Минаваше 11 часа вечерта. В един от последните автобуси по линията се возеха малко на брой омърлушени хора. Някои се мъчеха да се стоплят след дългото чакане заедно със студа на спирката, а на други просто им се спеше. В цялата тази безмълвна обстановка мъж на около 60 години поклащайки се вървеше между седалките. Хареса си една и кротко седна. Беше му скучно. Опита се да завърже разговор с младежа до него, но не се получи. Младежът беше намерил дзен състоянието си, слушайки музика, и не му се понрави идеята да бъбри с непознати. Възрастният човек остана леко разочарован. Не искаше да се чувства самотен и затова потърси компанията на своя стар приятел – бутилката. Извади я от вътрешния джоб на палтото, отвъртя капачката и отпи. В следващият миг късметът му се усмихна. Но не защото парещата течност масажира гърлото му. Беше дошла следващата спирка и двама келеши на около 16 се качиха в автобуса, вдигайки врява до небесата. Единият носеше пликче с фъстъци и като видя самотния човек му даде да замези. Той се почувства щастлив. Не толкова, че имаше с какво да му върви пиенето, колкото до това, че завърза нужния социален контакт. В такива случаи са необходими жестове. Предложи бутилката на новите си познати. „Какво е това?“ попитаха те. „Уиски“ отвърна възрастният човек. „Мен на ракия ми мяза“ бе последвалият дегустацията отговор. „Блек Рам“ конкретизира човека. „Както и да, ние сме на водка“ захили се един от келешите. След тази синхронизация на протоколите се почнаха едни весели разговори за underground живота. Демонстрираха се и знания по чужди езици. Диалогът беше простоват, но оживи атмосферата в автобуса, което пък развесели част от хората. Лично аз едва се сдържах да не се разсмея. За съжаление не мога да възпроизведа разговора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар