Имало едно време

Всяка приказка започва с имало едно време и тази няма да направи изключение. Та ... имало едно време един лидер на една партия. Понеже поел партията в труден за нея момент, нямало как и стоял няколко години в опозиция. Но се задали президентски избори и случайно или не, взел че ги спечелил. По принцип Президента има само представителни функции и от него не зависило нещо кой знае какво, но нашия човек решил да бъде по-активен. По почина на американския президент се обградил със съветници, чиято структура и ресори копирали структурата на правителството. Може да ви се струва глупаво и да е само харчене на пари, но партията, която го е издигнала продължавала да бъде в опозиция във втори пореден парламент и това било един начин да загрява за следващите избори. Малко или много доверените съветници на Президента били на ниво в своята област и Президента без да се замисля ги уреждал на добри позиции. Така някои станали членове на Управителния съвет на Централната банка и въпреки, че не били глупави, правили изказвания, които не са допустими за хора на такава позиция (все пак едва ли е ще се чувствате комфортно, ако от устата на такъв човек чуете, че те в централната банка не били много компетентни и трябвало бързо да се приема общата парична единица, така че да не носят много отговорност). Друг съветник станал главен прокурор, а трети, който бил цанен за министър-председател в едно евентуално коалиционно правителство, когато неговата партия спечелила изборите, бил принуден да се задоволи с длъжността на външен министър. Странното било, че от позицията на външен министър, въпросният съветник без проблем се изказвал по всякакви икономически и финансови тематики и неговите изказвания, които понякога били доста куриозни, се взимали за официална позиция на правителството.

Като цяло не можело да се отрекат качествата на тези приближени съветници на Президента и някои от тях успешно разпънали мрежа от протежета. Все пак в повечето случаи Президентът е трябвало да назначи някой. Без да прави кой знае какви грешки, с изключение на награждаването на хора от бившия репресивен апарат на държавата, Президентът се радвал на добър медиен комфорт. Но нещеш ли в навечерието на поредните президентски избори, някакъв журналист задал въпрос, който съдържал в себе си неудобен слух и настанала една какафония ....

Разбира това не е края на приказката. Тя продължава, а и доста интересни неща се случват около някои второстепенни герои в нея. Но за това друг път. Само за финал мога да кажа, че ако някой прави аналогии с реални действия и събития, то това се дължи само на неговото въображение и добра информираност.

Напред или назад?

Този постинг е някакво естествено продължения на предишния. Ясно е, че правителството провежда някаква политика (добра или лоша), която е между двете крайности (ако не беше така, то поне една от двете крайности нямаше да съществува) и точно правителството е в най-добра позиция да ги тушира. На практика не се получава така. Като цяло правителствата в България не знаят как да комуникират с хората, рядко успяват да аргументират политиката, която провеждат (защо правят нещо конкретно и какви са били алтернативите), а още по рядко да обяснят какво правят с прости думи на хората. Този факт е още по-загадъчен при положение, че в държавната администрация има не малко компетентни хора и може би едно от логичните обяснения е това, че повечето решения се взимат под натиск отвън (било от МВФ, ЕК, НАТО или т.н) съчетано с лошата комуникация между политическите лица и експертния състав. Аз лично знам за няколко случая, когато чуждестранни експерти са съветвали правителството да предприеме конкретни действия, на срещите на експертно ниво самите чуждестранни експерти са стигали до извода, че тези действия не са най-удачните, но въпреки това правителството ги е изпълнявало, защото не е имало добра комуникация със своите експерти и на срещите на политическо ниво, не е оставало друго освен да приема тезата на чуждестранните експерти.

По отношение на икономически становища и коментари, звеното на правителството, което е най-компетентно в тази област е "Агенция за икономически анализи и прогнози", само че за съжаление в последно време не й се чува гласа, защото й е наложена цензура. Ако допреди година нейни експерти спокойно можеха да коментират всякакви неща свързани с икономическата политика в медиите, да дават интервюта и така нататък, сега всичко минава през пресцентъра на "Министерство на финансите". Формалният повод да стане това е, че в кулминацията на изготвянето на държавния бюджет за 2006 година излезе регулярната им прогноза, в която приходите в бюджета се очакваха да бъдат с над милиард лева от тези, заложени в проекто-бюджета, което не се хареса на някои хора. Разбира се освен формалния повод има една доста по значима причина, а именно смяната на изпълнителния директор. Като цяло той е политическо лице и е логично да се очаква да бъде сменен при ново правителство, но едва ли някой е очаквал такъв пост да бъде зает от човек на 29 години, без грам управленски опит, страх да поема отговорност и липса на задълбочени познания в макроикономиката. Нещата с цензурата стигна такова ниво, че по време на изготвянето на бюджета за 2007 няма да излизат регулярните прогнози, за да не стават конфузни ситуации. Защо това е проблем? Най-вероятно, защото бюджета на държавата не се прави на база прогнози, изготвени от тази агенция, а в търсенето на политическия баланс те са били малко или много модифицирани и това не е хубаво да си личи.

И така, ако се върнем на основния въпрос, как правителството да си промотира икономическата политиката, след като налага такава цензура? Отговорът е много прост, ще ползва неправителствени организации, на които даже ще им плаща. Ако на това не се казва безпомощност, здраве му кажи. Излиза, че правителството не вярва на своите експерти и трябва да ползва външни, които е възможно и да не са много компетентни.

Наляво или надясно?

В последно време не съм писал много. Доста кратки постинги можеха да се пръкнат покрой разни моментни емоции и впечатления, но все не оставаше време да ги драсна, пък после впечатленията угасваха. Ако ли пък имаше време, то определено го пропилявах за глупости. В малкото свободно време през последния месец пишех дълги коментари в "Блога за икономика" на Георги Ангелов и Светла Костадинова. От една страна е глупаво и времеeмко това да взема да коментирам материалите на тези двамата, но от друга страна не мога да се стърпя на едностранното им интерпретиране на събития и факти. Направо се чудя на тези хора как за толкова години не научиха макроикономиката на едно сносно ниво, а само заливат пресата с глупост след глупост. Честно казано на мен този десен популизъм не ми харесва. Все някакви радикални неща трябвало да се направят, които щели да ни изстрелят напред икономически, поне така станало при други страни, пък то накрая се оказва, че ние тези неща сме ги направили пък не сме там, където трябва да бъдем. Поне като си мислят нещо да вземат да си го аргументират, а не при най-малкия въпрос или коментар тезата им да рухне и да не знаят какво да правят.

Лошото е, че за обикновения човек, който не е запознат със същината на материята, твърденията им изглеждат резонни и се получава нещо като десния вариант на глупостите на Волен Сидеров. В момента лошото според мен е оформянето на две крайни групички, ръсещи ляв и десен популизъм, които набират някаква представителност, но никоя от тях не адресира проблемите на хората в противоположната група, даже напротив май с идеите как трябва да се развива държавата биха ги задълбочили и в един момент нещата в обществото могат да избият като x.sin(x) към плюс безкрайност. За съжаление в цялата тази ситуация не се вижда фактор, който да води до по балансирана позиция.

Харамийската пещера

По време на двудневния ни престой в Ягодина не се чудехме много с какво да си уплътним времето. Беше ясно, че ще се обикалят пещерите в района. Изникна възможност да се организира посещение в Харамийската пещера и без да му мисля много реших да се включа. Разбира се недостатъка беше, че можех да посетя най-много две от три пещери и така отпадна Дяволското гърло. За Харамийската пещера бяхме група от 14 човека, което доста увеличи времето за посещение на пещерата. Всъщност пещерата не е кой знае какво. Първо се изкатерва някаква 10 метрова стена. Тъй като всичките бяхме без опит, това отне към 10-15 минути на човек. Като гледаш отстрани ти се струва доста тривиално и се хилиш на какви ли не изпълнения на катерещите се, но като дойде и твоя ред не е много до смях. Колената ми бяха доста омекнали, но това го отдавам по-скоро на фактът че бях предпоследен и от седене и приклякане се бях схванал малко. Докато се катериш един от организаторите ти прави снимки. Има такива позьорски и такива докато се набираш. Излишно е да казвам, че излязох като изрод. Физиономията ми беше толкова намръщена (на снимката), че спокойно можеше да се конкурира с лицата на главните герои от филми, в които току що са поели противотанков снаряд и с последни сили отупват два взвода противници. За мое учудване се оказва, че аз така съм си ходил по принцип (поне така твърдят близките хора). Все си мислех, че от време на време се и усмихвам :-)

Като влязохме в пещерата, имаше някаква зала, от която излазихме през един процеп. Честно казано човек с по-големи габарити не би могъл да мине. От другата страна ни чакаше друга зала, от която щяхме да се спускаме с въже. Това, че бях последен, се отплати на спускането. Щях да съм пръв в 50 метровото спускане до долната галерия. Това от някаква страна ме зарадва, щото ще можех да снимам (поне така си мислех тогава) останалите. За разлика от качването този път нямаше инструкции. Казаха отпусни се и виси. Ама не ми беше толкоз лесно. Докато се провирах с краката напред се държах за въжето, но в един момент трябваше да се пусна или поне така се искаше на организаторите. Тънкия номер беше, че имало някаква платформа на която е трябвало да стъпя, но в този мрак съм я пропуснал. Като цяло си мислех, че ще се спускам по вертикална стена, от която ще се отблъсквам с крака, но се оказа че това било друг филм. Отпускането от въжето не беше лесна работа, особено когато за да минеш през процепа си свит на кравай, но след като го направих (мозъкът май малко се съпротивяваше) се долепих плътно до стената. При спускането първите десетина метри бяха на забавни, защото търкаш здраво стената и се въртиш около въжето. И представа си нямаш как ще се фраснеш. Аз бях подложен и на допълнителен стрес, който се дължеше на факта, че фотоапарата ми висеше на шкембето. Поодрасках го малко, но за щастие само с това му се размина. След като свърши стената, която избърсах, нещата бяха по-спокойни. Висях от тавана на някаква галерия, която се осветяваше от някаква дупка в далечината (към стотина метра). Така като си висиш отгоре обаче си изглежда страшничко. От една страна високо, от друга не знаеш какво те чака долу. Само гледаш как сянката ти се спуска по околните стени и се надяваш да мине всичко безпроблемно. В този миг разбрах, че не съм за бънджи скокове, и до такива мероприятия едва ли ще се докопам. Това съмнение се затвърди и от онзиденшното ми посещение в Софияленд, където посетих Кулата (два пъти бях при нея, за да преценя дали не съм се объркал нещо ;-) ).

От тези мисли, които ми минаваха в главата май не можах да се насладя много на висенето. Интересно стана при приземяването. Оказва се че краката не те държат много и ако не ги напънеш много се строполяваш. Добре че имам прилична филмова култура и отскочих. Една девойка от групата нямаше и се размаза малко на пода, т.е. приложи и ръце в запазване на равновесието. На последните хора в групата май спускането им беше най-забавно. Долу се беше събрала тълпа, която се смееше и подвикваше по техен адрес, което някак си създаваше по уютна обстановка.

Снимането се оказа пълен провал. Надух светкавицата на максимум, както и експозицията, но така или иначе е абсурдно в тази тъмница да снимаш човек на повече от 10-15 метра. Скоростта на затвора беше 1/2 от секундата, което помагаше и снимките да са прилично размазани. Ниската осветеност не даваше възможност да се zoom-ва, а на всичкото отгоре трябваше да сложа и апарата на ISO 200. Тъй като сензорът му е доста шумен, едно такова ISO доста влошава качеството на снимките, но за щастие започнаха да се появяват силуети на снимките.

След като се спусна групата излязохме през изхода, откъдето влизаше светлината и горе-долу това беше посещението в пещерата. Като разстояние преходчето беше доста кратко, но за сметка на това вътре не можеше да се види нищо интересно като образувание. Хората, които се водиха организатори не ни казаха нещо, кой знае колко интересно, при положение че тази пещера е била обитаемо преди не знам си колко хиляди години.

Това, което най ми хареса, беше пътя на слизане от изхода на пещерата. За да се приберем се наложи да минем по ръба на Триградското ждрело и гледката определено си заслужаваше.

По късно посетихме и Ягодинската пещера. Там ни информираха, че ако има желаещи може да се организира нещо подобно. За 8 часа се прави разходка из трите етажа на пещерата. Има пълзене и два пъти спускане с въже. Да сме живи и здрави към май догодина може да се организираме на едно такова пътуване.

Хотел "Звездоброй"

Едно от задължителните неща, които правим по време на екскурзионните летувания, е наблюдението на звездите. Обикновено през август времето е доста топло и ако небето е ясно, като нищо вечерите се пльокваме на някоя полянка и гледаме. Отдалечеността от големи населени места, които да осветяват небето и да скриват звездите, прави това занимание доста вълнуващо. Този ефект се засилва и фактът, че към средата на август (по някаква случайност тогава винаги ни се пада екскурзионното) преминава някакъв метеоритен поток. "Падащите звезди" са с такава интензивност, че списъка от желания много бързо се изчерпва. Може би при девойките да не е така (техните желания нямат край), но не това е най-важното. Най-важното е, че гледката си струва. Ето онзи тиган там е Голямата мечка, в ляво от нея е Северната корона. До нея е Херкулес, а тръгвайки надолу се вижда Змия. Някъде към небосклона се наблюдава опашката на Скорпиона. Поглеждайки по-нагоре се наслаждаваме на цялото величие на Млечния път. От време на време се чудим разни звезди какви са, но тогава светваме със фенерче към звездната карта, и отговорът се намира. За съжаление колкото и да е топло времето, след един два часа лежане на земята, човек се вкочанява. А как би било добре, ако може така да заспи. Догодина се надявам, екипирани със спални чували, на направим едно такова спане на открито.