Според икономическата теория в дългосрочен план устойчивото нарастване на реалните заплати трябва да бъде подкрепено от сходно нарастване на производителността на труда. Ако заплатите трайно растат по-бързо от стойността, създавана от един зает, разходите за труд на единица продукция се увеличават. Това може да доведе до повишаване на цените, намаляване на печалбите или ограничаване на заетостта.
При прилагането на този принцип обаче трябва да се отчетат
няколко важни особености.
В много сектори, особено при трудоемките услуги,
възможностите за повишаване на производителността са ограничени. В
промишлеността нова машина или по-добра технология може значително да увеличи
произведеното за един час. Един лекар обаче трудно може да преглежда два пъти
повече пациенти, без да влоши качеството на прегледа. Учителят не може просто
да преподава два пъти повече материал или да обучава два пъти повече деца със
същия резултат. Нито фризьорът може безкрайно да съкращава времето, необходимо
за една прическа.
Това не означава, че заплатите в тези професии могат да
останат непроменени. Работещите в тях участват на същия пазар на труда, а
работодателите се конкурират за тях с останалите сектори. Когато
производителността и заплатите в по-технологичните отрасли растат, трудоемките
услуги също трябва да повишават заплащането, за да привличат и задържат хора.
Тъй като това невинаги е съпроводено със същия ръст на производителността,
резултатът често е поскъпване на услугите или необходимост от повече публично
финансиране.
В дискусиите за заплащането обаче често неусетно се наслагва
внушението, че заплатите в България са ниски, защото българските работници не
са достатъчно продуктивни. Така отговорността за ниската производителност
удобно се прехвърля върху самите служители.
Само че производителността не е изолирано лично качество на
работника. Един и същ човек може да създава съвсем различна стойност в
зависимост от машините и технологиите, с които разполага, организацията на
процесите, качеството на управлението и достъпа на фирмата до капитал и пазари.
Не е случайно, че много българи, които тук са определяни като
нископроизводителни, успешно работят в по-развити икономики и получават
значително по-високи възнаграждения.
Разбира се, по-високата заплата в чужбина не се дължи
единствено на по-висока физическа производителност. Значение имат по-високите
цени, по-платежоспособното търсене, недостигът на работна ръка и различните
условия на трудовия пазар. Но този пример показва, че не можем да обясняваме
разликата в заплащането единствено с качествата или усилията на работника.
По-точно е да кажем, че производителността е характеристика
на цялата система, в която човекът работи. Отговорността на работодателите и
мениджърите е да инвестират в технологии, оборудване, обучение и по-добра
организация, така че трудът на служителите да създава повече стойност.
Повишаването на производителността означава преди всичко да се работи по-умно и
с по-добри средства, а не непременно по-дълго или по-интензивно.
Тук стигаме до още един парадокс. Ниските заплати обикновено
се обясняват с ниската производителност, но причинно-следствената връзка може
да действа и в обратната посока. Когато една фирма може устойчиво да разчита на
евтин труд, стимулът ѝ да инвестира в автоматизация, технологии и по-добра
организация отслабва. Вместо да увеличава стойността, създавана от един
служител, тя може да запази конкурентоспособността си чрез ниски разходи за
труд.
Така се създава своеобразен капан на ниските заплати и
ниската производителност. Фирмите не инвестират, защото трудът е евтин, а
заплатите остават ниски, защото фирмите не са инвестирали достатъчно, за да
направят труда по-продуктивен.
Свободното движение на хора допълнително задълбочава този
процес. Работниците, които имат възможност и готовност да се преместят в
търсене на по-високи доходи, се преместват към места, където икономиката може
да им ги осигури: към по-големите български градове или към други държави от
Европейския съюз.
В по-малките населени места остават предимно хората, чиято
мобилност е ограничена от семейни ангажименти, собствено жилище, възраст,
квалификация или липса на реалистични алтернативи. Това отслабва натиска върху
местните работодатели да повишават заплащането и да инвестират в
производителност. От своя страна липсата на добре платени работни места кара
още хора да напускат.
Получава се самоподдържащ се кръг, чиито резултати са големи
регионални различия в доходите, обезлюдяване на малките населени места и все
по-силна концентрация на икономическата активност в няколко големи центъра.
Преодоляването на този капан би трябвало да бъде сред
основните цели на икономическата политика. Постепенното и предвидимо повишаване
на минималната работна заплата може да бъде един от инструментите за това. То
увеличава цената на модела, основан на евтин труд, и създава натиск върху
работодателите да търсят други източници на конкурентоспособност: инвестиции в
технологии, обучение, по-добра организация и дейности с по-висока добавена
стойност.
Това не означава, че всяка фирма непременно ще отговори с
повишаване на производителността. Някои работодатели ще увеличат цените, ще
приемат по-ниска печалба, ще ограничат назначенията или ще преструктурират
дейността си. Най-слабите предприятия могат да преминат към сивия сектор или да
прекратят работа.
Именно затова минималната заплата не може да бъде
самостоятелна икономическа политика. Тя трябва да бъде съчетана с по-добър
достъп до капитал, професионално обучение, инфраструктура и целенасочена
подкрепа за инвестициите, особено в икономически изоставащите региони.
Държавата не може просто да повиши цената на труда, без да създава условия той
да стане по-продуктивен.
Защото минималната работна заплата не е само социална мярка за защита на най-ниските доходи. Тя е и част от избора какъв икономически модел искаме да насърчаваме: такъв, който разчита на устойчиво евтин труд, или такъв, който създава натиск и условия фирмите, държавата и работниците да инвестират в по-висока производителност и по-висока добавена стойност.
