Ако се замислим, в българското общество съществува осезаемо недоверие към хората със собствен бизнес. В публичния дебат предприемачът често е представян не като човек, който поема риск и създава стойност, а като някой, който дължи повече на обществото или чийто успех вероятно се основава на връзки, привилегии или „далавера“. Същевременно отношението на държавата към частната инициатива нерядко изглежда по-скоро подозрително и бюрократично, отколкото насърчително, освен когато става дума за голям инвеститор или за бизнес с политически протекции.
Това ме накара да се замисля откъде идва подобно отношение. Погледнато исторически, България е преминала през поне четири значими периода, всеки от които по различен начин е засилвал недоверието към заможните хора, работодателите и частната стопанска инициатива.
Чорбаджията: богатство, влияние и близост до властта
Първият исторически пласт можем да потърсим още в периода преди Освобождението, когато в българската литература и обществената памет се утвърждава отрицателният образ на чорбаджията.
Думата идва от турското çorbacı, а в българската среда постепенно започва да означава заможен и влиятелен човек: местен първенец. Чорбаджиите често са търговци, земевладелци, лихвари или посредници между християнското население и османската администрация.
Именно тази посредническа роля обяснява голяма част от негативното отношение към тях. Чорбаджията може едновременно да бъде част от българската общност и да представлява нейните интереси, но и да събира данъци, да дава пари срещу лихва или да поддържа близки отношения с османската власт. Така лесно се ражда образът на човек, който използва богатството, влиянието и връзките си, за да печели за сметка на по-бедните си сънародници.
Този образ се вижда особено ясно във възрожденската литература. При автори като Христо Ботев и Любен Каравелов чорбаджийството означава не просто материално благополучие, а се превръща в символ на корист, обществен конформизъм и сътрудничество със статуквото. В революционния разказ ролите често са разпределени приблизително така: обикновеният българин страда от системата, чорбаджията извлича полза от нея и има интерес тя да се запази, а революционерът иска да я разруши.
Историческата действителност обаче е по-сложна от този литературен модел. Чорбаджиите не са еднородна група, нито отношенията им с османската власт винаги са еднозначни. Сред заможните българи има и множество дарители, които финансират училища, църкви, читалища, издаването на книги и други национални начинания. Така една и съща икономически влиятелна прослойка едновременно допринася за Българското възраждане и се превръща в отрицателен символ в част от неговата революционна литература.
Тъкмо това противоречие поставя началото на една устойчива представа: че натрупаното богатство е подозрително, а икономическият успех вероятно е постигнат чрез близост до властта и за сметка на останалите.
Фабрикантът: богатство, натрупано чрез чуждия труд
След Освобождението старият образ на чорбаджията постепенно отстъпва място на една нова фигура: фабриканта и индустриалеца. България започва да се индустриализира сравнително бързо, макар и от много ниска икономическа база. От края на XIX и през първите десетилетия на XX век се развиват текстилната, хранително-вкусовата, тютюневата, кожарската и други промишлености.
Заедно с индустриализацията обаче в България се появяват и проблемите, характерни за ранния капитализъм в почти цяла Европа. Производството и организацията на труда се променят по-бързо от трудовото законодателство и системите за социална защита. Работният ден е дълъг, трудът често е тежък и опасен, а възможностите на работниците да защитават интересите си са ограничени. Широко се използва и трудът на жени и деца, обикновено срещу по-ниско заплащане и при слаба защита.
Постепенно тези проблеми придобиват обществена значимост и държавата започва да въвежда първите ограничения върху продължителността и условията на труда. Но в съзнанието на няколко поколения вече се оформя ново противопоставяне: от едната страна е собственикът, който контролира капитала и производството, а от другата работникът, който зависи от него за своето препитание.
Така към наследения образ на чорбаджията, забогатял чрез влияние и близост до властта, се добавя образът на фабриканта, който трупа богатство благодарение на тежкия и евтин труд на своите работници. Предприемачът започва да бъде възприеман не само като привилегирован, но и като човек, чиито интереси по необходимост са противоположни на интересите на работещите за него.
През междувоенния период този социален конфликт получава и все по-ясно политическо и идеологическо обяснение. Социалистическите и комунистическите движения го представят като сблъсък между труда и капитала, а богатият собственик се превръща в класова фигура — буржоа, капиталист и експлоататор. Земеделското движение също противопоставя селския производител на градските икономически и политически елити, макар неговият мироглед да не съвпада напълно с марксисткия класов модел.
По този начин негативното отношение към икономически силните вече не се основава само на подозрението, че богатството е придобито чрез връзки с властта. Към него се добавя и представата, че самото натрупване на капитал предполага експлоатация на чужд труд.
Комунизмът: превръщането на подозрението в държавна доктрина
След 1944 г. настъпва качествено различен етап: негативният разказ за частния собственик е превърнат в официална държавна идеология.
Преди това чорбаджията, фабрикантът и капиталистът също могат да бъдат представяни като користни или като експлоататори. Наред с тази критика обаче съществуват и други образи: на предприемача като създател на производство, работодател, дарител или двигател на модернизацията. След установяването на комунистическия режим тази многозначност постепенно изчезва.
В продължение на десетилетия училището, медиите, литературата, киното и официалната историография систематично представят отношенията между предприемач и работник като отношения между експлоататор и експлоатиран. Богатството вече не е просто подозрително — частното притежание на средствата за производство е обявено за обществено несправедливо по своята същност.
Национализацията на индустрията, търговията и финансовия сектор, последвана от колективизацията на земеделието, не само отнема собствеността на съществуващите предприемачи. Тя практически премахва предприемача като нормална и легитимна обществена роля. Частната стопанска инициатива е силно ограничена, а икономическият успех извън държавната система се превръща в нещо незаконно или поне морално съмнително.
Така няколко поколения израстват в общество, в което думите „частник“, „капиталист“ и „спекулант“ носят почти автоматично отрицателен смисъл. Предприемачът вече не е просто една от спорните фигури в обществения дебат. Той отсъства от реалния обществен живот и присъства предимно като отрицателен персонаж в официалния разказ.
Комунистическият режим не създава недоверието към частното богатство от нищото. Той взема по-старите образи на чорбаджията и фабриканта, подрежда ги в последователна идеологическа схема и ги преподава като безспорна историческа истина.
Преходът: когато реалността потвърждава стария стереотип
След близо 45 години, през които обществото е учено да гледа на частното богатство с подозрение, пазарната икономика се завръща по начин, който в много случаи сякаш потвърждава наследения стереотип.
Преходът е белязан от непрозрачна приватизация, силови групировки, политически зависимости, придобиване на държавни активи при спорни условия и внезапно забогатяване на хора с привилегирован достъп до власт, информация или финансов ресурс. Границата между предприемачество, политическо влияние и организирана престъпност често изглежда размита.
Разбира се, през същия период възникват и хиляди нормални частни предприятия. Много хора започват от нулата, поемат риск, създават работни места и се опитват да оцелеят в нестабилна и нерядко враждебна институционална среда. Но техният постепенно постигнат успех е по-малко видим от демонстративното богатство на онези, които печелят от преразпределянето на държавна собственост, политически протекции или откровена престъпност.
За обикновения човек изводът изглежда напълно естествен:
„Десетилетия наред ни казваха, че капиталистът забогатява, като ограбва останалите, а сега виждаме точно това около себе си.“
Така преходът не успява да разграничи ясно две съвсем различни фигури: предприемача, който създава нова икономическа стойност, и човека, който натрупва богатство чрез присвояване на обществени ресурси и близост до властта. В публичното съзнание и двамата лесно попадат под общото название „бизнесмен“.
Това е изключително неблагоприятна отправна точка за изграждането на положителен обществен образ на предприемачеството. Вместо да прекъсне наследеното недоверие, ранният български капитализъм му дава нови и видими основания.
Не идеализация, а ясно разграничение
В същото време трябва да си дадем сметка, че устойчивата средна класа е един от основните стълбове на всяко стабилно и проспериращо общество. Предприемачите не са единствената група, която я формира, но имат особено важна роля: създават нови продукти и услуги, поемат риск, откриват работни места и превръщат идеи в икономическа стойност.
Това не означава, че всеки собственик на бизнес заслужава автоматично обществено одобрение. И днес има работодатели, които експлоатират служителите си, компании, които разчитат на политически протекции, и хора, които наричат „предприемачество“ присвояването на обществени ресурси. Критиката към тях е напълно основателна.
Проблемът възниква, когато не успяваме да ги разграничим от онези, които изграждат бизнеса си с труд, знания и поет риск. Когато поставяме всички под общия етикет „бизнесмени“, ние не наказваме само недобросъвестните. Обезкуражаваме и хората, от които очакваме да създават следващите предприятия, продукти и работни места.
Затова задачата на държавата е да създава честни и предвидими правила, да ограничава политическите привилегии, да защитава конкуренцията и да улеснява започването и развитието на почтен бизнес. А образованието и публичният разговор трябва да показват не само злоупотребите, но и примерите за хора, които създават обществена стойност, докато изграждат собственото си благосъстояние.
Ако искаме повече млади хора да проявяват инициатива, да поемат разумни рискове и да реализират идеите си в България, предприемачеството трябва да бъде възприемано като нормална и обществено полезна дейност, не като доказателство за морално превъзходство, но и не като повод за автоматично подозрение.
Историята обяснява защо това недоверие съществува, но не ни задължава да го превръщаме във вечна присъда. Защото успехът на почтените предприемачи не е само техен личен успех, той е успех за цялото общество.
