През изминалата седмица се поразходих в Родопите на обичайното екскурзионно летуване с обичайните хора. Като стандартна стартова точка в тази планина винаги се избира хижа „Студенец“. Тази година тя е в ремонт (нещо я надграждат) ...
... та се наложи да нощуваме в един хотел в Пампорово.
Не знам как е през зимата, но курорти като Пампорово и Банско през лятото изглеждат трагични. Сигурно като минат 3-4 години след спирането на интензивното строителство най-вероятно ще добият по-добър вид, но за сега инфраструктурата е трагична. Покрай прекарване на водопроводи, канализации и всякаква друга комуникация, пътищата са по-пробити от швейцарско сирене и не трябва да се учудвате, ако при излизане от входната врата на хотела, се озовете на някакво кално място. Като се има предвид, че в новото строителство са се набутали какви ли не „инвеститори“, които гледат да направят печалбата и да ликвидират позициите си, то едва ли курортите ще се облагородят кой знае в близко бъдеще. Но какво да се прави, това е капитализмът в действие.
Тъй като имахме доста време през първия ден, то част от групата се драпна към връх „Снежанка“. Крайно време беше да си взема печат оттам. Изсипалия се за кратко пороен дъжд не можа да ни откаже от заветната цел, а освен това при последвалите изпарения се получиха много добри гледки.
Като се качихме на кулата се запознахме с човека който я стопанисва. Беше някакъв симпатяга. Разпитани на къде ще ходим и като разбра, че следващата ни цел е хижа „Изгрев“, ни окуражи, че пътят е лесен взимало се за два часа максимум три. Разбира се, ние му „повярвахме“, като всякакво съмнение за истинността на думите му изчезна, когато започна да показва разни грамоти как печелил сумати маратони - 42 километра за малко над 3 часа.
На връщане се отбихме през „Орфеевите скали“. Макар и да беше доста облачно, гледката си заслужаваше.
На следващият ден потеглихме към хижа „Изгрев“. Както може да се види по долната снимка, пътят беше повече от първокласен, ...
... макар и на някои места да се налагаше да се намалява скоростта.
Въпреки мъглата (и дъждът) имаше доста табелки, които правеха изгубването трудно (съдейки по моя опит, не и невъзможно).
От друга страна климатичните условия предразполагаха към получаването на всякакви интересни снимки.
След няколко часа (доста повече от три) стигнахме до хижата. Много приятно местенце (жалко че всичко наоколо беше мокро, включително и ние, и не можахме или не искахме да се поразмотаем в района) с хубава хижа и доста симпатичен хижар, който със своите истории, разказвани по атрактивен начин, ни забавляваше неуморно. Както може да се предположи името на хижата по някакъв начин е свързано с изгрева на слънцето, но за да може да се наблюдава като хората е хубаво да се намине към хижата по към есенно време.
Следващата спирка беше хижа „Скалните мостове“. Това беше и първият преход, който не бе придружен с превалявания, а слънцето напираше през дърветата.
При прехвърлянето на билото се отвориха доста хубави гледки.
Хижа „Скалните мостове“ по-скоро има вид на някаква почивна станция от недалечното минало.
Стаите са мънички, със собствен санитарен възел и баня. Макар и да не е моя тип хижи, ако се постегне като хората, може да стане чудно местенце за ваканционни почивки. Има на къде да се правят кратки преходчета, пълно е с подходящи ливади за мързелуване ...
... и разбира се, наблизо са „Чудните мостове“, където човек като нищо може да отдели цял ден в разглеждане и наслаждаване.
Всичко това върви пакет с липса на GSM покритие за някои оператори (май само на Globul имаше добро покритие), така че да не можете да бъдете тормозени по работа. Но ако все пак се нуждаете от GSM връзка, то местата са добре обозначени.
Също така в хижата предлагат някаква форма на Интернет.
Следващата спирка беше хижа „Персенк“. По пътя част от групата качи и едноименния връх. От отбивката от основния път до върха са 20 минути. За сметка на това слизането е час. То са едни препятствия от боровинкови полета, които се „минават“ доста трудно. На хижата бяхме в бунгала, но честно казано това са били най-културните бунгала, на които съм бил някога в планината. Спретнати, със собствен санитарен възел, баня, бойлер. А и като цяло разположението на хижата е на доста приятно място.
Не може да се каже, че съм бил недоволен.
Предпоследната спирка в маршрута ни беше хижа „Върховръх“. От хижа „Персенк“ до там пътят не е кой знае какво, има едно символично изкачване около връх „Модър“, но като цяло е дълъг и осеян с мноооого малини. Ако няма някой, който да ръчка хората да продължат към следващия малинов храст, то едва ли има извървяване този път. По пътя имахме и един малък придружител, ...
... който трябваше да пренасяме през калните участъци (тъй като се чувстваше дискомфортно в газенето) и тревистите местности. Бързо стана любимец на групата и когато пътят стана отново нормален и го пуснахме на собствен ход, така беше разглезен, че чакаше поредния човек, който да го разнася.
Непосредствено преди да стигнем хижата, попаднахме на едно малко оазисче от типа семеен хотел, ...
... чийто най-голям недостатък според мен, бе намиращата се в непосредствена близост GSM станция. Разбира се, навлизането в цивилизацията беше индикирано и по друг начин.
Хижа „Върховръх“ не е лоша. Особено за спортуващите активно. Намира се зад някаква вилна зона и разполага с волейболно и баскетболна площадка. За съжаление има проблем с водата, в резултат на което е въведен не много регламентиран режим. За щастие ние бяхме късметлии и имаше както студена, така и топла вода.
Последната хижа в маршрута бе хижа „Академик“ (бившата „Родопски партизанин“). За нея мога да кажа само хубави неща. Не само защото в района е фрашкано с къпини, порционът бе за поддържане на тегло на борец в тежка категория, но мястото и хижарите са много приятни хора.
Тъй като в района гората е широколистно, то предполагам, че през есента ще е доста красиво.
От няколкото екскурзионни, които съм имал в Родопите, това май е първото, в което да са ми допаднали всички хижи. Не знам на какво се дължи това, но много ми се иска да вярвам, че има някакво възраждане на планинския туризъм в България.
... та се наложи да нощуваме в един хотел в Пампорово.Не знам как е през зимата, но курорти като Пампорово и Банско през лятото изглеждат трагични. Сигурно като минат 3-4 години след спирането на интензивното строителство най-вероятно ще добият по-добър вид, но за сега инфраструктурата е трагична. Покрай прекарване на водопроводи, канализации и всякаква друга комуникация, пътищата са по-пробити от швейцарско сирене и не трябва да се учудвате, ако при излизане от входната врата на хотела, се озовете на някакво кално място. Като се има предвид, че в новото строителство са се набутали какви ли не „инвеститори“, които гледат да направят печалбата и да ликвидират позициите си, то едва ли курортите ще се облагородят кой знае в близко бъдеще. Но какво да се прави, това е капитализмът в действие.
Тъй като имахме доста време през първия ден, то част от групата се драпна към връх „Снежанка“. Крайно време беше да си взема печат оттам. Изсипалия се за кратко пороен дъжд не можа да ни откаже от заветната цел, а освен това при последвалите изпарения се получиха много добри гледки.
Като се качихме на кулата се запознахме с човека който я стопанисва. Беше някакъв симпатяга. Разпитани на къде ще ходим и като разбра, че следващата ни цел е хижа „Изгрев“, ни окуражи, че пътят е лесен взимало се за два часа максимум три. Разбира се, ние му „повярвахме“, като всякакво съмнение за истинността на думите му изчезна, когато започна да показва разни грамоти как печелил сумати маратони - 42 километра за малко над 3 часа.На връщане се отбихме през „Орфеевите скали“. Макар и да беше доста облачно, гледката си заслужаваше.
На следващият ден потеглихме към хижа „Изгрев“. Както може да се види по долната снимка, пътят беше повече от първокласен, ...
... макар и на някои места да се налагаше да се намалява скоростта.
Въпреки мъглата (и дъждът) имаше доста табелки, които правеха изгубването трудно (съдейки по моя опит, не и невъзможно).
От друга страна климатичните условия предразполагаха към получаването на всякакви интересни снимки.
След няколко часа (доста повече от три) стигнахме до хижата. Много приятно местенце (жалко че всичко наоколо беше мокро, включително и ние, и не можахме или не искахме да се поразмотаем в района) с хубава хижа и доста симпатичен хижар, който със своите истории, разказвани по атрактивен начин, ни забавляваше неуморно. Както може да се предположи името на хижата по някакъв начин е свързано с изгрева на слънцето, но за да може да се наблюдава като хората е хубаво да се намине към хижата по към есенно време.Следващата спирка беше хижа „Скалните мостове“. Това беше и първият преход, който не бе придружен с превалявания, а слънцето напираше през дърветата.
При прехвърлянето на билото се отвориха доста хубави гледки.
Хижа „Скалните мостове“ по-скоро има вид на някаква почивна станция от недалечното минало.
Стаите са мънички, със собствен санитарен възел и баня. Макар и да не е моя тип хижи, ако се постегне като хората, може да стане чудно местенце за ваканционни почивки. Има на къде да се правят кратки преходчета, пълно е с подходящи ливади за мързелуване ...
... и разбира се, наблизо са „Чудните мостове“, където човек като нищо може да отдели цял ден в разглеждане и наслаждаване.
Всичко това върви пакет с липса на GSM покритие за някои оператори (май само на Globul имаше добро покритие), така че да не можете да бъдете тормозени по работа. Но ако все пак се нуждаете от GSM връзка, то местата са добре обозначени.
Също така в хижата предлагат някаква форма на Интернет.
Следващата спирка беше хижа „Персенк“. По пътя част от групата качи и едноименния връх. От отбивката от основния път до върха са 20 минути. За сметка на това слизането е час. То са едни препятствия от боровинкови полета, които се „минават“ доста трудно. На хижата бяхме в бунгала, но честно казано това са били най-културните бунгала, на които съм бил някога в планината. Спретнати, със собствен санитарен възел, баня, бойлер. А и като цяло разположението на хижата е на доста приятно място.
Не може да се каже, че съм бил недоволен.Предпоследната спирка в маршрута ни беше хижа „Върховръх“. От хижа „Персенк“ до там пътят не е кой знае какво, има едно символично изкачване около връх „Модър“, но като цяло е дълъг и осеян с мноооого малини. Ако няма някой, който да ръчка хората да продължат към следващия малинов храст, то едва ли има извървяване този път. По пътя имахме и един малък придружител, ...
... който трябваше да пренасяме през калните участъци (тъй като се чувстваше дискомфортно в газенето) и тревистите местности. Бързо стана любимец на групата и когато пътят стана отново нормален и го пуснахме на собствен ход, така беше разглезен, че чакаше поредния човек, който да го разнася.Непосредствено преди да стигнем хижата, попаднахме на едно малко оазисче от типа семеен хотел, ...
... чийто най-голям недостатък според мен, бе намиращата се в непосредствена близост GSM станция. Разбира се, навлизането в цивилизацията беше индикирано и по друг начин.
Хижа „Върховръх“ не е лоша. Особено за спортуващите активно. Намира се зад някаква вилна зона и разполага с волейболно и баскетболна площадка. За съжаление има проблем с водата, в резултат на което е въведен не много регламентиран режим. За щастие ние бяхме късметлии и имаше както студена, така и топла вода.Последната хижа в маршрута бе хижа „Академик“ (бившата „Родопски партизанин“). За нея мога да кажа само хубави неща. Не само защото в района е фрашкано с къпини, порционът бе за поддържане на тегло на борец в тежка категория, но мястото и хижарите са много приятни хора.
Тъй като в района гората е широколистно, то предполагам, че през есента ще е доста красиво.От няколкото екскурзионни, които съм имал в Родопите, това май е първото, в което да са ми допаднали всички хижи. Не знам на какво се дължи това, но много ми се иска да вярвам, че има някакво възраждане на планинския туризъм в България.
