Пътната инфраструктура в София

Обикновено с наближаване на месец август, кметът на София тактично ни напомня (с поредната серия ремонти на главни улици), че е време за някоя и друга седмица да се изнесем нанякъде. Тъй като тази година туристическия сезон е зле (поне така се твърди из пресата), то тактичното напомняне е добило по-големи размери. Не че имам нещо против ремонтите, но си мисля, че преди да се затварят улици трябва да се мисли малко с главата. От инфраструктурна гледна точка един от най-големите проблеми на София е лошата свързаност на отделните съседни квартали. Ако отворите една карта на София ще видите, че повечето големи булеварди са от и към центъра на София и доста пъти е много по-удобно да се замъкнеш до центъра и от там да отпрашиш нанякъде, отколкото да се провираш през разни улички (ако не вярват, просто се замислете как е най-удобно да се замъкнете от Младост 2 до Красно село). В това отношение и маршрутите на градския транспорт не правят изключение. Като че ли единствения смислен пръстен, който описва София е околовръстното шосе, само че последните няколко години тече разширяване на южната дъга (с темповете, с които става това разширения, човек би си помислил, че отдолу се прокарват и тунелите за бъдещ пръстен на метрото) и разни отсечки се затварят, а през северната дъга (там се започват ад се повтарят грешките от южната, а именно нека първо я застроим и след това ще я разширяваме) обикалянето е толкова голямо, че като време човек би се нахакал смело в задръстването през центъра.

В момента се изгражда детелината на Симеоновско шосе и околовръстното шосе. Поради тази причина за няколко седмици е затворен участъка между Бистришко шосе и Симеоновско шосе. Тъй като трафика трябва да минава отнякъде, като че ли има две алтернативи. Първата е през Бистрица и Симеоново, а втората е през Студентски град. Повече от ясно е, че ако вашата крайна цел е някоя от Младост-ите с по-малка номерация, то пътят през Студентски град е за предпочитане. Незнайно защо, точно в този момент някой е решил, че и въпросния път през Студентски град трябва да се ремонтира и просто е направил ситуацията пълен ад. Представете си, че ви се налага да пътувате от Люлин до Бизнес парка в Младост. Предвид ситуацията по околовръстното и ситуацията в Студентски град, то някак си логично идва да предпочетете минаването през центъра. Ще минете, ама друг път. Кметът е решил да отдели месец и нещо време в ремонти на Сливница и Данаил Николаев.

Принципно, за да няма такива проблеми за в бъдеще, то освен околовръстното трябва да се изградят още пръстени около София. Като че ли малко или много има загатнати такива и все се говори за някакви „пробиви”, но поне според мен чисто концептуално подходът е сбъркан, тъй като повечето проекти, за които съм чувал, касаят пръстени, които са по-скоро близко до центъра, отколкото до крайните квартали и по този начин освен да се стимулира допълнително трафика в централните части на София, друго едва ли ще се постигне. Всеки с малко сиви клетки в главата (като слушам какви глупави идеи има за естакади и пътища на две нива в центъра на София, то едва ли общинарите са сред хората с наличието на такива клетки) ще се стреми да направи точно обратното.

За износа и девалвацията на лева

Тъкмо страстите около необходимостта за девалвация на лева се поуспокоиха малко и Капитал решиха да налеят още масло в огъня. Статията макар и в началото да е малко зле (има фактологически неточности), има доста хубави коментари за българската икономика в средата, но завършва доста трагично. Не знам до колко трябва някой да е напушен, за да реши да стимулира износа на малка и отворена икономика, интегрирана в голям пазар, чрез обезценка на валутата. Така или иначе твърдението за нужда от обезценка на лева в тази статия е доста изсмукано от пръстите си и да няма кой знае каква аргументация. В този постниг ще гледам да кажа защо изложените аргументи са несъстоятелни.

Според статията:

Ефективният реален валутен курс, с който се измерва конкурентоспособността на българския износ, се е увеличил с 67% от момента на въвеждането на валутния борд в страната.

Честно казано никъде в литературата не е казано, че реалния ефективен валутен курс (РЕВК) трябва да е постоянен във времето. Нещо повече, тъй като неговото равновесно ниво е функция на доста фактори, то е нормално да се предположи, че с тяхната промяна и РЕВК ще се променя. Толкова доколкото през последните 10 години са се случили доста положителни неща в българската икономика е естествено да се предположи, че РЕВК се е увеличил. Дали тези 67% за много или малко е отделен въпрос, но така или иначе в статията не са изказани аргументи защо това нарастване е голямо.

Според статията:

Заплатите, макар и значително под средното европейско ниво, нарастват ускорено и се усеща недостиг на работна сила поради нарасналите възможности за работа в чужбина. Тези процеси увеличават разходите за единица труд, тъй като заплатите растат по-бързо от производителността на труда. През 2007 г. цените на дребно нараснаха с 15% (към май 2008 г.), а експортните цени - с 9%. При фиксиран валутен курс това ерозира конкурентоспособността на българския износ на важни европейски пазари, където инфлацията е много по-ниска.

Теза наблюдения са верни, но съответните проблеми по никакъв начин не могат да се разрешат чрез:

За справяне със сегашните проблеми ще е много по-безболезнено страната да влезе в еврозоната при значително девалвиран курс на лева.

Помислете малко, ако има недостиг на работна сила в България, което води до изпреварващ ръст на заплатите спрямо производителността, то девалвирането ще разреши ли проблема? Не е нужно да си гений, за да установиш, че няма. Даже ще го задълбочи и в крайна сметка заплатите в местна валута ще започнат да нарастват още по-бързо.

Както съм писал и преди, в момента основното предизвикателство за българските фирми е това, че се конкурират с европейските фирми на общия европейски пазар, както по отношение на предлагането на стоки, така и по отношение на наемането на хора и при тази конкуренция динамиката на валутния курс по никакъв начин няма да им помогне. Просто трябва да станат по-производителни, за да оцелеят.

Когато работническо-селската класа вземе властта

Честно казано съм доста неграмотен, за да бъда съдник, но все си мисля, че като се оставят паметни плочи за поколенията, все е хубаво да ги види някой грамотен преди да стане белята.

Оплаквания

Днес не ми е ден. Първо нещо ми се прецака гърбът (не знам дали е схващане или друго, но ми е трудно да седя в нормална изправена поза), а сега и excel-ът взе да стачкува.

Хубава работа, ама българска

Покрай строежа на един от поредните търговски центрове, през тротоара на една спирка преминаваха доста често тежкотоварни машини и не би трябвало да е учудващо, че те се поразместиха, счупиха и т.н. Явно общината в някакъв смисъл си е била на мястото и е накарала съответния строител или инвеститор да възстанови щетите. Горната снимка показва в какво се състои и целия процес. Някакъв странен микс от оцелели плочки и новозакупени такива, които освен, че естетически правят картината грозна (нямам предвид не напасването на шарките на по-светлите плочки), бяха поставени по толкова некадърен начин, че след една седмица ги наместваха отново.

Охраната в парковете

Охраната на парковете е толкова смотана, че за нея е непосилно да опази собствените си рекламни материали, пък камо ли чупенето и драскането на пейки. Както и да е, важното е да се въртят парите.

Какво означава да те цапардоса образованието в главата?

На този въпрос отговор най-вероятно са получили не един или двама пътуващи с автобус до спирката на Ректората на СУ.

Връх Синаница

От няколко седмици на няколко човека ни се въртеше в главата да се качим на връх Синаница. Беше ясно, че за изходна точка ще се ползва хижа Вихрен, докъдето ще се замъкнем с кола, но няколко други детайли се решиха в последния момент. Като че ли най-читаво беше да се отделят два дни с нощувка на хижа Синаница, но тъй като един човек от групата не се чувства комфортно по хижи, това отпадна като вариант и се реши цялото ходене да стане в едни ден. Вариантът да се мине без нощувка някъде също отпадна, тъй като това предполагаше ранно тръгване от София, което също не допадна на част от хората. Така че спането в Банско стана неизбежно. И така в петък вечер след работа се замъкнахме до Банско, а на следващия ден стартирахме от хижа Вихрен прехода си.

Връх Вихрен отдолу изглеждаше прелестен.

Като всяко начало и това бе трудно. Не знам дали поради факта, че не бях закусвал или просто още преди да влезна в някакъв ритъм започнахме да катерим, но определено не се чувствах в кондиция. Тъй като за първи път минавам по този маршрут, Бъндеришката порта (или поне това, което изглеждаше за било) ми се струваше не чак толкова далеч, но въпреки набирането на височина продължаваше да остава недостижима. Някъде след Муратовото езеро ...

... батериите съвсем сдадоха багажа и трябваше да се хапва. Един сандвич комбиниран със сникърс обаче подействаха доста добре. Като се драпнахме горе, гледката ...

... си заслужаваше усилията, които бяхме положили по камънаците.

След кратка почивка поехме по периферията ...

... на Голямото спано поле.

Някъде след около час трамбоване стигнахме до Синанишкия превал и видяхме нашата крайна цел.

Имаше чуденки дали може да се стигне по билото до него или трябваше да слезем долу в ниското до хижата и да го катерим от там. Понеже сме мазохисти избрахме второто. Всъщност никой от нас не беше катерил върха по билото от превала, а пък имаше няколко назъбени участъка, ...

... които не беше ясно дали се минават лесно. Като се има предвид натрупания опит покрай обхождането на Мальовишкия циркус (колкото и малко да изглеждат разстоянията, то не се взимат толкова бързо), някак си пътят надолу ни се стори естествен. Това си имаше и друг плюс. Напълнихме бутилките с вода на хижа Синаница, ...

... както и се поосвежихме с хубав планински чай. Той пък от своя страна вървеше с едни хубави „захарчета“.

Заредени със сили тръгнахме нагоре. Драпането щеше да е зловещо.

За сметка на това гледката отгоре бе страхотна.



Хижарката ни обясни, че после няма смисъл да слизаме по обратния път, а по билото за половин час ще стигнем до превала. С малко изключения, пътят по билото изглеждаше читав.

А гледката през отделните процепи си заслужаваше.

По едно време загубихме пътеката, но тъй като времето беше хубаво нямаше никакви поводи за притеснение. Така или иначе сравнително бързо стигнахме превала и от там по вече маркирани пътеки ни чакаше обратния път към хижа Вихрен ...

с всичките гледки по пътя.

Станишев и инфлацията

От Дневник:

Инфлацията забавя своята динамика от началото на годината според статистическите данни, заяви министър-председателят Сергей Станишев в отговор на въпрос на народния представител Иван Костов /ДСБ/ във времето за парламентарен контрол.

През януари инфлацията беше 1,4 на сто, февруари - 1,1 на сто, март 0,8 на сто, април 0,7, май - 0,5 на сто, а през юни НСИ отчита дефлация от 0,2 на сто, отбеляза премиерът.

Много интересно как хем инфлацията забавя своята динамика, хем на годишна база продължава да расте. Може би съветниците на премиера е хубаво, когато коментират месечни данни за инфлацията, да си вземат една ютия, за да ги поизгладят сезонно, преди да подават поредното листче с глупости, които да залеят публичното пространство.

Печат с qt4 под линукс

Едно от хубавите неща на свободния софтуер е, че с него може да се постигне всичко за крайно време. Вярно, че някой път това отнема по-малко от час, а друг път се точи с дни, но при наличие на желание няма невъзможни неща. Най-забавната случка, която съм имал, бе свързана с подкарването на една ISDN връзка под linux. След няколко часа борене, решихме да погледнем изходния код на драйвера на картата, за да разберем защо не стават нещата (имаше някакво съобщение за грешка) и веднага разбрахме, че не сме включили правилния кабел, където трябва. Ако правехме това нещо под windows едва ли щяхме да разберем за тази дребна грешка.

За съжаление борбата ми с печатането от qt4 програма под linux не беше толкова кратка (май съм отделил към 40 часа) и честно казано е малко спорно до колко краят е успешен. В тази връзка се сблъсках и с един от основните проблеми сред решенията с отворен код, който е свързан с това, че за да се свърши конкретна работа се ползват каскадно доста наброй приложения. Те от своя страна се развиват и начините на комуникации се изменят. При тези промени се чупи връзката между тях и в цялата тази ситуация не е ясно кой е виновен - извикващият или извикваният? Поради тази причина си мисля да споделя натрупаният опит, който макар и след 6 месеца да не е вече актуален, може да е от полза на някой.

Всичко започна със следния казус – едно и също приложение веднъж реализирано на qt3 и веднъж на qt4 печата в qt3 варианта си, а в qt4 варианта си не иска (всъщност на един от принтери печатът даваше грешка, а на друг просто част от текста беше отрязан). Разбира се, в такава ситуация веднага идва на ум, че проблемът е в qt4 библиотеката, която в конкретния случай бе 4.2.1. Всъщност проблемите се оказаха няколко, като част от тях са решени в qt 4.4.0, но имаше и такива в cups (поне във версия 1.2.7).

Може би сега е моментът да кажа как е организиран печата под linux. Като че ли в повечето случаи хората използват cups, който прави какви ли не работи. Qt4 библиотеката не прави изключение и, ако е компилирана (стандартно е) с такава опция, също го използва. Тук идва и първия нюанс. До преди 4.4 версията qt4 печата използва lpr командата като през тръба предава към нея това, което генерира като печат. Всичко хубаво, но е много вероятно тази команда да не ви е инсталирана. Особено ако правите минимални инсталации и bsd style командите на cups са пропуснати. От версия 4.4 нагоре работата вече е друга, тъй като печата става директно през cups библиотеката, като печата се съхранява във временен файл.

Интересно е в какъв формат се генерира това, което ще се отпечати? Отговорът е в native формат, което за windows и mac може би е ясно какво означава, но за linux e postscript при cups < 1.0.2 и pdf за по-високите версии. Всъщност точно тази иновация чупи печата по няколко линии. От една страна повечето програми ползват postcript към cups и съответно има разни неизчистени проблеми с използването на pdf (например landscape печат при pdf формат). От друга страна в qt3 се ползва postscript и тези нововъдения в qt4 променят доста логиката и не са тествани достатъчно. Например в qt 4.2.1 (оправено е в 4.4.0) при използване на pdf формат не се зареждат коректно данните за принтерите, което прецаква печата в ранна фаза. Принципно човек може явно да укаже дали да ползва pdf или postscript формат при печат, но с това се натриса на следващия проблем, който се наблюдава при печат на landscape неща. Ако се печата в pdf формат към cups трябва да се предаде параметър landscape, но ако се печата в postscript той трябва да се пропусне. Пичовете от Trolltech са съобразили това нещо, но за съжаление го правят на база версия на cups и пропускат факта, че програмата само може да си е избрала формата за печат. Единствения начин да се спасите от този проблем (освен да чакате коригирана версия или сами да пачвате библиотеката) е вие да укажете каква външна програма да се ползва. В този случай qt4 не слага допълнителни опции към командата освен името на принтера. Лошото е, че ако се налага и вие не може да слагате и за целта трябва да минавате през външни скриптове. Което прави работата съвсем куца. Явно, докато KDE4 не влезе в масова употреба, проблемите с печата няма да се изчистят. Принципно, ако не ви се налага на печатите landscape, qt 4.4 ще свърши работа. Отделен е въпросът дали върви във всяка дистрибуция (в debian etch го няма и правенето на пакети за него беше едно голямо изживяване най-малкото, защото засмука 4G от диска и трябваше ударно да трия неща, за да не се окаже, че съм батисал няколко часа), макар че тези, които ще предлагат kde 4.1 ще го мъкнат. Ако сте в останалите случаи, то временно ще ви се налага да правите хватки като описаните по-горе, което в код се изразяват на нещо от сорта:

void print()
{
 QPrinter* printer = new QPrinter();
 QPrintDialog printDialog(printer, this);
 if (printDialog.exec() == QDialog::Accepted)
 {
#if defined (Q_OS_UNIX) && ! defined (Q_WS_MAC)
  if (printer->outputFileName().isEmpty())
  {
   printer->setOutputFormat(QPrinter::PostScriptFormat);
   printer->setPrintProgram("/usr/bin/lpr");
  }
#endif
 …
 }
}

За джунглата в планината.

Една случка, на която смятам, че трябва да и се даде доста гласност.

През Урдиния циркус

В петък след работа се вдигнахме в района на Мальовица (между Говедарци и ЦПШ-то се намират разни възможности за спане). Бяхме една дузина хора, всеки със собствени виждания какво му се прави. Някои просто искаха да се напият здраво (не е толкова лесно на чист въздух) и да покрещят подобаващо сред природата, пък други като мен имаха идеята да се наспят (режимът от последната седмица с лягане след 12 през нощта и ставане в 6 сутринта не ми се отрази добре) и да се поразходят.

Възможните маршрути за еднодневна разходка бяха доста: врътка през седемте езера, обикаляне на Мальовишкия циркус по билото, разходка из Урдиния циркус, както и още много възможности с продължителност в едната посока под 2 часа. Единственото, което беше притеснително, че даваха да вали на следващия ден. Поради тази причина не ми се щеше да се поема по маршрути без маркировка. Хвърляхме (няколко пъти) монета на къде да тръгнем и (все) се падна Урдиния циркус.

Работата със спането не стана, като се има предвид, че си легнах след 1, но се надявах на сутринта да има яко дъжд, така че да не ходим никъде. Времето обаче ни беше направило изненада. Слънчевите лъчи започнаха да влиза от ранни зори през стъклото и ми стана ясно, че ще ходим. На небето нямаше и грам облаче. Малко след 8 часа закусихме. След това се метнахме с кола до ЦПШ-то и към 9 започна нашата разходка. Пътят до хижа Мальовица го взехме за норматив и отпрашихме към втора тераса. Времето беше повече от чудесно.


За сметка на това реките бяха доста пълноводни и съответно преминаването им беше една идея по затруднено.


Малко преди втора тераса кривнахме в дясно, за да потеглим към Ушите. В началото „пътеката” трудно се виждаше, но след като преминахме няколко камари с камъни всичко си дойде на мястото. Гледката надолу си заслужаваше.


Гледката нагоре също.


Там някъде мярнахме коза (или поне на такова ми прилича).


На бързо минахме покрай трите Мальовишки езера.


И някъде след 12 вече бяхме стигнали до Ушите и се отвори хубава гледка към Урдиния циркус.


За съжаление облаците на небето взеха да се сгъстяват и потъмняват. От тук следваше и по-трудната част - спускането надолу. Макар и да не е ясно откъде минава „пътеката” (честно казано почти веднага я загубихме), то посоката беше ясна. Единственият неприятен участък е едно спускане в клекове, където човек много лесно може да се загуби (преди 8 години успяхме) и ще е крайно неприятно, ако бъде съчетано с дъжд. Е, не успяхме да се загубим.

Долу в ниското ни се наложи на няколко пъти да преджапваме разни реки. Стига да не е по-дълбоко 5 см, нямах проблеми да преминавам с моите обувки, без да се намокря, но трябваше да се внимава да не се подхлъзна на някой камък. Част от групата бяха с платнени маратонки и събуването беше неизбежно. На едно място реката беше толкова дълбока, че май трябваше всички да се събуваме. Аз реших да се изхитря и да я прескоча в най-тясната и част (някъде около метър и половина). За мое съжаление кракът, с който отскочих получи схващане, от което доста ме заболя, а времето на скока ми се стори цяла вечност. Не успях да падна в реката, но се строполих с някакви гримаси от другата страна и всички помислиха, че съм изкълчил нещо. Разбира се, истината беше друга, макар и през следваща половин минута да ми беше трудно ходенето.

За капак на всичко започна и да вали. В началото слабо, но никой не изпитваше съмнение за потенциала, който можеше да се достигне. Започнахме да си слагаме дъждобраните в подготовка за най-лошото, но то ни се размина. Не че не валя, но хората от една колибка, която са направили покрай гледането на животни в планината, ни поканиха на сухо.


Блаженството беше голямо като извадиха и ракията. В приказки прекарахме около час. Събраха се и други туристи. Не съм подозирал, че е толкова населено в този район.

Като попремина дъжда се спуснахме надолу по долината. Мислех си, че това ще е най-лесната част, но бях сбъркал. Покрай избуялата растителност трудно се виждаше пътека, а освен това беше доста мокро и мочурливо. В един момент успях да затъна почти до коляно в някаква кал.


Усещането беше неприятно. Обувката ми се напълни с вода (условно казано) и мембраната загуби смисъла си. Предстоеше ми няколко часа джвакане. След около три часа бяхме стигнали отново до ЦПШ-то и мръсни като прасета се вместихме в колата.

Бате Бойко и цената на билетите

Бате Бойко за пореден път показа, че по административен капацитет може да бъде надвит и от мекотело. Аз и преди две години се възмущавах от начина, по който се прави преминаването към по-високи цени на билетите, но сега си мисля, че е достигнал нови висоти. Това, че старите билети не важат го пропускам. Толкова до колкото на билета няма крайна дата за валидност е интересно дали някой може да осъди СКГТ по някой от нормативните актове за защита на потребителя. Това, че някои билети няма как да ги презавериш, за да станат валидни, нито пък ти връщат парите, защото не може да ги използваш също го пропускам (трябва да се отбележи, че това е нововъведения спрямо предишния път). Това, че по будките за вестници и списания липсват от новите билети не е някаква новост под слънцето. Това, което доста ме впечатли е, че по будките на СКГТ имаше не малки опашки (чаках над 5 минути за билет), а като капак на всичко нямаше част от видовете билети (не знам дали са били свършили или изобщо не е имало). Обзе ме някаква носталгия към едни далечно отминали години, но все пак тогава се редяхме за храна. Та така вместо да си взема талон с 10 билета и да се радвам на 25% увеличение на цената за едно пътуване се наложи да си взема такъв с 5 билета (презаверен талон от преди две години) и съответно почувствах 40% процентното увеличение.

Не знам акустика на каква катедрала трябва да имаш в главата си, че от една страна да форсираш в пъти по-високо търсене на билети, а от друга страна да не осигуриш съответното предлагане, но определено това увеличение на цената на билетите е създало доста неудобства на хората. И ако Бате Бойко не може да се справи с такава проста дейност като това да увеличи цената на едни билети за градски транспорт, то не знам как би се справял с провеждането на каквито и да административни или икономически реформи на национално ниво, когато спечели парламентарните избори догодина.