Пътна безопасност: защо “връчването на наказанието” е по-важно от размера му

Когато говорим за превенция на нарушенията по пътищата, обикновено първият импулс е „трябва по-високи глоби“. Истината обаче е, че ефектът на санкцията зависи не само от нейния размер, а от три взаимно свързани компонента:

1. вероятността да бъдеш засечен,
2. вероятността действително да получиш наказанието си,
3. и едва след това – размера на самата санкция.

Ако първите два компонента не работят добре, увеличаването на глобите се превръща само в симптоматична мярка, която рядко води до промяна в поведението.

1. Вероятност нарушението да бъде засечено

Към настоящия момент мнозина шофьори (често с основание) вярват, че шансът да бъдат засечени при нарушение е относително нисък.

Въпреки че разполагаме с всички технологични предпоставки за обективен и постоянен контрол (тол система, камери, измерване на средна скорост), все още разчитаме основно на мобилни полицейски екипи. Проблемът е, че този тип контрол е ниско-ефективен. Шофьорите си подават информация чрез присветване на фарове или навигационни приложения и ефектът от такава проверка е по-скоро временен. В дадения участък се кара с нормална скорост, но извън него всеки вярва, че ще му се размине.

Позитивната новина е, че стартира използването на тол камерите за измерване на средна скорост.

Отрицателната – на този етап само в ограничени участъци, въпреки че техническа възможност има по почти цялата републиканска пътна мрежа.

Ако искаме превенция, трябва да спрем да оставяме шофьора да „играе на късмет“ – или контролът е постоянен и предвидим, или няма реален ефект.

2. Вероятност да последва реално наказание

Дори когато нарушението е засечено, трудностите едва започват. Връчването на фишове отнема време (обратната връзка идва често след месеци), а събираемостта е ниска (около 40%).

Това води до два основни проблема:

• Липса на превантивен ефект – нарушителят продължава да повтаря поведението си, защото не е разбрал, че е санкциониран.
• Усещане, че „може и да се размине“ – особено когато се появява изкушението да се разчита на протакане или външна помощ.

При транзитния трафик ситуацията е още по-проблематична – ако нарушението не бъде санкционирано на място, шансът да бъде платено впоследствие е минимален.

3. Размер на санкцията

Когато двата предходни компонента не работят както трябва, най-лесната реакция е увеличаване на санкциите. Това обикновено се случва след тежък инцидент и звучи като „твърда“ мярка, но рядко носи реална промяна.

По-високите глоби:

• увеличават мотивацията за корупционни практики – колкото по-тежка е санкцията, толкова по-силен става стимулът тя да бъде избегната по неформален път;
• създават предпоставки за т.нар. „хранилки“ – зони, в които ограничението не е особено логично, но е удобно за санкциониране;
• рискуват непропорционални наказания при несъзнателни нарушения – например шофиране с 90 км/ч по новоасфалтиран участък, който все още официално се води „в ремонт“ с ограничение 40 км/ч.

В заключение:

За да има реална превенция на нарушенията по пътищата, е много по-важно нарушението да бъде засечено и наказанието да бъде връчено бързо, отколкото самата санкция да бъде със свръхвисок размер. Когато тези две условия са изпълнени, дори умерени по размер глоби имат силен възпиращ ефект.

Вместо да продължаваме да реагираме на инцидентите с още по-тежки санкции, време е усилията да бъдат насочени към това системите за контрол да работят масово, обективно и навременно. Това означава разширяване на измерването на средна скорост по всички възможни участъци, ускоряване на процеса по връчване, както и създаване на реална обратна връзка за всички участници в движението – включително транзитните. Само тогава санкцията ще изпълни истинската си превантивна роля.

Защо поредната катастрофа не трябва да ни води към още камери за скорост

След трагичната катастрофа между автомобил и автобус поради превишена скорост отново се появиха призиви за поставяне на допълнителни камери по софийските булеварди. На пръв поглед това изглежда като логична реакция – повече камери, по-малко нарушения. Но всъщност това е стъпка в грешната посока.

Класическите камери за засичане на моментна скорост са скъпи, изискват периодична калибрация и, за съжаление, процесът от засичането на нарушението до получаването и плащането на фиша е дълъг. Именно бавната обратна връзка намалява превантивния ефект. Да не говорим, че за да покрием реално целия град, ще ни трябва сериозна инвестиция – и не само финансова: на много места поставянето на подобна техника ще се приеме като загрозяване на градската среда.

Нещо още по-важно – камерите имат смисъл само в участъци, които позволяват развитие на постоянна и висока скорост през целия ден. Такива на практика са единствено т.нар. градски „магистрали“ – Цариградско шосе, бул. България, алея Яворов, Ботевградско шосе, бул. Брюксел и Околовръстният път.

В останалата част на уличната мрежа – вътрешните булеварди или по-малките улици – трафикът е интензивен през по-голямата част от деня, има чести кръстовища, пешеходни пътеки и светофари. Тоест възможността да се развие висока скорост съществува реално само през нощните часове.

И именно за тези участъци има по-умно решение – радари в светофарите, които автоматично задействат червена светлина, ако даден автомобил превиши скоростта (например с повече от 10 км/ч над ограничението). Така се избягва самото развиване на опасна скорост, без да е нужно да се издават фишове със седмици закъснение.

Такива радари са по-евтини, не подлежат на метеорологичен контрол и – най-важното – дават на водача незабавна обратна връзка: „бързаш – но ще чакаш още повече“.

Разбира се, това няма напълно да спре хората, които съзнателно минават на червено. Но именно този тип нарушения могат да се контролират много по-лесно без нужда от значителни допълнителни инвестиции, тъй като повечето кръстовища от години са оборудвани с видеонаблюдение.

Ако искаме реално по-безопасен град, трябва да насърчаваме превантивните решения – такива, които променят поведението в момента, а не просто документират нарушението за по-късно наказание.

Представителната демокрация и илюзията за пряко участие

Поредният неуспешен опит за насрочване на национален референдум относно приемането на еврото отново породи оживени дебати — доколко това е демократично и дали правата на гражданите не са ограничени. Но колкото и парадоксално да звучи, случващото се не нарушава демократичния ред. Напротив — това е именно начинът, по който работи представителната демокрация в България.

Според Конституцията на Република България страната е парламентарна република с представителна демокрация. Това означава, че гражданите избират свои представители — депутати на национално ниво и кметове и общински съветници на местно — и им делегират правото да вземат решения от тяхно име. Гласуването на избори е основният механизъм, чрез който обществото влияе върху посоката на управление.

Конституцията допуска възможността за провеждане на референдуми — форма на пряка демокрация, при която гражданите могат да се произнесат по важни въпроси. На практика обаче механизмът е строго ограничен. Условията и процедурите за иницииране и провеждане на референдум се определят със закон, приет именно от Народното събрание — тоест от същите народни представители, които биха могли да бъдат засегнати от резултата на подобно допитване.

Това създава структурен проблем. При местните референдуми има разделение между тези, които определят правилата, и тези, които ги следват. При националните — не. Всяка идея за референдум минава през волята на депутатите: те решават дали да го разрешат, какъв да е въпросът и дали резултатът му ще бъде задължителен. Историята показва, че дори при проведен национален референдум — както беше например през 2016 г. — няма правен механизъм, който да задължи Народното събрание да изпълни волята на избирателите, ако тя не съвпада с неговата политическа линия.

Звучи несправедливо? В известен смисъл — да. Но това не означава, че е недемократично. Това е същността на представителната демокрация: решенията се вземат от избраните представители, а не пряко от народа. Ако обществото желае промяна в тази система — например по-широко прилагане на пряка демокрация — тя може да се осъществи единствено чрез промяна на основния закон. Това предполага сериозен обществен натиск, широка политическа воля и най-вероятно — свикване на Велико Народно събрание.

Докато това не се случи, отказите за насрочване на национални референдуми ще продължат да бъдат не просто възможни, а напълно законни. Общественото недоволство от това е напълно разбираемо, но не отразява дефект в системата — а именно начина, по който тя е била създадена да функционира.

Всеки е най-зле: парадоксът на заплатите в обществения сектор

Дискусиите за заплатите в обществения сектор често се водят на тъмно – с неясни сравнения, частични истини и обилна доза емоции. Повечето работещи в него смятат, че получават недостатъчно възнаграждение и че други професии са свръхоблагодетелствани. В този текст се опитвам да осветя някои от основните изкривявания в начина, по който се определят доходите в публичната сфера – и да покажа защо въпросът „кой колко взима“ не е толкова прост, колкото изглежда.

Има нещо дълбоко объркано в начина, по който се определят заплатите в обществения сектор. Работещите там имат основна заплата, както навсякъде, но върху нея се наслагват всякакви добавки – за образователна степен, квалификация, допълнителни отговорности и други. Това прави системата тромава и затруднява както сравненията с частния сектор, така и между отделните професии в рамките на самия публичен сектор, тъй като добавките варират. За учителите са едни, за медицинския персонал – други, за полицаи и военни – трети. Самите служители често не са наясно с реалното си възнаграждение и удобно реферират към основната си заплата. Миналата година четох интервю с университетски преподавател, който се оплакваше, че основната му заплата е около 2000 лв., правейки сравнение с тази на учителите. В същото интервю обаче призна, че с всички добавки получава около 3000 лв. чисто – сума, която го поставя над максималния осигурителен доход за онзи момент и в топ 10% на доходите в страната. Би било много по-смислено всички тези фактори да бъдат интегрирани в дефиницията на длъжността и съответно в основната ѝ заплата – така, както е в частния сектор.

Съществува и друго важно изкривяване в рамките на обществения сектор – различният режим на осигуряване между държавните служители и служителите на трудов договор. При държавните служители всички осигуровки се поемат от държавата като работодател, докато при трудовите правоотношения осигурителната тежест се разпределя между работника и работодателя. В резултат, при равни нетни доходи, основната заплата на държавните служители е с около 16% по-ниска. Това затруднява сравненията и води до изкуствено подценяване на реалните им възнаграждения. Време е този неравен режим да бъде уеднаквен, като служителите на служебни правоотношения преминат към стандартен модел на осигуряване. При запазване на нетната заплата, това би повишило основното възнаграждение с 16%, а разходите за работодателя – с около 4%. Това увеличение спокойно може да бъде покрито от обичайните годишни индексации и в същото време ще подкрепи финансово осигурителната система.

Класът за прослужено време е още един фактор, който съществено изкривява заплащането в обществения сектор и оказва натиск върху основните заплати. Макар на пръв поглед да изглежда справедлив, ефектът му е обратен. Частният сектор традиционно привлича по-млади кадри с по-добри заплати и по-динамична работна среда. В резултат на това, общественият сектор остава с по-висок дял по-възрастни служители, при които добавките за прослужено време са по-големи. Това изчерпва бюджета за труд и ограничава възможностите за реално индексиране на основното възнаграждение – така се затваря порочният кръг.

От гледна точка на работодателя, класът за прослужено време създава допълнителна бариера. При равни други условия, човек с 10 години опит би бил предпочитан пред такъв с 40, тъй като трудовите разходи са значително по-ниски. Същевременно, в динамична икономика допълнителните 30 години трудов стаж невинаги водят до съответно повишена ефективност. Това води до маргинализация на по-възрастните служители, които трудно сменят работа и често остават в системата до пенсиониране, без възможност за развитие.

Най-рационалният подход е тази добавка да бъде премахната изцяло. Ако това е политически трудно, може да се ограничи само до текущото работно място и да не се пренася между работодатели – така ще се стимулира мобилността. Натрупаният стаж до момента може да бъде капитализиран чрез включването му в основната заплата, като се премине към по-прозрачна и устойчива система за възнаграждение.

С оглед на казаното дотук, въпросът как заплащането в обществения сектор да стане по-прозрачно, устойчиво и ориентирано към принос, а не към формални критерии е не по-малко важен от нивото на самите заплати. Само така общественият сектор може да привлича и задържа качествени кадри и да излезе от капана на демотивацията и неефективността. Реформата на системата за възнаграждения е трудна, но наложителна – и колкото по-рано започне, толкова по-голяма полза ще има за всички.