За какво всъщност гласуваме?

В България има представителна демокрация, в която гражданите избират различни органи на властта: народни представители, кметове и общински съветници, президент и вицепрезидент, както и членове на Европейския парламент. Всеки от тези избори дава различен мандат и различни правомощия. Въпреки това посланията на кандидатите често звучат почти еднакво, независимо за какво всъщност се гласува.

От едната страна е вечната борба срещу либералните ценности, „прогнилия Запад“ и неговия хомот. От другата — вечната борба с корупцията, задкулисието и остатъците от Държавна сигурност. Проблемът не е, че тези теми непременно са маловажни, а че се използват като универсален отговор при всеки вид избори, дори когато избираният орган няма правомощията да постигне обещаваното.

Така постепенно губи значение за какво точно гласуваме и какъв мандат даваме. Различните избори се превръщат в поредния вот „за“ или „против“ определен политически лидер или лагер. Това понижава качеството на политическия дебат и измества конкретните въпроси за правомощията и отговорността с общи лозунги и демагогия.

В контекста на президентските избори на 25 октомври искам да разгледам различните видове избори и правомощията на хората, които избираме. Целта е да разграничим какво те могат самостоятелно да решат, върху какво могат да влияят и какво изобщо не зависи от тях.

Това е прост първи тест за предизборните обещания. Той може да ни покаже кои от тях са реалистични и кои няма как да бъдат изпълнени от съответната длъжност. Така фокусът би могъл да се премести от големите лозунги към кандидатите, които разбират собствения си мандат и говорят конкретно за онова, което действително могат да направят.

Избори за Народно събрание

България е парламентарна република и изборите за Народно събрание най-пряко определят посоката на националното управление. Парламентът приема, изменя и отменя законите; приема държавния бюджет и упражнява контрол върху изпълнението му; избира министър-председателя и Министерския съвет и контролира тяхната дейност; ратифицира важни международни договори; взема определени решения в областта на отбраната и външната политика; избира членове и ръководители на редица държавни органи; може да изменя Конституцията в рамките на своите правомощия.

Народното събрание не управлява страната пряко. То създава законовата и бюджетната рамка, излъчва правителството и контролира неговата работа. На парламентарните избори обаче не избираме просто отделни народни представители. Определяме политическото мнозинство, което ще състави правителство, ще зададе националните приоритети и ще разполага с инструментите да ги превърне в политика.

Затова кампанията за парламентарни избори е мястото за представяне на цялостна програма за управление. Тя би трябвало да дава отговор поне на пет големи въпроса:

• Как България да създава повече стойност и по-високи доходи?
• Как да развива възможностите на хората чрез по-добро образование и здравеопазване?
• Как държавата да стане по-компетентна, справедлива и предвидима?
• Как да бъде възможен нормален живот и извън няколкото най-големи града?
• Как страната да остане сигурна, демократична и демографски жизнеспособна?

За отделния човек обаче тези теми остават прекалено абстрактни. Пречупени през неговото ежедневие, те се превръщат в много по-конкретни въпроси:

• Мога ли да изкарвам достатъчно и имам ли професионално бъдеще?
• Може ли семейството ми да получи качествено образование и здравни грижи?
• Разполагам ли с необходимата инфраструктура и услуги за нормален живот?
• Живея ли в чиста, безопасна и добре управлявана среда?
• Има ли бъдеще мястото, в което живея?

Конкретните измерения на тези въпроси зависят до голяма степен от вида на населеното място. В малките населени места водещият въпрос често е дали изобщо може да се живее нормално. В средно големите градове дали човек може да живее добре и да се развива, без да бъде принуден да замине. А в големите областни центрове извън София дали градът може да предложи реална алтернатива на столицата.

Местни избори

В този контекст изборите за кметове и общински съветници са сред най-важните за всекидневния живот на хората. Изненадващо голяма част от инструментите за решаване на поставените по-горе проблеми са в ръцете на местната власт. Това позволява и много по-конкретни предизборни послания: за улици, транспорт, детски градини, чистота, общински здравни и социални услуги, градска среда и развитие на населеното място.

Тук обаче е важно да разграничаваме ролите на кмета и общинския съвет. Общинският съвет определя местните политики, приема общинския бюджет и наредбите и взема ключови решения за развитието и собствеността на общината. Кметът ръководи общинската администрация и организира изпълнението на тези политики и решения. Затова изпълнението на много от обещанията на кандидата за кмет зависи и от решенията на общинския съвет и от подкрепата, която той ще има в него.

От значение е и способността на местната власт да работи с централната държавна власт. За някои решения собствените средства на общината не са достатъчни и е необходимо финансиране от държавния бюджет или по национални и европейски програми. Други изискват промяна в закон или наредба, а трети — съдействие от министерства, агенции и контролни органи. 

Местните проблеми могат да направят националните партийни програми много по-конкретни. Вместо общи обещания за „регионално развитие“, партиите могат да посочат как ще променят законите, правомощията и финансирането на общините, така че местната власт да разполага с реални инструменти за действие. Посланието вече не е просто „ще решим проблема“, а „ще създадем условия вашият кмет и общински съвет да могат да го решат“.

Президентски избори

Особено интересна е ролята на президента в българската политика. Той не участва пряко в ежедневното управление на страната, но в моменти на политическа криза може да се превърне в една от ключовите фигури. И тук нямам предвид само правомощието му да назначава служебно правителство.

Във всяка политическа система съществуват напрежения. Когато те се натрупват и институциите не успяват да намерят изход, ситуацията може да стане взривоопасна. Именно тогава според мен президентът трябва да използва авторитета на поста, за да бъде посредник: да събере конфликтните страни, да потърси допирните точки между тях и да помогне за намирането на изход.

Пример е политическата криза от 1997 г., при чието разрешаване Петър Стоянов изиграва важна роля. Разбира се, изходът не е заслуга само на президента, но поведението на Стоянов показва как президентската институция може да помогне за намаляване на напрежението и за възстановяване на политическия диалог.

Като пример за обратното бих посочил Румен Радев. Според мен с острите си послания и с честото заемане на страна в политическите конфликти той по-скоро засилваше напрежението, отколкото да помага за неговото преодоляване. Разбира се, неговите привърженици биха казали, че президентът трябва да бъде коректив и да назовава проблемите открито. Но корективът и посредникът не са непременно противоположни роли: възможно е да защитаваш ясни позиции, без да затваряш пространството за разговор.

От тази гледна точка, колкото и ограничени да са отговорностите на президента в ежедневното управление, съвсем не е без значение какъв човек заема поста. Насочването на политически процеси не е лесна работа. То изисква визия, емпатия, способност да се разбират мотивите на конфликтните страни, да се откриват пресечни точки и да се създават условия за компромис.

Затова в една президентска кампания би трябвало да очакваме различни послания от тези на парламентарните избори. Кандидатът за президент не може убедително да обещава по-високи доходи, нови пътища, по-ниски данъци или реформа в здравеопазването. Той не разполага с необходимите управленски и бюджетни правомощия. Може да поставя подобни теми в обществения дневен ред и да влияе върху дебата, но не може сам да реализира тези политики.

Смислените въпроси към кандидата за президент са други. Ще бъде ли независим от партията, която го е издигнала, и как ще действа при политическа криза? От какви принципи ще се ръководи при назначенията и използването на своите правомощия? И най-важното — способен ли е едновременно да бъде коректив на властта и посредник между политическите сили?

Така президентската кампания не би трябвало да бъде състезание между алтернативни управленски програми. Тя трябва да бъде разговор за начина, по който кандидатите разбират институцията, за принципите, от които ще се ръководят, и за поведението им в моменти, когато нормалният политически процес престане да работи.

Избори за Европейски парламент

Не на последно място по значение са изборите за Европейски парламент. Европейският парламент представлява гражданите на Европейския съюз, а избраните в България депутати са част от него. Те не са представители на българското правителство, нито пратеници, чиято единствена задача е да защитават „националния интерес“. Те участват в създаването на общи правила за целия Европейски съюз и обикновено работят в рамките на европейски политически групи, обединени от сходни идеи, а не по национален признак.

Това не означава, че българската гледна точка е без значение. Напротив — българските евродепутати трябва да разбират как общите европейски решения се отразяват върху страната ни и да внасят този опит в европейския дебат. Но задачата им не е просто да издействат изключения или повече средства за България, а да участват в намирането на решения, които работят за Съюза като цяло и отчитат различията между неговите държави и региони.

Европейският парламент приема закони заедно със Съвета на ЕС, участва в определянето на европейския бюджет, избира председателя и одобрява състава на Европейската комисия и упражнява контрол върху нейната работа. Затова на европейските избори не избираме кой да управлява България, нито кой да реши проблемите на конкретна община. Избираме какъв да бъде политическият баланс в една от основните институции на ЕС и в каква посока да се развива Европа.

Големият въпрос на тези избори е каква Европа искаме да изградим. Колко силно да бъде интегрирана и колко самостоятелност да запазят държавите? Как да гарантира собствената си сигурност? Как да съчетае икономическата конкурентоспособност със социалната и екологичната защита? Как да управлява миграцията и общите си граници? Докъде да се разширява и как да защитава демокрацията и върховенството на закона?

Тук също общите лозунги не са достатъчни. Смисленият кандидат трябва да обясни не само дали е „за“ или „против“ Европа, а какви общи решения подкрепя, в кои области държавите трябва да действат заедно и кои решения е по-добре да останат на национално или местно ниво.

Разбира се, нито една от тези институции не действа изолирано. Националната власт създава рамката за местните решения, местните проблеми трябва да намират отражение в националните политики, европейските правила влияят върху възможностите на държавата, а президентът може да подпомага или да затруднява диалога между всички тях. Това взаимодействие обаче не означава, че различните избори са взаимозаменяеми.

Затова, когато слушаме поредното предизборно обещание, можем да си зададем три прости въпроса: може ли човекът, за когото гласуваме, сам да вземе това решение; може ли само да повлияе върху него; или то изобщо не е в правомощията на длъжността, за която се кандидатира?

Демокрацията не се изчерпва с това да изберем „нашия човек“. Тя изисква да разбираме за каква роля го избираме, какви инструменти му предоставяме и за какви резултати можем да му търсим отговорност. Едва тогава изборът престава да бъде гласуване за лозунги и се превръща в даване на конкретен мандат.

Прагът по ДДС като икономически стимул за малкия бизнес

В публичното пространство се разпространява петиция, която настоява за увеличаване на прага за задължителна регистрация по ДДС като мярка за стимулиране на дребния бизнес.

На пръв поглед предложението звучи логично: по-високият праг означава по-малко административни задължения за повече малки фирми. На практика обаче подобна промяна не би подпомогнала еднакво различните видове бизнес. Тя би дала значително конкурентно предимство на определени дейности, докато други почти не биха усетили положителен ефект. В следващите редове ще се опитам да обясня на достъпен език защо това е така.

Първо, нека започнем с това какво представлява добавената стойност. Добавената стойност, която една фирма създава при продажбата на даден продукт, е разликата между продажната му цена и стойността на всички стоки и услуги, използвани за неговото производство. Тази разлика отразява новосъздадената стойност, която впоследствие се разпределя под формата на трудови възнаграждения, осигуровки, данъци, амортизации и печалба.

Тук естествено възниква въпросът дали ДДС не облага същата стойност, която вече се проявява като доходи на физическите лица и печалба на фирмите. Между тези данъци действително има икономическа връзка, но те облагат стойността на различни места и върху различни данъчни основи. Данъкът върху доходите облага дохода на физическото лице, корпоративният данък облага печалбата на дружеството, а ДДС е замислен като данък върху крайното вътрешно потребление. Износът обичайно се облага с нулева ставка на ДДС, а ДДС върху инвестиционните и другите покупки, използвани за облагаемата дейност на регистрираните фирми, по принцип може да бъде приспаднат като данъчен кредит.

Чисто технически ДДС, който всяка регистрирана фирма внася, се образува като разлика между данъка, начислен върху продадените от нея стоки и услуги, и данъка върху покупките, за които има право на данъчен кредит. Ако временно се абстрахираме от инвестициите и някои други особености, тази разлика приблизително съответства на данъка върху добавената от фирмата стойност.

Декларирането и отчитането на ДДС създава административни разходи както за бизнеса, така и за данъчната администрация. Поради тази причина на малките фирми с оборот под определен праг е дадена възможност да останат извън режима на задължителна регистрация и да не начисляват ДДС върху продажбите си. Логиката е, че разходите за спазване на изискванията могат да бъдат значителни спрямо размера на тяхната дейност. 

Конкретният размер на тази тежест зависи от броя и вида на документите. Освен преките разходи за счетоводно обслужване регистрацията по ДДС изисква ежемесечна обработка на покупките и продажбите, подаване на справка-декларация и водене на съответните дневници. В зависимост от документооборота допълнителните разходи за обработка на документите и изпълнение на задълженията по ДДС могат да достигнат между 2000 и 3000 евро годишно.

Интересно е да се отбележи, че макар прагът за регистрация по ДДС да се определя според оборота, делът на добавената стойност в този оборот може да варира значително.

При фирма, която предоставя професионални услуги (например счетоводна кантора) основната част от цената на услугата може да се дължи на положения труд. Поради това делът на добавената стойност в оборота може да надхвърля 90%.

На другата крайност са фирмите в търговията. При един малък магазин основната част от продажната цена се определя от цената, на която стоките са закупени. Добавената стойност, която магазинът създава, като прави тези стоки достъпни за клиентите, може да бъде само около 20% от оборота.

Тази разлика е особено важна, ако искаме да разберем какво ценово предимство създава липсата на регистрация по ДДС.

Фирмите с нисък дял на добавената стойност не получават особено голямо предимство при продажбите към крайни клиенти. На пръв поглед изглежда, че те могат да предлагат стоките си с 20% по-евтино, защото не начисляват ДДС. Те обаче не могат да ползват данъчен кредит и платеният от тях данък остава включен в разходите им.

Нека например приемем, че един магазин купува стока за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена добавена стойност. Регистрираният по ДДС магазин би я продал за 100 евро без ДДС, или за 120 евро крайна цена. Нерегистрираният магазин ще плати за стоката 96 евро с включеното ДДС. Ако иска да запази същата добавена стойност от 20 евро, той ще трябва да я продаде за 116 евро.

Следователно неговото ценово предимство е само 4 евро — 4% спрямо цената без ДДС или около 3,3% спрямо крайната цена на регистрирания търговец.

Съвсем различна е ситуацията при фирмите с висок дял на добавената стойност. Това могат да бъдат адвокат, консултант или фирма за дребни ремонти, която фактурира основно труда, докато материалите се заплащат отделно от клиента.

Ако подобна фирма има покупки за 10 евро и добавя 90 евро собствена стойност, регистрираната фирма би предложила услугата на крайна цена от 120 евро. Нерегистрираната фирма би платила 12 евро за своите покупки и при запазване на същата добавена стойност би могла да предложи услугата за 102 евро. Така разликата достига 18 евро, или 15% от крайната цена на регистрираната фирма.

Тази разлика може да бъде използвана по няколко начина:

• По-ниска цена за клиента. Това е вероятно, когато фирмата активно се бори за клиенти и използва цената, за да се отличи от конкуренцията. При установена клиентска база и ограничен конкурентен натиск стимулът да прехвърли цялото предимство към клиентите е значително по-слаб.
• По-високи заплати. Част от разликата може да бъде използвана за привличане или задържане на по-опитни служители.
• Допълнителни инвестиции. Освободеният ресурс може да финансира нови идеи, наемането на допълнителен човек или закупуването на оборудване. В последния случай част от предимството ще бъде намалена от ДДС върху покупката, който нерегистрираната фирма не може да приспадне.
• По-висок доход за собственика. Това е естествен възможен резултат при малка фирма с установена ниша, стабилна клиентска база и ограничен натиск за намаляване на цените.

На практика ползата може да бъде разпределена между няколко от тези направления, но използването на част от нея за една цел неизбежно намалява ресурса за останалите.

При сегашния праг за задължителна регистрация от 51 130 евро фирма с нисък дял на добавената стойност трудно може да покрива разходите за един работещ дори при минимална работна заплата. Ако например добавената стойност е 20% от оборота, фирмата разполага само с малко над 10 000 евро годишно, от които трябва да покрива разходите за труд, останалите си разходи и евентуалната печалба.

При фирма с много висок дял на добавената стойност и почти без други разходи същият праг теоретично позволява заплащането на един човек с нетен месечен доход до около 2600 евро. Следователно при сегашния праг най-често говорим за дейности с един зает в голям град като София и евентуално с двама заети при по-ниски равнища на заплащане. Увеличаването на прага до 85 000 евро би позволило и на някои фирми с двама или трима заети да останат извън задължителната регистрация по ДДС.

Съществуването на два вида фирми (регистрирани и нерегистрирани по ДДС) води до интересна динамика в отношенията между тях.

Когато нерегистрирана фирма продава на регистрирана по ДДС фирма, платеният върху собствените ѝ покупки данък остава включен в цената. Клиентът не може да го приспадне, защото той не е отделно начислен във фактурата.

Да се върнем към примера с фирмата, която купува стоки и услуги за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена стойност. Регистрираната фирма ще продаде за 100 евро плюс 20 евро ДДС. Нейният регистриран клиент ще плати 120 евро, но ще приспадне 20 евро данъчен кредит, така че ефективният му разход ще бъде 100 евро.

Нерегистрираната фирма обаче ще плати 96 евро за своите покупки. Ако иска да запази добавената си стойност от 20 евро, тя трябва да предложи цена от 116 евро. Цялата сума остава разход за клиента, тъй като няма начислен данък за приспадане. За да предложи същия ефективен разход от 100 евро, нерегистрираната фирма трябва да намали собствената си добавена стойност от 20 на едва 4 евро.

Това създава силен стимул за фирмите, които продават основно на други фирми и имат нисък дял на добавената стойност в оборота, да се регистрират доброволно по ДДС.

При фирмите с висок дял на добавената стойност този недостатък е много по-малък. Ако външните покупки са само 10 евро, нерегистрираната фирма трябва да включи в цената си едва 2 евро невъзстановим ДДС. За да бъде конкурентна на регистриран доставчик, тя трябва да намали собствената си добавена стойност от 90 на 88 евро. Така обаче тя не може да реализира предимството от 18 евро, което би имала при продажба на същата услуга на краен потребител.

Следователно истинското конкурентно предимство от липсата на регистрация по ДДС възниква при фирми, които продават основно на крайни клиенти и предлагат професионални или други трудоемки услуги. Колкото по-малък е делът на външните покупки и колкото по-голям е делът на собствения труд в цената, толкова по-голямо е това предимство.

Трябва да се има предвид, че конкурентното предимство е страничен ефект от въвеждането на прага. Основната му цел е да спести на най-малките фирми административни разходи, които биха били непропорционално високи спрямо размера на дейността им. Той обаче създава ценово предимство, което не е еднакво за всички малки фирми, а зависи от дела на добавената стойност и от това дали клиентите им са крайни потребители.

Най-силно засегнати от това изкривяване са фирмите, които се намират непосредствено над прага и продават основно на крайни клиенти. Освен че поемат допълнителните разходи по отчитането и декларирането на ДДС, те се конкурират с малко по-малки фирми, които не начисляват данъка. Макар по-големият им размер понякога да им носи известни икономии от мащаба, няма гаранция, че те ще бъдат достатъчни, за да компенсират ценовото предимство на нерегистрираните конкуренти.

Така прагът създава рязка граница, около която две иначе сходни фирми се третират различно. Това може да породи стимули за ограничаване на растежа, недеклариране на част от оборота или изкуствено разделяне на дейността между няколко лица.

Увеличаването на прага до 85 000 евро би освободило още фирми от административната тежест, но не би премахнало това изкривяване. То просто би преместило границата нагоре и би позволило на по-големи предприятия да се възползват от ценовото предимство. Така фирмите непосредствено над новия праг биха били поставени под натиск от конкуренти с вече сравнително значителен оборот и капацитет. Вместо да премахне несправедливостта в данъчното третиране, по-високият праг просто би я преместил нагоре и би увеличил икономическите ѝ последици.

Следователно въпросът не е просто дали прагът от 51 130 евро е нисък или висок. По-важният въпрос е кого подпомага неговото увеличаване и за чия сметка. Повишаването му до 85 000 евро няма да даде еднаква подкрепа на малкия бизнес. То ще облагодетелства най-силно фирмите с висок дял на добавената стойност, които продават на крайни клиенти, и ще постави под допълнителен натиск сходни предприятия непосредствено над новия праг.

Ако малките фирми имат нужда от подкрепа, тя е по-добре да се предоставя чрез целенасочени мерки (например по-лесен достъп до финансиране, консултантска помощ за управление и развитие, стимули за наемане на първи служител или облекчено административно отчитане), вместо чрез разширяване на неравномерното конкурентно предимство, създавано от режима по ДДС.