, но върху нея се наслагват всякакви добавки – за образователна степен, квалификация, допълнителни отговорности и други. Това прави системата тромава и затруднява както сравненията с частния сектор, така и между отделните професии в рамките на самия публичен сектор, тъй като добавките варират. За учителите са едни, за медицинския персонал – други, за полицаи и военни – трети. Самите служители често не са наясно с реалното си възнаграждение и удобно реферират към основната си заплата. Миналата година четох интервю с университетски преподавател, който се оплакваше, че основната му заплата е около 2000 лв., правейки сравнение с тази на учителите. В същото интервю обаче призна, че с всички добавки получава около 3000 лв. чисто – сума, която го поставя над максималния осигурителен доход за онзи момент и в топ 10% на доходите в страната. Би било много по-смислено всички тези фактори да бъдат интегрирани в дефиницията на длъжността и съответно в основната ѝ заплата – така, както е в частния сектор.

Съществува и друго важно изкривяване в рамките на обществения сектор – различният режим на осигуряване между държавните служители и служителите на трудов договор. При държавните служители всички осигуровки се поемат от държавата като работодател, докато при трудовите правоотношения осигурителната тежест се разпределя между работника и работодателя. В резултат, при равни нетни доходи, основната заплата на държавните служители е с около 16% по-ниска. Това затруднява сравненията и води до изкуствено подценяване на реалните им възнаграждения. Време е този неравен режим да бъде уеднаквен, като служителите на служебни правоотношения преминат към стандартен модел на осигуряване. При запазване на нетната заплата, това би повишило основното възнаграждение с 16%, а разходите за работодателя – с около 4%. Това увеличение спокойно може да бъде покрито от обичайните годишни индексации и в същото време ще подкрепи финансово осигурителната система.

Класът за прослужено време е още един фактор, който съществено изкривява заплащането в обществения сектор и оказва натиск върху основните заплати. Макар на пръв поглед да изглежда справедлив, ефектът му е обратен. Частният сектор традиционно привлича по-млади кадри с по-добри заплати и по-динамична работна среда. В резултат на това, общественият сектор остава с по-висок дял по-възрастни служители, при които добавките за прослужено време са по-големи. Това изчерпва бюджета за труд и ограничава възможностите за реално индексиране на основното възнаграждение – така се затваря порочният кръг.

От гледна точка на работодателя, класът за прослужено време създава допълнителна бариера. При равни други условия, човек с 10 години опит би бил предпочитан пред такъв с 40, тъй като трудовите разходи са значително по-ниски. Същевременно, в динамична икономика допълнителните 30 години трудов стаж невинаги водят до съответно повишена ефективност. Това води до маргинализация на по-възрастните служители, които трудно сменят работа и често остават в системата до пенсиониране, без възможност за развитие.

Най-рационалният подход е тази добавка да бъде премахната изцяло. Ако това е политически трудно, може да се ограничи само до текущото работно място и да не се пренася между работодатели – така ще се стимулира мобилността. Натрупаният стаж до момента може да бъде капитализиран чрез включването му в основната заплата, като се премине към по-прозрачна и устойчива система за възнаграждение.

С оглед на казаното дотук, въпросът как заплащането в обществения сектор да стане по-прозрачно, устойчиво и ориентирано към принос, а не към формални критерии е не по-малко важен от нивото на самите заплати. Само така общественият сектор може да привлича и задържа качествени кадри и да излезе от капана на демотивацията и неефективността. Реформата на системата за възнаграждения е трудна, но наложителна – и колкото по-рано започне, толкова по-голяма полза ще има за всички.

За светската държава и България

Светска държава е форма на управление, при която религията е отделена от държавата и не играе водеща роля в политическите, законодателните и административните процеси. Основни характеристики на светската държава включват:

1. Неутралитет спрямо религиите: Държавата не подкрепя нито една религия и се стреми към равнопоставеност на всички религиозни общности, както и на нерелигиозните хора.
2. Свобода на религията: Гражданите имат правото да изповядват всякаква религия или да не изповядват никаква.
3. Разделение на църква и държава: Религиозните институции нямат влияние върху държавните дела и обратното.
4. Закони, независими от религиозни догми: Законодателството и политиките се основават на принципите на разума, демокрацията и правата на човека, а не на религиозни текстове.

Вторият и третият принцип са залегнали и в Конституцията на България.

Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни.

(2) Религиозните институции са отделени от държавата.

(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Първият принцип е покрит в „Закона за вероизповеданията“, който задава еднакви правила към всички вероизповедания.

Четвъртата точка е леко в сивата зона, доколкото доста национални празници се съобразяват с религиозни празници на традиционната религия в България.

Казусът от последните дни, в който ВКС разреши регистрацията на малка религиозна общност в България, и последвалите реакции на доста политически лица ме накара да се замисля дали България е наистина светска държава.

От една страна, има българска религиозна общност, в която участват православни християни, които искат да отбелязват религиозните си празници по стар стил. Тази общност прави опити да се регистира повече от 10 години и среща всякакви пречки от страна на държавата, което повдига въпроса доколко наистина има свобода на религията.

От друга страна, когато тази общност най-накрая успява да се регистрира, след решение на Европейския съд по правата на човека, се надига някаква политическа пушилка с изявени намерения, които противоречат на принципи едно и три.

Разбирам реакцията на Българска православна църква. Нормално е да не искат конкуренция. Но съм доста неприятно изненадан от реакцията на Правителството и няколкото политически партии. Казусът е повече от принципен и се надявам всякаква политическа намеса по религиозни теми да спре.

Изтичането на лични данни от НАП

Поддържането на информационната сигурност е доста отговорна и трудна задача. Дори да давате най-доброто от себе си, ако сте в такава роля, не сте застрахован от изтичане на данни от организацията, в която работите. Но в случая с изтичането на данни от НАП за мен има доста притеснителни неща, които ще се опитам да обобщя в настоящата бележка.

Процеси за разработка и внедряване на продуктов софтуер. Наивно е да се мисли, че има абсолютно сигурни софтуерни приложения. По-скоро има приложения, които още не са разбити. При разработката на приложения е важно да се отдели внимание как се ограничават щетите, ако приложението бъде пробито, както и на регулярните процеси, които гарантират че състоянието му отговаря на текущите разбирания за сигурност (нови възможности за пробиви се появяват ежедневно). От това, което излезе като коментари от казуса с НАП, оставам с впечатление, че: 

• Използвана е уязвимост в приложение, чрез което са достъпни данни от други приложения (недобре обмислен дизайн); 
• Използваната уязвимост е известна от 2012 година (липса на регулярни процеси за одитиране на софтуера). 

В този контекст дежурните оправдания, че заплатите на IT хората в администрацията са ниски спрямо тези на сектора и поради тази причина, хората, които са наети, толкова си могат, леко увисват. Двете точки по-горе са основно управленски проблем, не технически. Решението му е да имаш адекватни процеси.

От техническа гледна точка има доста автоматизирани решения, които помагат за прилагането на такива процеси – анализиране на слаби места в IT инфраструктура, анализиране на софтуерен код спрямо известни атаки, penetration тестове. По отношение на процесите са важни следните неща:

• Ясно разписани критерии за одобряване/внедряване на софтуер, които са еднакви както за вътрешни, така и за външни разработчици (включително за out of the box решения), с които всички разработчици са запознати 
• Контролна функция в организацията, която проверява изпълнението на дефинираните критерии на регулярна база.
• Одитираща функция в организацията, която се грижи критериите да са актуални. 

В резултат на пробива, НАП помолиха Информационно обслужване да им направят одитиране на информационните системи, но в контекста на тук написаното, това е по-скоро реактивно действие, което не решава основния проблем с процесите. НАП е обществена институция и най-малко дължи обяснение какво е научила от пробива и до какви промени в процесите за внедряване на софтуер ще доведе инцидентът.

Процеси за работа с лични данни. НАП има законово основание да събира лични данни без изрично съгласие на хората, което не означава, че нейните служители не трябва да спазват някакви базови правила въведени от GDPR за обработване на лични данни. От това, което се появи в медийното пространство, оставам с впечатление, че изтеклите данни са някакви моментни експортирания от базата данни, които са съхранявани на вътрешни файлови сървъри. Аз бих очаквал, когато служител на НАП анализира данни от информационната система във връзка с конкретна задача, да прави минимум следното: 

• Да ограничи анализа само до данните, до които има нужда. Честно казано експорт на данни за над 1 милион души, не ми се струва добра практика. Ако анализът предполага обобщаване на такъв обем от данни, най-вероятно могат да се ползват BI инструменти в самата информационна система, вместо да се наливат в инструменти извън нея. 
• Ако се налага експортиране на данни от информационната система, да ограничи достъпа до тях само до хората, които са ангажирани със задачата. Фактът, че странично приложение е имало достъп до тях, води до допускането, че и голяма част от служителите на НАП също са имали достъп до тях.
• Да използва експортираните данни само за нуждите на анализа и да ги премахне след приключване на задачата. В медиите се появи информация, че част от данните са за периоди от преди повече от 10 години. За моите разбирания, това е повече от оперативния интерес на НАП, така че е вероятно съответните експорти са направени доста отдавна. 

Както и в предишната точка, всичко се свежда до съществуването на адекватни процеси, тяхното прилагане и навременно актуализиране.

Политическа отговорност. С оглед на казаното дотук ми се струва, че най-малкото ръководителят на НАП трябва да си подаде оставката. Не знам дали има министър, който е натоварен със стратегията за информационни технологии в правителството, но ако има такъв, е добре да си намери друга работа, по-възможност извън IT сектора. Изказванията на различни политически лица по казуса и техния опит да отклонят вниманието считам меко казано за неуместни, но спокойно мога да отлича министъра на финансите в категорията цинизъм и неадекватност. Дали трябва да носи политическа отговорност за това? Не мога да преценя.

GDPR. Това изтичане на информация е своеволен тест до колко GDPR работи в България. За момента имам смесени чувства по отношение на НАП, тъй като им отнема повече време отколкото е нормално. Само за сравнение, алтернативни форми на проверка за изтекли данни се появиха почти веднага след теча. Интересно ми е как ще се справи Комисията за защита на личните данни с казуса. Ако НАП е причината да изтекат данни, то в целия скандал има още няколко организации, които помогнаха за достигането на бедствено положение и очаквам Комисията да вземе отношение по това.

Българските медии са далеч от цветущо положение, но се опитвам да си представя какво IQ трябва да имат журналистите, за да изтъпанчат в национален ефир линк за сваляне на данните и съответната парола. Въпреки всякакви етични кодекси, в търсене на сензацията, медиите са тези, които направиха данните общо достъпни и са отговорни за тяхното масово разпространение в разрез на разпоредбите по GDPR. Много се надявам Комисията за защита на личните данни да глоби провинилите се медии подобаващо.

На хората, които по една или друга причина са свалили данните, мога да им обърна внимание, че е добре да ги премахнат. Не защото тези данни се ползват със законова защита и който ги съхранява без да е оторизиран подлежи на някакво санкциониране. А защото в тези данни има записи за техни приятели. Едва ли някой от тях иска данните им да се съхраняват от трети лица без тяхно съгласие и най-малко трябва да им се уважи това желание.

Честита национализация

След промените в пенсионното осигуряване, гласувани вчера, може спокойно да се приеме, че вторият стълб за осигуряване е зачеркнат. Твърденията, че това се прави заради хората и им се дава право на избор, са меко казано смешни и само наивници биха им се вързали. На практика, това което е прието, че парите отиват в НОИ, но имаш право да си ги запазиш във фонда. Само че предвид кратките срокове за упражняване на това „право“, то има цена и то доста висока. В моя случай, разходите, които ще трябва да направя биха ми излезнали колкото годишната доходност. За хората, които се намират в чужбина по една или друга причина през това време, упражняването на това право, ще стане икономически неизгодно. За мен тази поправка и на това разчита, че доста от хората или няма да са заинтересовани или няма да могат да упражнят „правото“ си на избор. За сметка на това, прехвърлянето на голяма сума пари от фондовете към НОИ, доста ще натисне цените на активите, определено ще прецака хората, които остават във втория стълб. Разбира се, то ще даде възможност на хора с доста финансов ресурс, да направят добри пари. Мисля, че това обяснява и защо се бърза толкова с тази поправка и се прави в нарушение на всякакви административни и морални правила. Ясно е КОЙ покрай далаверата с КТБ гушна едни пари и сега иска да ги мултиплицира, а пък на ГЕРБ им трябва финансов ресурс в бюджета, чрез който пък да могат да се похвалят какво са направили, както и да облажат някои обръчи.

За мен в решението за поправката, няма нищо принципно и просто потвърждава модела на управление от миналата година. Много се надявам президентът да наложи вето, както и Горанов да вземат да го сменят. Интересно ми е реформаторите, претендиращи, че вкарват нов морал в политиката, дали ще останат в правителството. Аз на тяхно място бих напуснал веднага.  

ГЕРБ срещу майките

През последната седмица имаше протести на майки, които искаха нещо, което ГЕРБ им отне. Майчинството през втората година, да е поне колко МРЗ. От изказвания на разни фактори, се разбра, че това не може да стане, защото ще натовари бюджета с цели 15 млн.лв. на година(едно наистина непосилно бреме). В същото време правителството отпуска 1 млн. лв. за излъчване на родното първенство по телевизията. Нищо лошо, въпрос на приоритети. 

Шефът НОИ, цитиран от Дневник, загатна за основните идеи на социално-демографската политика на ГЕРБ.

 "Логиката да не се предвиди повишаване на помощите за отглеждане на деца през 2013 г. е, че децата на 1 навършена година трябвало да се социализират, а майките им да се върнат на работа, за да не се деквалифицират, обясни директорът на НОИ." 

Посланието е съвсем ясно, в средно-срочен план втора година майчинство няма да има. В тази посока предполагам, че всякакви бивши „експерти“ на Световната банка ще изсипят едно кило аргументи как е по света и ще ги подкрепят с „регресии“ на благосъстояние срещу месеци майчинство.

В настоящия момент обаче намирам това изказване за силно неадекватно. Не знам как е по другите големи населени места, но в София положението с детските градини е зле. От тази статия на Дневник става ясно, че не достигат около 13 хиляди места. Не може да се отрече, че има прогрес по въпроса, но положението е зле. В същото време трябва да се отбележи, че дефицита с местата в яслените групи (за деца от 1 до 3 години) е доста по-сериозен. Предлагането е доста по-малко по чисто обективни причини – тези деца имат нужда от повече грижи. Поради тази причина местата за втора яслена (възраст от 2 до 3 години) група са 2-3 пъти по-малко от местата в градински групи, а тези в първа яслена (от 1 до 2 години) група са още 2 пъти по-малко. Съответно възниква въпросът, ако имаме дефицит на градински групи (деца над 3 години), около 5-6 пъти по-малко места за първа яслена група (деца от 1 до 2 години) и насилим майките да ходят на работа, кой ще гледа децата? 

Няколко възможни опции са както следва:

• Бабите, ако са се измъкнали от пенсионните реформи. Принос към социализиране – нула. 
• Частни детски градини. За възраст от 1 до 3 години пазарът хич не е развит, макар и да има търсене. Разходите започват от 400 лева нагоре, така че за да има финансова изгода за семейството, майката трябва да взима поне 700 лева брутна заплата. 
• Бавачки. Сериозен разход (от 600 лева нагоре), никаква социализация, икономически изгодно, при заплати от 900 лева нагоре. 

Предвид факта, колко често боледуват децата в тази възраст, когато са изложени на социализация (две седмици лекарства на една седмица социализация), може да си представим за какво квалифициране на майките става на въпрос, ако работодателят ги търпи (формално има правни спънки, но практически има доста законови реализации). 

Силно неадекватно ми се струва изказването и на социалния министър, че да има по-високи майчински през втората година, трябва да има увеличение на приходите, с намек към ставката. 

„Парите за майчински се осигуряват от вноските, които постъпват в НОИ за целта и за да се увеличат, трябва да се повишат тези вноски.„ 

През своя мандат ГЕРБ направиха две косвени стъпки в тази посока, но явно си затварят очите за тях: 

• Увеличаването на минималната заплата и осигурителните прагове директно увеличават приходите в НОИ, но от това увеличение, нищо не отива към майчинските. 
• ГЕРБ увеличиха периода, върху който се изчислява сумата за майчински от 12 на 24 месеца. Това увеличение директно намалява обезщетенията плащани през първата година (Нормално е заплатите да растат, съответно в края на периода да се по-високи спрямо началото на периода. Отделно, че част от майките може да не са работили две години), но няма компенсация за втората година. 

Не мога да разбера защо в контекста на задаващата се демографска криза ГЕРБ, в лицето на НОИ, води такава кампания срещу майките и раждаемостта. Само два примера в тази посока: 

• Увеличаване на периода, върху който се изчислява сумата за майчински, при равни други условия води до отлагане на раждането на първо дете. Всеки може да се сети какви са последствията върху демографията. 
• Поради други фактори, раждането на първо се отлага във времето, но то може да бъде компенсирано с по-скорошно раждане на второ дете. Но отново начина, по който се изчисляват обезщетенията действа демотивиращо. Освен ако не застъпите майчинствата, т.е две деца родени в по-малко от година и половина разлика (доста силно изживяване), трябва да изчакате поне две години, след като ви е приключило майчинството, за да може да получавате през първата година на второто ви майчинство обезщетения близки до заплатата ви. В тази връзка ниския размер на майчинските през втората година на първата бременност засилва допълнително проблема. 

Няма да коментирам неща от сорта на спиране на майчинските при записване в детска градина, което прави периодът на адаптация на детето изключително приятно занимание. (хем трябва да си на работа, хем трябва да вземеш детето на обяд и така в продължение на поне седмица). Разбира се, това се компенсира с отпуска (натрупана през годините майчинство), което също е трън в очите на управляващите. Преди известно време, за да си решат проблемите с натрупаните отпуски в администрацията, се прокрадваха идеи как при продължителни отсъствия от работа (по каквато и да е причина) да не се полага отпуска за съответния период. За щастие все още нереализирани.

Виц за 220 милиона евро

Следващият виц е провокиран от “адекватната” реакция на българското правителство относно загубата на 220 милиона евро по програма ФАР.

Франц-Херман Брюнер, шеф на ОЛАФ в разговор със Сергей Станишев:
-Г-н Станишев, не мога да разбера защо не искате да се преборите с корупцията при усвояване на средства от ЕС и хитрувате на дребно. Нали разбирате, че при всяка една измама Ви хващаме?
Сергей Станишев повдигнал очилата, подсмихнал се и леко раздразнено казал:
-Хайде сега ще се обиждаме! Чак пък при всяка една измама ...

Петициите и МОСВ

Следващият цитат от статия на Дневник е нещо, за което каруцарският ми речник е беден за да изкажа възмущението си.

По време на визитата си евродепутатите посетиха незаконните строежи в Рила и Челопеч, където работи златната мина на "Дънди Прешъс Металс". И двамата бяха удивени от полученото от Министерството на околната среда и водите (МОСВ) признание, че построеният път в Националния парк "Рила" е незаконен. От МОСВ така и не дали убедителен отговор защо не са взети мерки срещу неразрешения обект. Зам.министърът на екологията Чавдар Георгиев обясни по този повод, че във ведомството нямало информация за изпратените петиции и затова не е имало възможност да даде подробности на делегация. Но за незаконния път в Рила на община Сапарева баня била наложена глоба от 20 хил. лв. "Освен това смятам, че преди да се пращат петиции до европейските институции, трябва да се опитаме да решим проблемите помежду си в България," коментира Георгиев.

На всички, които са пропуснали за какво иде реч, мога да препоръчам следното клипче.

Аплодисменти за ...

Конференция на икономическа тематика. Откриване от ресорен министър. Пламенна реч за реки от мед и масло на фона на потъващата световна икономика. Аплодисменти от присъстващите. Време за въпроси. Един коректен, но доуточняващ въпрос относно финансирането на реките от мед и масло. Естествен масло-меден източник или политически цикъл (избори след два месеца)? Аплодисменти от присъстващите журналисти.

Любопитно ми е кога ли такова нещо може да се случи в България?

Пътната инфраструктура в София

Обикновено с наближаване на месец август, кметът на София тактично ни напомня (с поредната серия ремонти на главни улици), че е време за някоя и друга седмица да се изнесем нанякъде. Тъй като тази година туристическия сезон е зле (поне така се твърди из пресата), то тактичното напомняне е добило по-големи размери. Не че имам нещо против ремонтите, но си мисля, че преди да се затварят улици трябва да се мисли малко с главата. От инфраструктурна гледна точка един от най-големите проблеми на София е лошата свързаност на отделните съседни квартали. Ако отворите една карта на София ще видите, че повечето големи булеварди са от и към центъра на София и доста пъти е много по-удобно да се замъкнеш до центъра и от там да отпрашиш нанякъде, отколкото да се провираш през разни улички (ако не вярват, просто се замислете как е най-удобно да се замъкнете от Младост 2 до Красно село). В това отношение и маршрутите на градския транспорт не правят изключение. Като че ли единствения смислен пръстен, който описва София е околовръстното шосе, само че последните няколко години тече разширяване на южната дъга (с темповете, с които става това разширения, човек би си помислил, че отдолу се прокарват и тунелите за бъдещ пръстен на метрото) и разни отсечки се затварят, а през северната дъга (там се започват ад се повтарят грешките от южната, а именно нека първо я застроим и след това ще я разширяваме) обикалянето е толкова голямо, че като време човек би се нахакал смело в задръстването през центъра.

В момента се изгражда детелината на Симеоновско шосе и околовръстното шосе. Поради тази причина за няколко седмици е затворен участъка между Бистришко шосе и Симеоновско шосе. Тъй като трафика трябва да минава отнякъде, като че ли има две алтернативи. Първата е през Бистрица и Симеоново, а втората е през Студентски град. Повече от ясно е, че ако вашата крайна цел е някоя от Младост-ите с по-малка номерация, то пътят през Студентски град е за предпочитане. Незнайно защо, точно в този момент някой е решил, че и въпросния път през Студентски град трябва да се ремонтира и просто е направил ситуацията пълен ад. Представете си, че ви се налага да пътувате от Люлин до Бизнес парка в Младост. Предвид ситуацията по околовръстното и ситуацията в Студентски град, то някак си логично идва да предпочетете минаването през центъра. Ще минете, ама друг път. Кметът е решил да отдели месец и нещо време в ремонти на Сливница и Данаил Николаев.

Принципно, за да няма такива проблеми за в бъдеще, то освен околовръстното трябва да се изградят още пръстени около София. Като че ли малко или много има загатнати такива и все се говори за някакви „пробиви”, но поне според мен чисто концептуално подходът е сбъркан, тъй като повечето проекти, за които съм чувал, касаят пръстени, които са по-скоро близко до центъра, отколкото до крайните квартали и по този начин освен да се стимулира допълнително трафика в централните части на София, друго едва ли ще се постигне. Всеки с малко сиви клетки в главата (като слушам какви глупави идеи има за естакади и пътища на две нива в центъра на София, то едва ли общинарите са сред хората с наличието на такива клетки) ще се стреми да направи точно обратното.

Отзвук

От време на време по разни поводи се налага да се мотая извън България. Толкова, доколкото на летището една от касиерките в един магазин, виждайки ми бордната карта и накъде пътувам, ме поздрави и се сбогува с мен на български, явно не сме чак толкова неизвестно кътче на картата. Разбира се, за нашата популярност доста голям принос имат нашите политици, макар и да не е с добро. В неделя вечер, докато преглеждах програмите по телевизията да се ориентирам каква е прогнозата за времето, попаднах на вечерната емисия в Euronews. Във водещите новини ми се появи познато от някъде лице, което докато се сетя на кой принадлежи, беше придружено с коментар от сорта на: „Румен Петков подаде оставка заради връзки с мафията”. Добре, че бяха изборите в Италия, иначе щяхме да бъдем първата водеща новина. Явно чуждите медии добре се ориентират кое е сензация. Предполагам, че в по-уредените страни като стане скандал, новините се фокусират върху фактите от скандала и това, че въпросното лице, намесено в него, ще се оттегли доброволно се подразбира. Нямам представа дали при първоначалното отразяване на скандала в чуждите медии, липсата на оставка е било предадено като новина (в смисъла, който влага Бареков), но сега определено беше отразено като сензация. Репортажът след това беше убийствен. Кадри с убийството на Георги Стоев със всички политически коментари около него, комбинирано с факти за броя убити през последните години без нито един заподозрян. Колкото и да не е предубеден човек, сериозно би се замислил дали иска да стъпи в нашата страна.

Спор няма, че сме големи тарикати, но като гледам и останалите от ЕС са доста адаптивни и не знам доколко може да си изчистваме имиджа с това, че нищо фатално не се е случило или да омаловажаваме проблемите, както прави един бедствен министър:

Европейската комисия постави миналата седмица срок от два месеца за доизграждане на системата, но от министерството на бедствията и авариите, казаха че реалистично телефонът ще работи за цялата страна в края на тази година. От ведомството успокояват, че докато делото започне да се разглежда ще минат около две години и дотогава системата ще функционира.

Що е капитализъм?

Като продължение на анонса от предишния постинг, ще разкажа какво се случи на прословутата среща или поне на частта, на която присъствах. Тя беше на „икономическа” тематика и беше пълна пародия поради няколко причини. Основната е свързана с това, че трима медийни икономисти (в смисъл, че присъстват много из медиите, а не че познанията им по икономика са на нивото на някой журналист) се опитаха да разтягат до болка познатите локуми, само че този път пречупени през някакви философски възгледи и то пред философи. Груба грешка. Първо бяха страшно неуверени, а лекциите им звучаха като абстрактна японска поезия. Второ дадоха много кофти примери. Добре, че присъстващите в залата философи бяха от една страна възпитани и не им се разправяше с някакви заблудени младежи, а от друга страна начинът, по който бе организирана дискусията, не позволяваше да станат каквито и да е дискусии. За да кажеш каквото и да било мнение или въпрос трябва да се отиде до някакъв микрофон в далечния край на залата и при малко повече късмет може да получиш и отговор (доста смислени питания бяха игнорирани), което определено не е окуражаващо дискусията. Организацията не се издънваше само с това. Един от лекторите закъсня с 45 минути, което наложи лекцията му да се измести най-отзад в панела, да започнат някакви дискусии, да бъдат прекъснати в момент, в който започват да стават интересни, за да си каже глупостите закъснелия лектор и после да започнат отначало.

Все пак да кажа и нещо за съществото на изложенията. Както сте видели от писмото, то капитализмът не е това, което познаваме и изобщо нещата не се въртели около парите, а около идеите и свободата да твориш. Последното някак си (не)естествено се прехвърли към индивидуалната свобода и как пазарът трябвало да бъде свободен и колко вредни били регулациите. Wtf?!? Мисля, че на всеки с малко акъл в главата му е ясно, че такова животно като пазарна икономика съществува единствено в някакви идеалистични модели в учебниците по микроикономика. Ако се вгледаме в момента в реалната ситуация, то разни предположения за симетричност на информацията, равнопоставеност на участниците на пазара и т.н. нещо да не изглеждат много изпълнени. Жестоката истина е, че размерът е от значение и по-големите диктуват поведението на по-малките. Всякакви такива несъвършенства се адресират с регулации, от които има печеливши и губещи. Разбира се, това не значи, че всяка регулация е смислена, но определено крайността без регулации е обществено неприемлива.

Въпросът с равнопоставеността на отделните участници на пазара бе доста каруцарски коментиран от един лекторите. Според него всеки има свобода да избира и никой не му налага избора. Като ти е скъп хляба ще си го произвеждаш сам. Като ти е скъп тока, ще караш без него, все пак преди 1000 години хората са се оправяли без него и т.н. В крайна сметка всяко нещо си има алтернативна цена и ако тя те устройва (което доста рядко се случва) не участвай на пазара.

Като цяло тази теза е доста грешна. Човек какъвто и да е индивидуалист не може да игнорира хората около него. Най-елементарният пример са съседските взаимоотношения в един блок. Опитай се да игнорираш младежа дето прави шумен купон до ранни зори, някой, на който кучето му се облекчава на пътеката пред входа, съседа отгоре, който си тупа нещата над прането ти и т.н. В обществото е същото нещо и човек трябва да се съобразява с останалите. Възползвайки се от монополното си положение може да диктуваш правилата, но от друга страна, ако притиснеш много останалите те ще те изритат в буквалния смисъл и в крайна сметка от нарушаването на баланса никой не печели.

Освен това тезата изказана точно от този лектор е страшно безпринципна. Всеки, който се заел да прави бизнес в областта на икономическите анализи, знае колко е тънък пазара. Едно-две NGO-та са хванали основните проекти, които се финансират отвън, и за останалите остава да се борят за някакви трошички. В момента, в който същия този лектор седна на държавната софра, то тонът му към правителството доста омекна. Разбира се, че е имал свободата да не го направи, но явно не му е стискало. Пазар, какво да го правиш? Клиентът е винаги прав и не може да си принципен.

Този пример илюстрира до какво води свободата на пазара. Определено не е до свобода да твориш (какво хубаво противоречие, някак си така дефинираните цели на капитализма са несъвместими), за която се иска доста финансова независимост. Така че не се учудвайте, когато малките участници на пазара се групират в някакви организации за си защитават общите си интереси. Просто хвърлете поглед на някой учебник, в който се коментират кооперативни и некооперативните аспекти на теория на игрите.

Та, за който не е разбрал, всичко се върти около парите. Sad but true.

Злите сили

Една от любимите ми песни на Васко Кръпката е „Злите сили”. Не знам защо, но веднага се сетих за нея, когато прочетох следното писмо (случайно или не попаднало при мен):

Искате ли да присъствате на началото на края на лявото (истинския, а не мимикриите, на които сме били свидетели до сега), на социалната държава и на вярата в чудодейни спасения тип „добрия цар” и „силната ръка”?

Българското общество за индивидуална свобода (БОИС) Ви кани на кръгла маса-дискусия, която ще даде на дясномислещите хора нови аргументи в полза на пазара.

Противниците на свободния пазар твърдят, че той е “нечестен”, “жесток” и “безскрупулен.” Много хора приемат, че пазарите са необходими, но имат смътното усещане, че „в тях има нещо неморално”. Те се страхуват, че пазарите водят до неравенство и не харесват „егоистичния интерес”, който се отразява в тях.

На тези хора ние ще дадем моралните аргументи, които да използват през следващите няколко десетилетия, в защита на свободния пазар и неговия политически проект – капитализма. Тези аргументи съществуват отдавна, но артикулирането им за първи път в публичното пространство на България ще предизвика сензация и интелектуален шок. И, надяваме се, коренна промяна в представите за него.

В съвременното общество капитализмът е смятан за най-подходящия обществен строй единствено заради своята ненадмината икономическа ефективност. Смята се, че неговата роля е само да натрупва благосъстояние, което някаква колективистично настроена обществена надстройка е оторизирана да преразпределя за да постигне по-хармонично и справедливо общество. Това е заблуда, върху която са основани редица политически течения - както леви (социалдемокрация), така и десни (християндемокрация).

Всички тези течения разглеждат създаването на благосъстояние като само по себе неблагородно и антисоциално, а неговото преразпределение – за благородно решаване на социални проблеми. Това убеждение е разпространено до такава степен, че тези, които защитават преразпределението (социалисти, профсъюзи, политици), започват да се отъждествяват с морала и социалната отговорност! (Смята се, например, че е морално е да защитаваш трудещите се, потребителите, а работодателите, търговците и т. н. са по дефиниция неморални.)

Оттук и дълбоката вътрешна неприязън към бизнеса и неговите представители и тяхното изолиране от големите обществени дебати. Тяхното мнение се търси само по въпроси, които пряко засягат дейността им – квоти, осигуровки, трудово законодателство, професионално обучение и т. н. Това създава впечатлението в обществото, че те или нямат какво да кажат на хората, или гузно мълчат. А това не е така.

За поддръжниците на свободния пазар етичното решаване на проблемите е и най-практичното, и най-хуманното. Стремежът на хората да си сътрудничат и да подобряват собствения си живот, животът на семействата си и на съседите си, е естествен. Личните възнаграждения и наказания за успех и провал на пазара са трудният, но ефикасен път към по-голямо знание, мъдрост и благоденствие.

Философията в защита на капитализма съществува от доста години и става все по-популярна. Причината за все още бавното й разпространение са както преобладаващите колективистки нагласи на миналото столетие, така и съзнателното й маргинализиране и „замитане под килима” от страна на политическия мейнстрийм на Запад, който вижда в нея заплаха за собственото си съществуване. Според тази философия, капитализмът е не само ефективен и икономически преуспяващ - той по природа е морален. А тъй като се основава и на доброволни договаряния между хората – и благороден.

...

БОИС смята, че дългосрочната тенденция в световен мащаб вече се обръща, и че дясното вече е изчерпало популисткия си потенциал в България. През следващите няколко десетилетия ще бъдем свидетели на моралното реабилитиране на капитализма. Повратният момент за България ще бъде тъкмо тази дискусия – от една страна защото е първа по рода си, от друга защото гладът за смислен дебат вдясно е много голям. Така че, присъствайки на дискусията „Просперитетът обича свободата”, ще имате уникалната възможност да наблюдавате раждането на най-модерната тенденция в обществения живот на България.

Няма да казвам кой е подателят на писмото, макар че то е пратено от трето лице от някакъв game клуб. Няма да коментирам стила и избора на изразни средства. Поне на мен такива неща не ми влияят или впечатляват. За сметка на това си направих аналогии с разни исторически събития. Някакви хора се самонавиват и искат да разпространяват своите убеждения. Звучи ли Ви познато? Поне на мен асоциациите са ми религиозни. Честно казано нямам нищо против хората да си вярват в каквото си искат, стига да не се взимат на сериозно, с което да пречат на останалите. В крайна сметка едва ли е имало полза от кръстоносните походи, Инквизицията и всякакъв друг религиозен джихад. Не вярвам нещо добро да донесе и съвременната им версия.

Индивидуалната свобода

Последните няколко години разни младежи непрекъснато ни облъчват със съвети какво трябва да се направи за благото на страната и хората в нея. То не беше намаляване на държавната намеса в икономиката (каквото и да значи това), то не бяха данъчни реформи (в полза на тесен кръг хора) или пък съкращаване на разходите (без ясното виждане как ще стане това). Това щяло да увеличи индивидуалната свобода и да се отрази положително на всички. В такива ситуации се сещам за един пасаж (то няколко поредни страници са интересни в тази връзка, но няма как да ги цитирам, пък от друга страна ме мързи да ги преразкажа в контекста, в който ми трябват) от „Интересни Времена“ на Тери Пратчет в издание на ИК „Вузев“ и превод на Владимир Зарков:

Вторачи се унило в пода. Животът на мъжете с биволи несъмнено беше достатъчно тягостен и без някой да им помага... Как му се искаше да каже на хлапетата: „Защо сте и толкова симпатични, и толкова тъпи? Най-голямото добро, което може да сторите на селяните, е да ги оставите на мира. Когато грамотните започнат да се борят вместо неграмотните, само забъркват поредната гнусотия. Щом толкова искате да им помогнете, постройте голяма библиотека или нещо подобно... и не заключвайте вратата.“

На доста хора в България не им дреме много за това имат или нямат индивидуална свобода. Още по-малко им дреме за хората, които се мъчат да извоюват такава за всеки. Но тъй като свободата не идва даром, определено не са склонни да платят цената за нея. В крайна сметка не всички са максималисти, за да им трябва свобода за да вършат глупости. Или както се казва в такива случаи: „Който не рискува, не губи“.

Оползотворяване на отпадъците

Когато човек се сдобива с „нещо" (предмет или услуга) то той би трябвало да взима предвид следните три компонента: разходи за първоначално придобиване, разходи при експлоатация и разходи по замазване на щетите. Възможно е за някои неща разходите по даден компонент да са нула. Например вървим си през някакви ливади в Родопите, минаваме покрай джанка, откъсваме няколко джанки (никакви разходи по придобиване), дъвчем си го на спокойствие (никакви разходи покрай експлоатацията) и изхвърляме костилката (това не прави някакви екологични щети, които трябва да покриваме). В другата крайност е произвеждането на електричество, използвайки АЕЦ, където основните разходи са концентрирани в първия и последния компонент. Едва ли някой е очаквал отработеното ядрено гориво да се хвърля на ливадата или след изчерпване на жизнения цикъл на реакторите, те да бъдат оставени на произвола на съдбата. За съжаление в доста други случаи последният компонент присъства, макар и да ни са даваме сметка за това и съответно да не го взимаме предвид, когато правим своя избор.

Покрай техническия прогрес, който се наблюдава през последните 100 години в употреба влизат какви ли не материали, чрез които животът ни става по-лесен. Лошото е, че в повечето случаи, същите тези неща са доста резистентни и не се разграждат с времето (сигурно и затова се ползват). Последното комбинирано с нарастването на населението и доходите на човек води до това, че доста такива материали поемат своя път към депата с отпадъци. Вземете за пример всякакви пластмасови и найлонови опаковки. За разликата от изхвърлените огризки от ябълки, те ще седят и ще си се трупат, без кой знае какви шансове за разграждане. С темповете, с които ядем, цялата Земя ще стане едно голямо сметище за едва ли повече от 100 години. Това ми е един от основните мотиви да подкрепям и участвам в разделното събиране на отпадъци. Не толкова поради факта, че така се пестяла някаква енергия и се намалявали въглеродни емисии и прочие, а поради факта, че по този начин се отлага времето, в което планетата ще стане един голям кенеф.

И докато за някои отпадъци процесът на рециклиране идва някак си икономически обосновано, то за доста това не е така. Причината е, че разходите по преработване на отпадъците надхвърлят приходите, които могат да се реализират. В януарския брой на National Geographic се разглежда темата с електронните отпадъци. Положението с тях никак не е розово (тепърва ще се генерират електронни отпадъци, тъй като бумът в електрониката беше сравнително наскоро) и препоръчвам на всеки, ако има възможност да прегледа материалите по темата (линк1, линк2). С електронните отпадъци едва ли се изчерпват екологичните проблеми, тъй като и вълната от нанотехнологиите тепърва се задава. По отношение на тях от екологична гледна точка нещата седят доста по-трагично. Не знам дали Ви прави впечатление, но колкото по-напредва техническия прогрес, толкова по гадни стават отпадъците.

За момента ние като че ли сме в по-добрата част на света, толкова до колкото има директива на ЕС, която касае събирането на електронните отпадъци. Разбира се, съответната директива е транспонирана (формално) в българското законодателство (не знам до колко ще е стабилен линка). Не съм се интересувал в детайли какво гласи тя, както и какви са практиките в отделните страни членки, но според статията в National Geographic част от страните се отървават като изнасят в трети страни (разбира се, за тяхното благополучие, както ние се напълнихме с какви ли не трошки от европейските автоморги). В България нещата са решени, като се събира такса, която се калкулира в цената на електроуредите, които купуваме. Преди 2-3 години гледах някакви сметки и разчети на МОСВ, относно прилагането на потребителските такси. То не бяха изграждане на пунктове за събиране на отпадъците, купуване на товарни автомобили, с които част от тях да се превозват до Германия, където да се преработват, разходи по преработването, заплати за хора и т.н. Планове как цялата система ще се изгради по отделните места. Оценки за приходите, които излизаха доста сериозни на база оцененото потребление и предложените такси. Всичко много хубаво, но досега от цялото това нещо нищо не се е реализирало, пък таксите се събират. Единственото нещо, което съм виждал е в дъното на паркинга на Технополис в Младост едно контейнерче, което пишеше, че е за електронни отпадъци. Както може и да се очаква, седеше празно (след някоя и друга година като ни оценяват за изпълнението на директивата не бих се учудил, ако глобят страната здраво).

Като се позамисли човек, подобни принципи седят и при събирането на опаковките. За сега се събират формално, така че разни фирми да не плащат потребителски такси, които ако не им се бяха досвидяли, щяхме и сега да си изхвърляме отпадъците от опаковки в стандартните контейнери, а държавата щеше да събира такси. Явно този икономически подход към момента да не върши много работа и може би трябва да се премине към по-сериозни регулации. Като че ли най-читавата схема е обратното изкупуване (като при бутилките с бира – пълна за празна), т.е. при покупката всяка нова стока да се дава отстъпка ако се върне стара техника. Малко или много е на принципа на таксите, с тази разлика, че когато потребителят си купува нов хладилник да речем е стимулиран да върне стария (ако има такъв, независимо дали работи или не) вместо да го хвърли до кошчето за боклук (което е нарушение на закона) и да се надява някой циганин до го оползотвори подобаващо, нищо че разни токсични работи ще попаднат в почвата и въздухът. От своя страна пък дистрибуторите на техника прекарват отпадъците до пунктовете за събиране и по-този начин биха си спестили някаква част от еко таксата (няма как да си я спестят цялата, защото самото рециклиране е скъпо) или пък да извършат рециклирането за своя сметка (при този вариант има риск боклукът да бъде изнесен за трети страни).

Разсъждавайки върху тези неща се зачудих до колко може с някакви икономически мерки да се стимулира екологичното отношение на хората. Някак си неусетно си представих някакви аналози на първата и втората теорема на благосъстоянието при модели на общо равновесие и доколко нещо, което е ефективно по Парето в някакъв смисъл, може да бъде поддържано чрез правилна фискална политика като равновесие в някакъв икономически модел, в който са диференцирани екологично приемливи и неприемливи стоки и производствени процеси. Ако някой е срещал нещо по въпроса, нека да сподели.

Толерантност по пътищата

Покрай постинга на dzver относно нетолерантността по пътищата се присетих за две случки. Първата е с мое участие и засега е единствения сериозен контакт (подпирането на някой в задръстване поради това, че неусетно съм си вдигнал крака от спирачката не ги броя) с друга кола, който за щастие не се превърна в ПТП. Случката се развива преди може би 7 години. Спускайки се надолу по Симеоновско шосе ме хваща светофара пред Зоологическата градина. Аз съм първа кола на светофара в лявата лента, а до мен в дясната лента се намира друг автомобил. Както така си седим и си чакаме да светне зелено, се чуват свирене на спирачки (настилката беше мокра) и докато се усетя какво става, някакъв преминава с не лоша скорост между мен и съседния автомобил. Явно имахме късмет, че между нас имаше достатъчно място (макар аз да не бих се ангажирал да мина с 40 km/h през такава дупка, просто няма да я уцеля), но все пак натрапникът ни обърна огледалата. Аз си оправих моето и шокиран останах да се радвам, че само с това съм се отървал, но съседа от дясно реши да се прави на мъж и се почнаха някакви бибипкания и засичания.

Все пак тази история е от едни други времена, когато трафикът в София беше доста по-различен и шофьорите не толкова нервни. Втората история се разви преди около година и в нея съм само наблюдател от един автобус (последното ми помогна да имам добра гледка към случката). Действието се развива на бул. Климент Охридски, непосредствено преди кърстовищего с Г. М. Димитров. Тогава покрай строежа на метрото правиха тунелите, които пресичат булеварда и пътните ленти бяха стеснени, имаше разни премествания на пътя, поради което трафикът беше ад. В час пик се получаваха големи задръствания. В такава ситуация разни тарикати карат в насрещното и се надяват да успеят да се включат (по-скоро до ги пусне някой) преди стеснението. В деня на случката задръстването беше голямо. От Техническия университет до Онкология се взимаше за 15 минути с кола. Един тарикат с лъскава черна кола (не мога да се сетя дали беше БМВ или Мерцедес) искаше да се намести в съседната лента. Разбираемо защо водачът на очуканата до него кола не иска да го пусне. Тарикатът обаче се оказва не само нахален, но тъп и упорит. Вместо да се пробва да влезе пред следващата кола си настоява на своето и вкарва в употреба клаксони, а може би и жестове. Водачът на другия автомобил явно се окозва по-умен и решава да отстъпи. Или поне така изглежда привидно. Тъй като е задръстването е голямо и няма къде да се ходи, след рязко тръгване и рязко спиране зад тарикатът, човекът, висок и хърбав мъж, излиза от колата и отива да търси обяснение от тариката. Не знам какво са си казали, но разговорът беше кратък. Това, което последва, бе отваряне на шофьорската врата на гъзарската кола от страна на хърбата и измъкване на тариката (като не си слагаш колан те измъкват лесно), който се оказа доста пълен костюмар. Размерите не предполагаха, което щеше да се случи. Хърбата с доста отработено движение завъртя тариката и го хвана с лакът за гушата, така че последния не само, че не можеше да мръдне, но най-вероятно се и задушаваше, и започна едно налагане. Тъй като в тази ситуация не се намират свободни ръце, то налагането се изразяваше в блъскане на главата на тариката в тавана на автомобилът му. Здраво. Мога да се обзаложа, че са се получили деформации по ламарините. Първите ми впечатления бяха, че тарикатът е взел дал. Просто не виждах изход от ситуацията. С него пътуваше някаква наконтена жена, която излезе да го спасява. Последното се изразяваше в някакви жалки опити да налага агресора. Без резултат. Хватката беше желязна. В следващия момент излезе една жена от другия автомобил да прибира побойника си. Също без резултат. Пичът беше здрав. Просто гледката как налага някакъв, който е почти два пъти по-тежък от него, как някаква жена го налага с чанта, а друга се мъчи да го дърпа не може да се опише. И тогава се намеси някакъв човек от трета кола. Нисичък, но едър за размера си. Подходи с бавна стъпка ала Бате Бойко на оглед към мястото на сбиването. Застана между двамата мъже и с аристократичен жест даде да се разбере, че това трябва да приключи. Хърбата отпусна хватката и успя да получи едно круше от тариката. Какво е станало после, не знам, тъй като автобусът, в който бях, потегли, но явно целият натоварен трафик се отразява зле на психиката на шофьорите и те се чувстват все едно са на война.

Лошото е, че във война рядко има печеливши. Колкото и да е трудно, в цялата тази обстановка човек трябва да е толерантен, да подхожда с разбиране към останалите участници в движението, а когато не среща такова от тях да не се ядосва. С това нищо няма да промени.

Общото между циганите и средната класа

Циганите са виновни за всичко! Да са живи и здрави, че да имаме с какво да се оправдаваме. Не, не ги оправдавам, но определено се дразня, когато някой оправдава недобросъвестността си на техен гръб. Като цяло са ниско образовани, трудно си намират работа и малко или много представляват някакъв проблем за обществото (най-малко заради начините, чрез които си финансират съществуването). Поради тази причина са малко повече толерирани. За съжаление това не решава проблема, но създава някаква форма на комплекси сред останалите (сигурно често се чували фразата: „Няма да си дупча билети, докато не почнат да глобяват и циганите“, като това може да бъде доста сериозен аргумент в спора с контрольора от СКГТ, но сам по себе си този аргумент е несъстоятелен, тъй като не само циганите са „привилегирована“ група за СКГТ и в аргумента спокойно може да замените думата „циганин“ с „пенсионер“). Семействата им са многодетни и това само задълбочава проблемът. Спомням си преди 2 години като скова един здрав студ през зимата и Бате Бойко, като новоизбран кмет, реши да прави PR акция в спасяване на бездомните. Та в някакъв репортаж, го даваха как се завира в някакви шахти на топлофикация, където се топлеха някакви цигани. Радостта, която ги обзе, едва ли щеше да надхвърли тази от появяването на Супермен, но Бате Бойко я изпари със следния въпрос: „Като нямате пари, защо ги раждате тези деца?“ и такова конско дръпна на някакъв колко безотговорен бил, че само за секс мислел, без да вземе предвид последствията и после търсел помощ от държавата или общината (тук може би малко преекспонирам, но смисълът беше такъв).

Интересно къде в цялата картина се намесва средната класа? В последно време в България някой като се види с малко повече излишни пари и си купува кола. Определено е удобство наличието на кола, а сигурно е въпрос и на престиж наличието и, като по-този начин се показва, че парите не отиват само за преживяване. Само че в цялото това поведение никой не мисли къде ще я паркира тази кола. Не става въпрос за паркирането в центъра (в центъра проблемът се решава лесно стига да има воля) или около местоработата. Става въпрос за паркирането на колата около местодомуването на собственика, проблем, който се наблюдава основно в крайните квартали. Решението на проблемът за момента се състои в паркиране по тротоари, градинки и детски площадки. Шофьорите живущи в „соц кварталите“ са малко по-привилегировани, защото навремето там са правени по-широки тротоари, пък и междублоковото пространство бая коли може да събере. Как да не ти стане драго, като видиш коли за по 15-20 хиляди паркирани на някоя полянка и собствениците им всеки кофти климатичен ден газят в кал от и до колата. По-заможните хора, които са се уредили с ново строителство, са изправени пред още по-сериозни предизвикателства. Сегашните строители правят тротоари, по които повече от двама души трудно се разминават, а междублоковите пространства са силно уплътнени. Все пак земята е скъпа, пък при всяка инвестиция е важна възвращаемостта. Макар и тези хора все някак си да намират къде да паркират (най-често на ливадата в съседен имот, на който още не е започнало да се строи), то перспективата е ситуацията им да влошава. Някак си неусетно проблемът с паркирането се превръща в проблем на обществото – изорано футболно парко игрище, малки деца, играещи си, около преминаващи коли, кални улици и тротоари. Ако вземете да питате някой дали е редно да паркира така, то той ще вдигне рамене и ще прехвърли топката към общината.

Не знам дали правите аналогия между двата казуса, но за мен тя е очевидна. Някаква група от обществото, угаждайки на своите капризи, не гледа по на далеч от носа си и по този начин създава на всички проблеми, които се очаква общината и/или държавата да разреши.

Образованието и ампутирането на мозъци

Преди няколко години водих упражнения към един курс на студенти от икономическа специалност. Като цяло идеята на курса беше да се разгледат няколко математически абстракции, чрез които да се моделират разни явления в икономиката. От една страна курсът не беше добре структуриран (за съжаление нищо не можех да направя по въпроса), а от друга техниките, които се използваха не бяха от най-лесните за не математическа специалност и за да успея да мотивирам студентите, че си заслужава целият зор, се мъчех да давам примери и задачи максимално близко да практиката. Като цяло смислените приложни задачи се решават с инструментариум извън разглеждания в курса, но като се има предвид, че идвах от практиката, не ми беше трудно да измисля и такива, които да се ограничат в рамките на преподавания до момента математически апарат. Само че странните неща за мен започнаха точно поради този мой опит. Оказа се, че студентите без кой знае какъв проблем могат да решават даден клас математически задачи, макар и да им се виждаше безсмислено да го знаят, но ако аз им формулирам същата задача, като някаква текстова икономическа задача, започваха да гледат стерео и не можеха да си формулират математическата задача, която съответстваше на текстовата задача. Определено хората не бяха глупави, но това им беше трудно. За мен остана учудването, че не съобразяваха очевидни неща.

Няколко години по-късно мисля, че разбрах какъв е проблемът. В момента (все още) подготвям по математика едно момче за кандидатстване след 7 клас. В такива ситуации се хваща някой сборник и се върви по него. Едно от първите неща, които излязоха наяве, бе това, че има проблеми с решаването на текстови задачи. Успеваемостта бе далеч от двуцифрено число. Макар и да обясних концепциите как неизвестните неща ги означаваме с някакви букви и условията на задачата ги формализираме с някакви равенства, от които ще намерим стойностите на неизвестните букви, то работата не даваше добри резултати. Или щеше да реши една задача, а следващата, която е абсолютно същата, но не става въпрос за ябълки и круши, а за маси и столове нямаше да реши или на следващата ни среща просто щеше да е забравил всичко, което съм му казал. Е никой не се е родил научен. Прецених, че на тези неща ще акцентираме допълнително и на първо време ще решаваме математически формулирани задачи, които за материала, който се изучава се свежда до уравнения и неравенства с едно неизвестно.

В този материал момчето като че ли не срещаше затруднения. Вярно правеше грешки на някои места от недоглеждане или бързане, но като че ли нямаше проблеми със задачите. След като реши доста от елементарните задачи, някак си логично го сложих във Висшата лига и започнах да му давам по-сложни задачи, в които трябваше да се комбинират няколко неща или самите сметки бяха по-сложни. Точно в този момент осъзнах какво сме правили до момента. Оказа се, че момчето не може да решава задачите, които съм му давал до момента. Всъщност, след като е получавал отговорите, явно е можел, но действията, които е извършвал не са били осъзнати, а просто като някакво правило, без да е ясно защо така се правят нещата. Истината беше, че не можеше да разкрива скоби на аритметични изрази, да прехвърля неща от едната страна в другата страна на равенство или неравенство и куп други дребни и тривиални неща. Просто докато съм му давал прости задачи съм попадал на класове задачи, които той е назубрил какво трябва да напише.

При тази постановка възниква въпросът: кой има нужда от такова образование? Мисля, че е излишно да казвам, че въпросното момче е сред отличниците в класа си, но жестоката истина е, че той не може да ползва в реалния живот нещата, които му се преподават по математика. Ако по аналогичен начин седят и нещата по другите предмети, то цялото образование е излишно, тъй като се превръща в зубрене на неща, които са далеч от смислено приложение, а в същото време децата не се стимулират да мислят. За какво развиване на обща култура може да се говори, ако знанията не се осмислят. Вместо в училище децата да се развиват, те се осакатяват и стават инвалиди, мозъчни инвалиди. На повърхността родителите виждат как децата им изкарват високи оценки, но като се стигне до приемни изпити, матури или интервюта за работа истината лъсва наяве.