Утопия

Всичко започва от една идея. Хубава идея. Представяме си колко хубав би бил светът, ако бъде реализирана. Тя става наша кауза. Стремим се към нейното реализиране. Обикновено то не зависи само от нас. Трябва да убедим и други хора. Почваме да ги обсебваме. Дотолкова се вглъбяваме в тази кауза, че първоначалният замисъл неусетно става фикс идея. Съсредоточени в основната цел започват да ни се губят детайлите. А те не са малко. Реалността се размива. Мисленето ни се трансформира в такова като на малко дете - добро и лошо, черно и бяло, с мен и против мен. Някои хора напълно споделят идеите ни. Правят ни щастливи с това. Други не са толкова ентусиазирани. Дори и да споделят идеята, те ни посочват дребните детайли и разни нюанси, които упорито игнорираме. Обявяваме мнението им за еретично. Дори не трябва да се аргументираме. Просто ние не мислим като тях, а пък те нищо не разбират. Дори и да мислят по-трезво от нас. В цялата тази ситуация сме си заложили авторитета си. Потопили сме се в утопията и чакаме всичко да рухне. Когато това стане за нас доста неща нямат вече никакъв смисъл.

P.S. Този постинг е провокиран от няколко отделни случая (повече от три), които имам възможност да наблюдавам в последно време. За два от тях впечатленията са ми от днес. Просто да се чудиш на хора, които изобщо не са глупави, потопени в своята утопия какви глупости ръсят. Аргументите са безсилни.