Няколко неща ме накараха да подкарам тази тема.
Преди няколко седмици се видях с един познат на по чаша бира. Не се бяхме виждали отдавна и всеки разправяше как я кара. В процеса на разговор той сподели своите възмущения от това, че при тях работят хора завършили ТУ-София, които незнаят какво е това ускорение. В крайна сметка заключихме, че образованието в България запада.
Пред 2 седмици в работата си търсехме нови хора на икономическа позиция. Като цяло процедурата минава на три етапа: затворен тест (проверяват се знания), писане на есе (проверява се мислене) и интервю (добиват се лични впечатления). Знанията на кандидатите бяха много зле, мисленето беше в повечето случаи заместено от заучени фрази и клишета, но най-интересно беше интервюто. Там някои хора, които според мен поразбираха нещата, определено не можеха да покажат този факт, пък такива, които нищо незнаеха, поне успяваха добре да говорят, с което демонстрираха, че липсата им на знания се дължи най-вече на мързел. В крайна сметка бяхме късметлии, че успяхме да си харесаме двама човека.
В контекстта на тези примери идва въпроса: какво се прави в университетите? В целия процес са ангажирани три страни - студенти, университети (по-скоро тяхното ръководство) и държавата. Ще изложа няколко мои наблюдения на база студенството ми в СУ "Св.Климент Охридски".
Какво прави държавата? Нейните функции са най-елементарни. Изсипва едно кило пари в държавните университети, без да се интересува какво става с тях. Схемата е проста, на всеки университет се казва каква бройка студенти им се отпуска, чието обучение ще се поеме от държавата. Ако не се лъжа разпределението между отделните специалности го определя самото ръководство на университета. Какво става с тези хора, държавата не се интересува. Дали получават добро образование и дали ще намерат реализация изобщо не е от значение.
Функциите на университета са малко по-сложни, защото парите, които отпуска държавата трябва да се усвоят. Първо приемат студенти на конвейер. И те като държавата не се интересуват какво ставя с тях, но най-важното е да не отпаднат от процеса на обучение, защото така се губят пари. Колкото и смешно да звучи, трябва да си страшно мързелив за да не завършиш. Последното нещо е подпомогнато от слабата мотивация на преподавателите, която се изразява в занижени критерии при изпитване или в слаба подготовка на лекционния материал или и в двете. Разбира се отвреме на време се срещат и сериозни преподаватели, но те са кошмар за ръководството, защото развалят гореописаната схема, ако вземат че скъсат много хора. Има случаи на уволнени взискателни преподаватели за да има мир и спокойствие. Втората работа, която правят университетите е да искат повече пари. Било то държавата да отпуска повече или било да вземат парчето на някой друг държавен университет.
Интересно е в тази схема каква е мотивацията на студента? В повечето случаи оптимизационната задача, която се решава е да се получи диплома с минимални усилия. Минималните усилия се подпомат освен от факторите, които са изложени по-горе, така и от възможността да се избират част от курсовете. Изборът разбира се отива по линия на най-малкото съпротивление, което от друга страна изхвърля най-смислените изборни курсове, тъй като те са и по-трудни и няма кворум за провеждане. Чудите се защо тогава студента си губи такава част от времето заради пустата дипломна, която е изпразнена от съдържание? Отговорът е много прост. Представете си, че сте в малко населено място, което в България се характеризира обикновено с висока безработица и нямате работа. Ако до вас има голям град добре. Ще пътувате всеки ден да работите там и сте готов, но ако няма ситуацията е лоша. Трябва да се местите. Това от своя страна е трудно, защото търсенето и на квартира и на работа в един и същ момент не е лесна задача. И така на помощ идва студентството. Приемат Ви в някой университет и отивате на общежитие. Мяркате се от време на време на лекции и си търсите работа. Като си намерите работа, може и да не се мяркате на лекции. Така или иначе това не е необходимо условие за да бъдете студент. Тоест университетите са трамплин да си намерите работа в големия град. Разбира се в цялата тази схема момчетата имат още една мотивация: да не ходят в казармата.
В така описаната ситуация и трите страни са доволни, а продуктът от този процес девалвира. Цялото това изливане на пари от страна на държавата прави образованието в държавните университети сравнително евтино, което от своя страна изяжда пазара за частните такива, които се ограничават само с по-платежоспособни студенти. И като се има предвид, че в повечето случаи връзката между пари и интелект в България е обратно пропорционална, това води и до ниско ниво в частните университети. АУБГ е изключение, но там има и други фактори.
Като, че ли единствения начин да се излезе от тази схема е държавата да почне да и пука за парите, които дава. В крайна сметка правителството трябва да прецени какви хора са нужни на държавата за да функционира нормално, т.е. да има достатъчно квалифицирани хора, с които държавата да изпълнява функциите си. Всеки над тази бройка да се финансира както може. Другото, което трябва да направи правителството е в схемата на финансиране да вкара всички университети и на база на някакви критерии за качество и цена да ги разпределя или да остави този избор на студентите, които на база някакъв критерий, са получили такова финансиране. Разбира се това ще вдигне цената на висшето образование в страна и ще бъде по-малко достъпно, но сега като е толкова достъпно виждате в какво се изражда. И на на последно място едни такива мерки биха накарали държавните университети да работят на пазарни принципи и да се развиват, а не да чакат на хапване от бюджета или да настояват за специални закони.
(следва продължение)
Преди няколко седмици се видях с един познат на по чаша бира. Не се бяхме виждали отдавна и всеки разправяше как я кара. В процеса на разговор той сподели своите възмущения от това, че при тях работят хора завършили ТУ-София, които незнаят какво е това ускорение. В крайна сметка заключихме, че образованието в България запада.
Пред 2 седмици в работата си търсехме нови хора на икономическа позиция. Като цяло процедурата минава на три етапа: затворен тест (проверяват се знания), писане на есе (проверява се мислене) и интервю (добиват се лични впечатления). Знанията на кандидатите бяха много зле, мисленето беше в повечето случаи заместено от заучени фрази и клишета, но най-интересно беше интервюто. Там някои хора, които според мен поразбираха нещата, определено не можеха да покажат този факт, пък такива, които нищо незнаеха, поне успяваха добре да говорят, с което демонстрираха, че липсата им на знания се дължи най-вече на мързел. В крайна сметка бяхме късметлии, че успяхме да си харесаме двама човека.
В контекстта на тези примери идва въпроса: какво се прави в университетите? В целия процес са ангажирани три страни - студенти, университети (по-скоро тяхното ръководство) и държавата. Ще изложа няколко мои наблюдения на база студенството ми в СУ "Св.Климент Охридски".
Какво прави държавата? Нейните функции са най-елементарни. Изсипва едно кило пари в държавните университети, без да се интересува какво става с тях. Схемата е проста, на всеки университет се казва каква бройка студенти им се отпуска, чието обучение ще се поеме от държавата. Ако не се лъжа разпределението между отделните специалности го определя самото ръководство на университета. Какво става с тези хора, държавата не се интересува. Дали получават добро образование и дали ще намерат реализация изобщо не е от значение.
Функциите на университета са малко по-сложни, защото парите, които отпуска държавата трябва да се усвоят. Първо приемат студенти на конвейер. И те като държавата не се интересуват какво ставя с тях, но най-важното е да не отпаднат от процеса на обучение, защото така се губят пари. Колкото и смешно да звучи, трябва да си страшно мързелив за да не завършиш. Последното нещо е подпомогнато от слабата мотивация на преподавателите, която се изразява в занижени критерии при изпитване или в слаба подготовка на лекционния материал или и в двете. Разбира се отвреме на време се срещат и сериозни преподаватели, но те са кошмар за ръководството, защото развалят гореописаната схема, ако вземат че скъсат много хора. Има случаи на уволнени взискателни преподаватели за да има мир и спокойствие. Втората работа, която правят университетите е да искат повече пари. Било то държавата да отпуска повече или било да вземат парчето на някой друг държавен университет.
Интересно е в тази схема каква е мотивацията на студента? В повечето случаи оптимизационната задача, която се решава е да се получи диплома с минимални усилия. Минималните усилия се подпомат освен от факторите, които са изложени по-горе, така и от възможността да се избират част от курсовете. Изборът разбира се отива по линия на най-малкото съпротивление, което от друга страна изхвърля най-смислените изборни курсове, тъй като те са и по-трудни и няма кворум за провеждане. Чудите се защо тогава студента си губи такава част от времето заради пустата дипломна, която е изпразнена от съдържание? Отговорът е много прост. Представете си, че сте в малко населено място, което в България се характеризира обикновено с висока безработица и нямате работа. Ако до вас има голям град добре. Ще пътувате всеки ден да работите там и сте готов, но ако няма ситуацията е лоша. Трябва да се местите. Това от своя страна е трудно, защото търсенето и на квартира и на работа в един и същ момент не е лесна задача. И така на помощ идва студентството. Приемат Ви в някой университет и отивате на общежитие. Мяркате се от време на време на лекции и си търсите работа. Като си намерите работа, може и да не се мяркате на лекции. Така или иначе това не е необходимо условие за да бъдете студент. Тоест университетите са трамплин да си намерите работа в големия град. Разбира се в цялата тази схема момчетата имат още една мотивация: да не ходят в казармата.
В така описаната ситуация и трите страни са доволни, а продуктът от този процес девалвира. Цялото това изливане на пари от страна на държавата прави образованието в държавните университети сравнително евтино, което от своя страна изяжда пазара за частните такива, които се ограничават само с по-платежоспособни студенти. И като се има предвид, че в повечето случаи връзката между пари и интелект в България е обратно пропорционална, това води и до ниско ниво в частните университети. АУБГ е изключение, но там има и други фактори.
Като, че ли единствения начин да се излезе от тази схема е държавата да почне да и пука за парите, които дава. В крайна сметка правителството трябва да прецени какви хора са нужни на държавата за да функционира нормално, т.е. да има достатъчно квалифицирани хора, с които държавата да изпълнява функциите си. Всеки над тази бройка да се финансира както може. Другото, което трябва да направи правителството е в схемата на финансиране да вкара всички университети и на база на някакви критерии за качество и цена да ги разпределя или да остави този избор на студентите, които на база някакъв критерий, са получили такова финансиране. Разбира се това ще вдигне цената на висшето образование в страна и ще бъде по-малко достъпно, но сега като е толкова достъпно виждате в какво се изражда. И на на последно място едни такива мерки биха накарали държавните университети да работят на пазарни принципи и да се развиват, а не да чакат на хапване от бюджета или да настояват за специални закони.
(следва продължение)
2 коментара:
Има няколко точки, по които ми се иска да коментирам мнението ти. Едната е за „мисленето беше в повечето случаи заместено от заучени фрази и клишета”. По мои наблюдения, заучаването на фрази и клишета или казано по-общо някакъв алгоритъм, започва доста рано още в средното образование. Инициативността и самостоятелното мислене явно не се поощрява, предполагам, защото на госпожите им е по-лесно да проверяват и изпитват, а и е по-лесно да боравиш с уравниловка, с нещо, на което знаеш какви са въпросите и какви са отговорите. Университета не прави нищо в това отношение, по-скоро затвърждава правилото на „култа към фразата”, заучаването на определения и правила. Студентите първи курс, на които съм преподавала, бяха точно на този папагалски принцип, искаха всичко да им се дава наготово, мисленето се свеждаше до минимум, а всичките бяха от най-елитните специализирани гимназии в страната. При студентите от магистърските програми е почти същото – много са добри при зазубрянето на даден алгоритъм, но в момента, в който се опише реална ситуация, в която трябва да приложат алгоритъма става страшно – не могат да формулират проблем и задача.
За слабата мотивация на преподавателите не знам, предполагам, че я има, но за мързела на немалка част от тях... Освен това си мисля, че си пропуснал вездесъщото присъствие на административния апарат в университетите. Надали някой студент не си е казвал „Уф, сега трябва да ходя до секретарката/касиерката!” А за отношението им към студентите и работата по-добре да не коментирам. Единици са хората, с които може да се върши работа.
А въпроса с мотивацията на студентите ми се струва, че е малко по-сложен от това, което си написал. Има хора, които започват страшно мотивирани, но които бързо разбират, че а) не е нужно да се блъскаш много, за да изкараш (високи оценки) и да завършиш и б) желанието ти за знания е най-добре да задоволяваш самостоятелно и да не разчиташ на университета. Дипломата не е изпразнена от съдържание, тя дава доста добро основание да се явиш на достатъчно интервюта и да започнеш някъде работа (това, при условие че нямаш връзки и си търсиш работа), а дали ще си вършиш работата добре и кадърно се вижда в последствие. Така че все пак има смисъл от дипломата, особено, ако си учил, за да я получиш, както иска ми се да вярвам е случаят при доста хора. Ако под изпразнена от съдържание си имал предвид, че не гарантира знания, предполагам, че това е така навсякъде по света, просто някъде процента на „не-гаранция” е доста по-нисък нисък.
Относно студентстването и работата, почти напълно не съм съгласна с теб. Причините един студент да започне работа може да са много и точно тази, която си изтъкнал хич не ми се вижда основната, даже не познавам хора, които са мислели така. Значи първо има много студенти, които са родом от града, в който учат. За тях това не важи. Има много студенти, на които не им се работи кой знае колко (имам предвид паралелно учене и работене, нещо, което е доста изтощително), но трябва да си докарват нещо допълнително, за да се издържат, тъй като средствата от вкъщи не може да покрият всичките им разходи. Естествено за много хора „студентството” е един доста удобен начин да продължат да са на издръжка от мама и татко, като в същото време се отдават на приятен живот, без да придирят на ученето. Мама и татко са доволни, защото детето е студент и учи „више”, системата позволява тази схема и всички са доволни. След завършването обикновено пак мама и татко пускат връзки, така че детето не е безработно. Освен това има и студенти, които започват работа, просто, защото това, което са избрали и им е интересно изисква много практика, нещо, което университета не предлага или курсовете са морално остарели (това, което се сещам е например в областта на финансовите пазари, банкирането, информационни специалности) и разбират, че ако искат да се учат и да се усъвършенстват, това ще стане най-добре и по-бързо чрез самообучение (например интернет) и/или практика. Разбира се, неприсъствието на занятия по никакъв начин не предполага ходене на работа. Може да си е и обикновен мързел или друго степенуване на приоритетите, просто системата е такава, че допуска, да не кажа толерира, такова поведение.
За разработването на система за оценка на качеството – това според мен остава една добро пожелание, поне за в близко бъдеще. Не само заради тромавата администрация на високо и ниско ниво, не само заради липсата на силна политическа воля и подкрепа за такова нещо (не малка част, включително и от големите университети ще изгърмят), но и защото очевидно статуквото е изгодно на едно поне 98% от участниците. Иначе на мен страшно много ми допада методологията и начина на оценяване на работата на университетите в UK (http://www.qaa.ac.uk/reviews/), от редовните доклади, съставени от външни независими одитори се получава доста добра представа какво става в университетите.
Хихи, много дълъг коментар, бая ще се озора докато го изкоментирам, но поред на абзаците. С някои неща не съм съгласен, а други може би не съм ги написал добре докато съм излагал хаотичното си мнение.
Това с мисленето е така и на мен не ми харесва. Аз това и исках да акцентирам в постинга ми за квалификацията и образованието. Тоест университетите трябва да стимулират хората да мислят, а не да ги правят висококвалифицирани работници.
Има хора с мотивация, но те на са много, а за мнозинство да не говорим. Причината да е толкова ниска мотивацията е именно финансирането. Получава се това, че някой друг плаща да се учиш и не си много мотивиран. Ако ти си харесала да учиш нещо и се налага да плащаш по хиляда и повече лева на семестър едва ли ще ти е все тая дали ще отсъстваш от лекции или ще изкарваш ниски оценки. В сегашната ситуация излиза така, че държавата поема на голяма част от студентите образованието. Ти си казваш ей супер, някой друг ми плаща защо пък да не стана студент, няма значение какво, нали е аванта, пък и диплома ще имам. Дай да се пробвам където е най-голям наплива, че сигурно там е най-хубаво. И така всеки иска да учи право, финанси, информатика. Който не може да влезе там заема останалите специалности. Малцина са хората, които знаят какво искат да учат и защо го искат. Те са истински мотивираните и полагат допълнително усилия да се развиват. Обаче тези хора по диплома не може да ги различиш от останалите. Всеки посредствен студент може да изкара добри оценки, ако не го мързи, защото нивото на образованието е ниско (по-скоро изискванията към студентите). В крайна сметка той ще получи една и съща диплома с високо мотивирания и ти като работодател на база диплома не може да направиш разгарничение между двамата. Това за мен означава дипломата да е изпразнена от съдържание. Единственото, което тя показва, че човека си е губил четири години в някой факултет и може да не е толкова зле, но нищо повече.
Честно казано аз не съм изтъквал причини, защо един студент започва работа. Това, което съм казал, че ако си на кофти географско място, студенството е един добър начин да се пласираш на по-добър пазар на труда с по-малко разходи. И доста хора го правят. Иначе винаги има trade-off между работа и учене. Едното докарва пари, а другото ги харчи. В нормалните страни, ако вземеш да работиш много може и да не завършиш и обратното, ако искаш да учиш трябва да имаш доста пари. За да се реши проблема търсиш стипендии или теглиш кредити. В България тез проблеми са разрешени по друг начин: първо държавата поема основните разходи вместо теб и второ и да бачкаш много пак ще завършиш. Щом системата позволява да работиш колкото си искаш, не виждам защо да не работиш. Но ако вземе да се вига качеството и изскванията, тези възможности значително ще намалеят.
И не на последно място качеството. Ако може да работиш това, което искаш, само на база самоквалифициране и самообразоване, тогава за какво ти е да записваш университет. Може би понеже е един допълнителен бонус. Когато човек получава bonus track-ове, май не му пука много за качеството, нали е аванта. Както се казва на харизан кон зъбите не се гледат. Това е и причината университетите да не си подобравят услугите, които предлагат. Просто няма кой да упражнява натиск за това. Нито този който плаща, нито този който получава продукта.
Публикуване на коментар