В предишен пост дадох малко по-различна перспектива върху купуването на гласове като причина за изкривени изборни резултати. В този текст ще се спра на т.нар. корпоративен или контролиран вот.
Обикновено хората си представят държавни служители или служители във фирми със силна партийна обвързаност, които са принудени да гласуват за „правилния“ кандидат. В противен случай рискуват да загубят работата си или определени привилегии. Макар че подобни форми на натиск съществуват и могат да се квалифицират като престъпление, по-масовият проблем произтича от далеч по-косвени механизми на страх.
Представете си, че работите в малка фирма, която е силно зависима от държавни или общински поръчки. Най-вероятно смяната на управляващите ще се отрази на бизнеса ѝ, а оттам и на това дали ще имате работа. Ако прецените, че трудно бихте си намерили нова работа, не е нужно шефът ви изрично да ви моли да „пазите статуквото“, за да стигнете сами до извода, че за вас е по-добре всичко да остане по старому. Това е напълно рационално поведение.
И тук идва разковничето на проблема. В много населени места хората нямат особен избор къде да работят. Загубата на работно място може да има дълготрайни последици и това създава усещане за финансова зависимост. Ако политическите послания на партиите не дават ясна гаранция за икономическа сигурност, желанието да се запази статуквото е естествено – дори когато хората не са доволни от него.
Обикновено това са населени места, които не са силно икономически развити. Държавата се опитва да компенсира чрез бюджетни средства, но именно тук се появява най-големият парадокс – икономическата активност става зависима от държавата, а оттам и от политическия цикъл. Не е необходимо една фирма директно да е „на държавната или общинската софра“. Достатъчно е да бъде част от веригата на доставка на някой, който е.
Най-ефективният начин да се намали страхът при избори е хората да имат реална мобилност – възможност да сменят работа, сектор или дори населено място, без това да е житейска катастрофа. Преквалификацията, достъпът до дистанционна работа и по-добрата свързаност между регионите не са социална политика, а политика за свобода. Когато човек знае, че има алтернатива, политическият натиск губи силата си.
Втората стъпка е създаването на условия повече бизнеси да оперират в рамките на една община. Колкото повече независими източници на заетост съществуват, толкова по-слаба става ролята на държавата като основен работодател или поръчител. Тъй като всяка община има своя собствена специфика, това изисква ясна и последователна стратегия за местно развитие. В този модел фокусът на държавата се измества от наливане на средства към създаване на условия за растеж.
Когато икономическият избор е реален, а местната икономика не зависи от няколко фирми, близки до властта, шумът около политическия цикъл отслабва. Смяната на управляващите престава да бъде екзистенциален риск. Това не означава, че политическият цикъл може да бъде напълно игнориран. Но ефектът му може да бъде ограничен чрез по-предвидими правила за публичните разходи и реална конкуренция при обществените поръчки.
В крайна сметка проблемът с контролирания вот е в липсата на алтернативи. Докато изборът на препитание е ограничен, изборът в бюлетината никога не е напълно свободен. Хората гласуват най-свободно тогава, когато не се страхуват за утрешния си ден.
