В търсене на персонал

Явно недостигът на хора на трудовия пазар дава повече възможност на работниците да диктуват условията и работодателите са започнали да предлагат екстри като трудов договор и осигуровки.

Очаквания за БВП на България през 2008

В началото на миналата седмица излязоха предварителни оценки за БВП на България през 2007. Явно този път икономистите, които непрекъснато присъстват в медиите, си взеха поука и поне засега не съм срещнал някой да обяснява как се забавя икономиката и съответно да трябва да се правят фискални стимули. В крайна сметка разликите с предходните години са в рамките на статистическата грешка и никой не ще да рискува да лансира неща, които след една година ще изглеждат неадекватни. От някаква такава гледна точка е по-интересно какво ще стане през 2008 и ако трябва да се формулират някакви политики, то те да са базирани на някакви такива очаквания. В този ред на мисли сигурно е хубаво да направя няколко коментара на кой е по силите да прави такива неща за българската икономика.

От гледна точка на ресурси, захранване с данни и разработени модели едни гърди пред всички останали са БНБ и АИАП. Това едва ли е кой знае колко учудващо, но за съжаление прогнозите, които те правят не са публични. Като че ли БНБ не анонсира прогнозите си с цел да не бъде лесно разгадана какви политики смята да предприема, но все пак като се чете между редовете в тримесечните прегледи, които издават, то се виждат някакви общи тенденции в очакванията им. АИАП спря поради някакви причини да публикува прогнозите си в началото на мандата на сегашното правителство. Преди това публикуваха на всеки три месеца краткосрочна прогноза и два пъти в годината средносрочна. Разбира се, в рамките на бюджетната процедура излизат наяве някакви числа продуцирани по някакъв начин от Министерство на Финансите, които след това се простират и из други документи на правителството, но все пак като се има предвид, че става въпрос за политически документи, то човек не е излишно да има едно на ум по отношение на тяхната обективност. В крайна сметка навремето Доган беше казал, че макрорамката трябва да се прави от политиците, а не от експертите.

Следващи в класацията са големите международни институции като МВФ, Световната банка и Европейската комисия. Не може да им се отрече, че с лекота се сдобиват с данни, които НСИ не раздава лесно, но за сметка на това доста им е ограничен ресурса от хора, които следят конкретна икономика. Въпреки това успяват да продуцират доста детайлни и консистентни прогнози.

Останалите хора, които участват в бизнеса с прогнозирането, са заели конкретни пазарни ниши, като основните клиенти са банките и всякакви хора, които имат пари и се чудат какво да ги правят. Разбира се, банките поддържат собствени отдели за прогнозиране, но като се има предвид, че повечето банки са с чужди собственици, то въпросните дейности най-често се намират някъде навън. Това, освен че намалява разходите, позволява да се провят консистентни макро прогнози за отделни региони и съответно големите финансови клечки на дадена банка да заложат целите. Разбира се, това не значи, че тук на местно ниво няма хора, които да правят прогнози, но те са фокусирани върху развитието на конкретни сектори в икономиката. Ясно е, че прогнозите на микро ниво няма как да станат публичност, пък макропрогнозите, които от време на време отделните банки публикуват за престиж, не са много детайлни. То няма и как да бъде, след като един човек движи няколко страни. Въпреки това, аз поне с кеф си разглеждам прогнозите на UniCredit Group. Горе долу на такова ниво са и макропрогнозите на всякакви международни анализаторски звена.

Най-долу в дъното на тази подредба седят всякакви местни NGO-та, които поради една или друга причина са се фокусирали в това да задават някакви тенденции с общи приказки, но не и да им дават числен измерител. От време на време се прокрадват някакви числа, които или се движат в доста широки интервали (например очакваме растежа на БВП да е между 5 и 6%) или не са толкова индикативни, така че човек като стъпи на тяхна база да си направи някакви разсъждения. Разбира се, има и няколко опита (заслужават адмирация) да се правят някаква по-сериозни прогнози, които като обем да се конкурират поне с това, което правят международните анализаторски звена, но за съжаление крайният резултат е доста неконсистентен Например вижте сметките свързани с изготвянето на Алтернативен бюджет от ИПИ, коментарите ми върху опитите им да оценят разни макро ефекти от увеличаване на публичните разходи или програмата на ГЕРБ, за която няма да казвам кой я е правил. Истината е, че бизнесът с макро прогнозите изисква доста сериозни първоначални разходи, които не са много оправдани предвид почти никаквото търсене на такива.

Това в някаква степен е тъжно, тъй като по този начин не може да има обективен коректив на политиките, които залага правителството. Да, от време на време някой казва какво ще е преизпълнението на бюджета или колко ще достигнат приходите, само че е доста сбъркан timing-ът. Едно е да кажеш в момента, когато се смята бюджета, че според твои оценки има сериозно подценяване или надценяване в очакванията за някакви макропоказатели, а съвсем друго е да кажеш половин година по-късно, че ще има сериозно преизпълнение на приходите, когато е постъпила доста повече информация и съответно несигурността в прогнозата е спаднала.

В тази връзка би ми се искало хората, които държат изкъсо развитието на бюджета да правят алтернативни прогнози за макропоказатели в момента, когато правителството изготвя своите, като тези прогнози са базирани при непроменени политика спрямо тези на правителството. От гледна точка на сравнения, това е доста сериозен недостатък на Алтернативния бюджет, който се изготвя от ИПИ, тъй като не е ясно каква част от промените в макро показателите спрямо тези на правителството се дължат на променената политика и каква част на различните очаквания в един базов сценарий.

За да дам и аз принос в едно такова начинание на база информацията, която е налична към момента ще се пробвам да дам едно число за номиналното БВП за 2008, което ще ми е интересно до колко ще съм уцелил след една година (ако разликата е под 300 млн. лв. плюс ревизията за 2007 сигурно трябва да съм доволен). Та да започвам. По отношение на реалният растеж на БВП не смятам, че ще по-малко от миналогодишния. От страна на предлагането няма да се наблюдават тези шокове в селското стопанство и дори и то да не се възстанови до предходните си нива, то останалите сектори дори и да забавят леко растежа си, ще участват с по-голям принос. От друга страна рецесията, която е обхванала САЩ както и неяснотиите около финансовата им система могат доста да забавят световната икономика, което съответно да се отрази негативно на българската икономика. От страна на търсенето лично според мен ще има не лошо подобрение на износа, най-малкото поради факта, че в началото на миналата година няколко експортно ориентирани предприятия правиха разни реконструкции и съответно не изнасяха много. Свиването на финансовия ресурс, който влиза в българската икономика, няма да се отрази чак толкова неблагоприятно, тъй като има доста резерв в нея. Все пак не трябва да се забрява, че и правителството и БНБ провеждат рестриктивна политика, която в един момент може лесно да се отхлаби. Така че инвестициите като дял от БВП едва ли ще спаднат, а в реално изражение ще поддържат не лош растеж. Към това трябва и да се прибави и стартирането на инфраструктурните проекти. Така че един растеж на БВП в реално изражение между 6.2-6.5% поне на мен ми се вижда резонен.

По отношение на инфлацията положението е доста тягостно. За първите два месеца на година е доста висока, като на годишна база се увеличава. През април се очаква да започнат да се усеща повишението на акциза на цигарите, а през лятото са запланувани не малко увеличения от ДКЕВР. Така че едва ли е реалистично да се очаква инфлация в края на годината по-малко от 8%. Това от своя страна изстрелва средногодишната инфлация на двуцифрени нива. Съответно някъде там ще бъде и дефлатора, така че някакво БВП от порядъка на 66.4 млрд лева за 2008 сигурно е резонно. Дали интуицията ми е добра ще видим след една година.

Кривата на Лафер и приложението и в България

Кривата на Лафер има много интересно приложение в България. Като че ли всеобщото схващане сред българските икономисти е, че се намираме от дясната част на кривата и може без проблем да смъкваме данъците. Неприятният момент е, че никой си няма хабер къде точно в дясната част се намираме и ако се направи по-рязко движение в ставките, приходите може да спаднат значително. Като че ли най-разумният подход е да се правят малки стъпки, тъй като по този начин по-безопасно може да се види кога е преминат върха. Като че ли това прави и правителството (поне при осигуровките и данък печалба, при подоходния данък, изключвайки малък кръг от хора, ефективната ставка се увеличава през последните години). Дали го прави заради натиска на група икономисти или има други съображения не е много ясно, но така или иначе групата икономисти би трябвало в някаква степен да е доволна. Забавното е, че това не е така. Въпросните хора малко са се объркали относно това какво искат и в зависимост от това дали се гледа проекто бюджет или отчет за изпълнението му, то веднъж се натиска или за намаление на ставките или за намаление на данъчната тежест (каквото и да значи това, тъй като в широката дефиниция, която използват разни хора, то и парите, които получаваме от фондовете на ЕС се водят за данъчна тежест и като се има предвид, че още не сме започнали да усвояваме структурните фондове, то „данъчната тежест“ тепърва ще расте). Ако погледнете отново кривата на Лафер ще видите, че те двете цели не са много съвместими в случай, че се намирате в дясната част на кривата (все се надявам за финансов министър да не се пръкне някой малоумник, който да смята, че може да телепортира икономиката в рамките на една фискална година точно на същото ниво на приходите от лявата страна на кривата). Та като се тегли чертата какво се получава? Някъде есенно време разни хора апелират да се намалят данъците, няма страшно, няма да спаднат приходите, вижте кривата на Лафер. Половин година по-късно историята е друга, „данъчната тежест“ се е увеличила, държавата изземва повече, което не е приемливо и т.н., в резултат на което трябва да се ... намалят данъците. След което историята се завърта отначало.

За приходите от корпоративен данък

През последните години ставката на корпоративния данък спадна значително. Въпреки това приходите от него не претърпяха някакъв драматизъм, даже напротив – през последните две години растат с по-високи темпове от номиналния растеж на икономиката. В този момент всички привърженици за икономическа свобода ще се почувстват вътрешно удовлетворени. Няма и как да бъде другояче, все пак непрекъснато ни повтарят за ползите от ниските данъци, а сега тези техни стремежи получават някаква емпирична подкрепа.

След като съм подхванал темата, то предполагам са изчезнали всякакви съмнения, че не съм убеден, че основната причина за това са изсветляване на икономиката или по-високи икономически растежи в резултат на по-ниските ставки. Разбира се, тези ефекти не могат да бъдат игнорирани, но поне на мен това, което ми се струва, е че се получава нещо като данъчен арбитраж. Тоест, ако трябва да изкараш едни потоци на светло и имаш „избор“ как да го направиш, то избираш данъка с най-ниска ставка. Например вместо да взимате „свястна“ заплата от фирмата, на която сте собственик, то седите на някакви минимални прагове, пък останалото го прибирате като дивидент, който макар и да се облага двойно, пак се получава нетно по-добър резултат. Друга възможност е вместо да декларирате цялата заплата на служителите си им давате част под масата, което няма как да осчетоводите като разход и напомпвате печалбата. Хубавото е, че в цялата тази работа дължите данък печалба от 10% вместо някакви високи ставки (спрямо останалите страни не са високи, но спрямо останалите ставки в България са) по осигуровки и в добавка ДОД. В крайна сметка служителите Ви гледат нетната заплата, а конкуренцията Ви притиска да сте иновативен. Разбира се, с това подходите за намаляване на данъчните плащания не приключват (тук съм коментирал подходи за законно намаляване на плащанията по осигуровки, а някой път мога да напиша и постинг как законното неплащане на данък печалба влошава текущата сметка и стимулира ПЧИ-тата), но е факт, че в момента ставките са така структурирани, че стимулират хората да пързалят системата.

Това, че нещо може да се случва, не означава, че обезателно ще се случи. Причината да мисля, че данъчният арбитраж е причината за бурното нарастване на приходите от корпоративен данък се крие в едно изречение от годишния доклад на АИАП за „Икономиката на България през 2007г“:

През 2006 г. печалбите на фирмите покриваха над 100% инвестиционните нужди.

Сега помислете логично, ако печалбите на фирмите можеха да покриват инвестиционните им нужди, то щеше ли да расте толкова корпоративният кредит и частният външен дълг? Най-екстремният случай, в който фирмите, които инвестират не правят печалба, а тези които правят печалба не инвестират, е доста нереалистичен. И така съвсем естествено се заражда мисълта, че печалбата е основно на хартия и от цялото това развитие не е много ясно до колко бюджета е на плюс (не че това е най-важното).

Кой чете вестник "Капитал"?

Благодарение на Нели попаднах на блога на Dani Rodrik, който пише с добро чувство за хумор и за моя радост го практикува на гърба на либертарианците (не че имам нещо лично към тях, всеки има право да си вярва в каквото си иска, но начина по който изкривяват информацията, когато лансират тезите си винаги ме е дразнил). Четейки този негов постинг си направих аналогия с развитието на моето отношение към вестник „Капитал“. Моите интереси към икономиката възникнаха по време на финансовата криза през 1996. Беше ми доста интересно защо се случват разни неща и защо не се случват други и благодарение на „Капитал“ успях да култивирам тези интереси. С нетърпение чаках всеки следващ брой за да прегледам поредните икономически анализи. Една година даже се бях и абонирал, но вестникът пристигаше с два дни закъснение и осъзнах, че съм постъпил грешно. Всичко се развиваше много добре в тези наши отношение, докато не реших да започна работа в областта на макроикономиката. Тъй като не съм икономист по образование (това си има както негативни, така и положителни аспекти), това беше една интересно-комична случка. Самият факт, че кандидатствам за такава работа, при положение, че имам сериозен опит в други сфери беше интересен. Но забавното беше, че от всички кандидатстващи си бях написал доста добре темата, която ми дадоха да развивам, което беше учудващо както за мен, така и за хората, които ме разпитваха. Та така изникна въпросът: „Вие не сте икономист, а такова добро есе сте написали, как сте се подготвили?“. Моят отговор, че чета вестник „Капитал“ (разбира се, между другото бях изкълвал и няколко учебника по микро и макроикономика, но те не са много от полза, когато трябва да се прави анализ за състоянието на дадена икономика). Това доста развесели всички и ми казаха, че има и по-добри издания и „Капитал“ не е от най-силните. Оказаха се прави. Прехвърляйки заниманията по икономика от хоби в основна работа и аз стигнах до същия извод. С течение на времето започнаха да ми допадат по-малко статии. Като започнаха да го публикуват в интернет прецених, че за 2-3 статии не си заслужава да си го купувам. После започнах да си харесвам една статия на 2-3 броя, а след това спрях и да го чета. От дъжд на вятър му хвърлям поглед от време на време и то на статии в области, от които хабер си нямам. Икономическите статии от сегашна гледна точка (вече имам повече от 6 години опит в областта на икономиката) ми се виждат доста посредствени. А ако все пак има някаква интересна статия, то все се намира някой, който да ме насочи към нея. Разбира се, това не означава, че вестникът не струва. Напротив, за българските стандарти е доста добър (сигурно и затова използвам „Дневник“ да се ориентирам из новините), но просто не ми е интересен.

Мисли глобално, действай локално

Красен Станчев за постиженията на ИПИ (честно казано, то с някои от написаните неща едва ли е добре да се хвалят) през последните 15 години:

Сега работим за промени в ЕС. Смятам, че една от основните мои грешки беше, че не се противопоставих по-радикално на членството на България в ЕС.

На борба с инфлацията

През последните години се наблюдава засилване на инфлацията в доста страни. Макар за не малка част от поскъпването може да обвиним какви ли не шокове, като наводнения, суша, ураган забърсал поредните нефтени платформи, дрънкане на ножници между САЩ и Иран и т.н., то за мен истината е, че тези процеси имат и по-фундаментално обяснение свързано с преструктуриране на световното потребление на стоки. Няма да задълбавам в детайлите, но грубо казано нещата са свързани с това, че „20% от населението потребява 80% от ресурсите на планетата“. За съжаление на тези 20% (развитите страни) част от останалите 80% (основно Индия и Китай) си искат своето и от там нататък пазара си знае своето.

В цялата тази картина е интересно как отделни страни се борят с овладяването на инфлацията. Не знам до колко в момента тя е паричен феномен (всъщност знам, че не е, но все пак да не искам да разочаровам разни привърженици на специфични теории, а и винаги има възможност за интерпретация), но както може се очаква в нейното неутрализиране е включен инструментариумът на паричната политика. Няма да се спирам върху паричната политика в САЩ и Еврозоната. За първите наскоро бях отделил цял постинг, а на вторите финансовата криза започнала през лятото като че ли им направи една идея по-сложна многокритериалната оптимизация. По-интересно е какво правят страните, които по някакъв начин „внасят“ чужда парична политика в своите икономики, което съответно да демонстрира защо страните с валутен борд не са в много добра позиция точно в момента, както и защо не е хубаво да се прави едностранно приемане на чужда валута.

По отношение на страните от ЕС два интересни примера са Унгария и Латвия. Унгария, макар и да не участва в ERMII, се мъчи по някакъв да атакува изпълнението на отделните критерии за членство в Еврозоната. Затварят бюджетния дефицит, макар от това да им страда растежа, вдигат лихвите за да крепят ценовата стабилност, а освен това се мъчат и да поддържат стабилен валутен курс спрямо еврото. Като че ли за момента последните две цели не са много съвместими и Унгария се отказаха от последната.

За разлика от Унгария, която все пак държи нивото на инфлацията под контрол (е вярно не е 2%), Латвия, чиято валута е доста стабилна спрямо еврото (всъщност е обвързана с кошница от валути), е далеч от провеждане на политика за ценова стабилност. Явно тамошните policy maker-и са се заплеснали по глупостите, които се практикуват в САЩ и въпреки, че икономиката им е малка за размерите на ЕС, то това не се харесва на Комисията. Получават се някакви смешни диалози като в този в тази статията, както и твърдения че ако растежът ти е спаднал от 14 на 10% вече не прегряваш, макар и инфлацията да се е ускорила и минала 15% на годишна база. Става ми интересно какво писали в тяхната Конвергентна програма, тъй като паричната политика, която се провежда от ЕЦБ, не адресира проблемите на Латвия, а за капак на всичко правителството им иска да ги засили.

От икономиките извън ЕС, най-интересна поне за мен е китайската. Една голяма бурно развиваща се икономика, чиято валута е вързана към американския долар (макар и в някакъв диапазон). При една такава обвързаност няма как неадекватната парична политика на FED-а, да не се отрази на инфлацията в Китай. За момента Китай се мъчат да държат инфлацията под контрол, но като гледам как са натегнали отделните инструменти (високи лихви и високи МРЗ), то няма да е далеч момента, в който Китай ще започнат да оскъпяват валутата си (поне за мен към момента е доста подценена). Една такава мярка не само ще успокои инфлацията на Китай, но ще доведе и до още няколко „дребни“ последици. Една от тях е това, че ако валутата им поскъпне значително спрямо останалите валути, то негативните ефекти от преструктурирането на световното потребление почти няма да засегне Китай. Другата е свързана с това накъде ще отиде долара? Ако изключим обезценката на долара през последните няколко месеца, то в предишните години по-сериозни обезценки винаги са били свързани с анонси за преструктуриране на нечии валутни резерви.

Може би това, което не е станало ясно от този постинг, е какъв е проблемът с високата инфлация и защо не трябва да се пренебрегва. Най-общо казано е свързано с формирането на очакванията сред, което от своя страна да напомпа разни ценови балони и на някакъв по-късен етап да изправи пред предизвикателство финансовата система.

За структурата на данъците и несъвършенствата на пазара

От известно време копая в областта на оптималната фискална политика в контекста на размер на публичните разходи, ниво на дълга, структура между отделните данъци. От теоретична гледна точка тази тематика е доста дълбана, но като че ли повечето резултати са свързани с модели на икономики, в които има един представителен безкрайно живеещ индивид. Само по себе си това предположение не е лошо, но на мен ми се иска да направя още една крачка по-нататък: да вкарам възрастово структуриране, което е възможно да доведе до нови качествени изводи. То и в тази насока копаят доста хора, но поне това, което съм виждал е свързано с модели в дискретно време, които за мен не са толкова интересни. Понеже обичам предизвикателствата съм се фокусирал върху непрекъснатото време, още повече, че в такива модели се правят (или поне така си мисля) по-лесно аналитичните разсъждения. Лошата новина е, че тепърва трябва да дръпне математическия апарат, но се надявам все някак си да преодолея този „недостатък“. Както и да е, в преследването на тази цел съм си заформил някакво планче от по-малки цели, които трябва да опукам и живот и здраве след година и половина може и да има нещо завършено.

Някъде тук и започва това, на което искам да посветя този постинг. Гледайки какво са направили хората досега, започнаха да изникват разни чуденки относно общите постановки на задачите. От една страна защо са точно такива, а от друга защо са толкова еднотипни. За последното влияние може да окажат както някакви технически ограничения, така и моделът на copy-paste с малки модификации, в резултат на което разни хора пишат статии, които са далеч от технически изпипани, а да не говорим, че може и съответните твърдения да не са верни. Та в този контекст ми стана интересно какво би станало, ако в тези модели се предположи, че отделните потребители знаят как влияят на цените. Вярно, че ако са достатъчно на брой, това влияние ще е малко, но все пак го има. От друга страна ми стана интересно какво ще стане, ако отделните потребители не са хомогенни и например част от тях знаят как влияят на цените, а част от тях не знаят. Това предположение е доста естествено и често се наблюдава в реалния свят. Принципно, ако индивидите са хомогенни и като характеристики и като информационно множество, то за съответните поведения е логично да се предположи, че ще са симетрични. При нехомогенност на информационните множества най-вероятно нещата стават доста по-интересни и може би групата на информираните индивиди си повишава благосъстоянието за сметка на неинформираните. Забавното в тази ситуация е това, че с правилна структура на преките данъци, това несъвършенство на пазара може да бъде значително намалено, а в някои случаи и премахнато. Поне така изглеждаха нещата преди два-три месеца, когато се натъкнах на този казус.

Това твърдение изглеждаше доста обещаващо. Още повече, че интуитивно лесно се виждаше как трябва да бъдат структурирани данъците (това трябва да се разглежда като разлика между ефективните ставки по облагането на дохода от труд и дохода от капитал). Направих си труда да видя какво показват историческите числа за страните от OECD и работите станаха доста обещаващи. Прецених, че за около една седмица ще се оправя с техническите неща и статията ще е наполовина готова.

Да, ама не. Започнаха да изкачат някакви детайли и подслучаи, с които трябваше да се разправям. Очакванията за сложността на задачата започнаха да растат експоненциално, но за сметка на това бях отделил предостатъчно време за да се отказвам. Почувствах се като американска армия в Ирак. Историята показва, че в такива случаи трябва да се действа със замах и започнах с тежката артилерия за обстрелвам врабчета. Такъв микс от числени симулации, аналитични сметки и документиране на междинни резултати приложих, че на човек спокойно може да му се завие свят. В цялото това нещо се убедих колко лесно се хрупат гигабайти оперативна памет (не е много гот като след няколко часова симулация е опукано всичко, поради swap-ването щайгата работи като свой събрат от преди 30 години, а linux kernel-а толкова се е омотал в това да намери още памет, че не му стига процесорно време да спре компютъра) и как свободният научен софтуер има още доста хляб да яде (да, знам че като нещо не ти харесва може да го пипнеш и направиш по твой вкус, в крайна сметка това е чарът на свободния софтуер, но на мен целта ми бе все пак да разкарам този ангажимент от главата си). Най-накрая успях да се загубя в някакви четиримерни и нагоре пространства (чудя се тези физици как се оправят с тези „дребни“ проблеми). Цялата работа на моменти бе доста подтискаща. Бориш се усилено няколко дни подред, а накрая никакъв напредък. Това май е и една от причините да не пиша толкова често в блога напоследък, тъй като свободното извънработно бе доста ангажирано в тази посока.

Все пак на цялото това упражнение му се вижда краят. Другата седмица ще го докладвам на някаква псевдо конференция. За щастие количествените натрупвания доведоха до качествени образувания и като цяло нещата са изхамалени. Надявам се покрай описването им да не изкочи още някой детайл. Поради тази причина не казвам и до какви изводи съм стигнал, но поне това, което е сигурно, че любителите на нулев данък върху печалбата ще останат силно разочаровани.

Ракета носител

На всеки му се е случвало от време на време да се чувства като ракета носител и да бута напред разни хора около него. По някой път се случва от състрадание, с цел да помогнем на по-слабия, по-забутания, по-глупавия и т.н. По някой път е просто заради купона, макар и да се отклоняваме от начертания пред нас път, приемаме поредното предизвикателство, гъделичкаме егото си и караме хората около нас да ни се възхищават. Чат пат го правим, защото се налага, просто това ни е работата и се очаква така да бъде. Миналата седмица попаднах в такава ситуация, в която защитавайки моите си интереси се наложи да защита интересите и на други хора. Просто бяхме в един кюп. В цялата офанзива успях да направя коалиции с хора, на които не би трябвало да им пука за интересите ми и в крайна сметка успях(ме) да ги защитим. Тъжното беше, че останалите от кюпа дори не си помръднаха пръста.

Икономическа политика ли?

Двете институции в България, от които най-много зависи икономическата политика в България са БНБ и Министерство на финансите. Първите влияят с наличните им възможности за провеждане на парична политика (които не са чак толкова много), а вторите през инструментите, които им предоставя бюджета (те не се ограничават само към фискалните средства, тъй като правителството може да влияе доста силно върху паричното предлагане). И двете институции са изправени пред проблеми, за които не искат да се говори и малко или много отричат съществуването им. Като че ли с това и приключват приликите между тях. Макар и БНБ да не признава официално за наличието на дадени проблеми, то мерките, които предприемат, ги адресират и поне за последните няколко години успяват да държат нещата под контрол. Разбира се, мерките са направени така, че привидно да адресират други проблеми и пращат за зелен хайвер повечето икономически анализатори, но това е друга тема. На другия полюс е Министерство на Финансите, чийто министър е приел техниката на щрауса. Не само че не се признава наличието на проблеми, успявайки да запушат устата на повечето хора, които биха могли и да ги коментират, но политиката, която провеждат не ги взема в предвид. Рано или късно това заравяне на главата в пясъка ще изиграе шега на някой задник (в смисъл, не че хората, които взимат решенията за политиката са задници, а че, който си заравя главата в пясъка, остава непокрит задника си).

Nothing Else Matters

23

Навремето едни от моите преподаватели казваше 23, когато получи грешен отговор от студент на зададен въпрос. 23 е позицията на буквата „Ц” в азбуката и може би това беше някакъв интересен и забавен начин да се скъси дистанцията между преподавател и студент. За този човек може да се говори доста, още повече че с подходите си успя да ме запали по предмета си, за който бях предубеден, че нямам да имам полза от него и е само загуба на време.

Та ако се върнем в настоящето, носят се разни слухове, че броят на загиналите в злополучния пожар във влак през миналата седмица е Ц на брой, но някой много умело го прикрива. Не знам до колко е истина, но все ми се иска, който трябва да си вземе поуки от инцидента, вместо да бръщолеви оправдания наляво надясно. Снощи в една от новинарските емисии съобщиха как се е запалила поредната влакова композиция, с тази разлика, че е пътувала към депо и е нямало пътници, както и че пожарът е бил потушен доста бързо.

Принципност

Винаги съм се радвал на всякакви „принципни“ (кандидат) политици. Още повече се радвам на хората, които им симпатизират. Някои от тях така и не могат да излязат от матрицата. Поредната доза принципност показва какво и куца на данъчната политика. Някои хора (политици, икономисти и т.н.) май никога няма да се научат, че данъците не са само събиране на едни пари.

Честита Баба Марта!