За процентите от БВП или как се прави бюджетната политика в България

Покрай стачката на учителите се върти мотото как образованието и науката трябва да бъде приоритет на държавата. Като чета мнения по форуми и блогове оставам с впечатление, че всички мислим така. Само че какво значи да е приоритет и защо се смята че сега не е? Доколкото си спомням от статии из медиите последните години се отделиха целево пари за закупуване на модерни (според думите на Николай Василев) компютри за училищата, за осигуряване на достъп на училищата до Интернет, за закупуване на училищни автобуси в слабо населените места. Изляха се разни пари за направа на интерактивни учебни материали, с което да се подпомогне учебния процес. За последните няколко години гледам доста училища са сменили дограмата си, с което от една страна се повишава енергийната ефективност, а от друга този ремонт малко или много подобрява училищната база. Доколко тези средства са постигнали запланувания ефект не мога да преценя, но поне за мен е индикация, че за образованието се дават пари и то повече отколкото да се пази статуквото. Последното за мен е индикация, че то е приоритет.

Според други хора това не е така. Техния аргумент са бюджетните разходите за образование като процент от БВП. Според тях той е нисък спрямо други страни (няма да коментирам колко некоректно се сравнят бюджетни и общи разходи за образование) и трябва да се повиши. Този аргумент е повече от смешен и малко наподобява историята за жабата, която видяла, че на конят му подковават краката. Защо това е така? Най-малкото защото от механичното увеличаване на разходи не следва нищо за крайният продукт, т.е. тези допълнителни средства за какво ще се похарчат и това с какво ще допринесе за по-добри резултати от цялата система. И ще дам един прост пример, дори и разходите за образование да се увеличат с 2 процентни пункта от БВП, заплатите на учителите може и да не се увеличат. Парите като нищо могат да потънат за монтиране на охранителни камери, на козметични ремонти всяка година, за надути договори за външни услуги за охрана и т.н. Могат да отидат и за по-смислени работи, като закупуване на учебници, тетрадки и всякакви други консумативи за всички ученици, но дори и тогава учителите може да не усетят увеличението на разходите за образование в термините на заплатите, които получават.

Какъв е изводът? Фиксирането на някакви дялове от БВП е най-голямата глупост при планирането на публичните разходи, защото зад средствата получени механично от тези проценти няма конкретни идеи за какво точно ще се изхарчат и ако дойдат в повече се харчат за глупости. Каква е алтернативата? Алтернативата е проектното бюджетиране, чрез което се финансират конкретни дейности. Всичките дейности, които се финансират от правителството се оформят като проекти с някаква цел, продължителност (крайна или безкрайна), необходими (финансови) ресурси и как последните са разхвърляни във времето. Вместо да се каже, че някой дава 200 млн. лева за изграждане и рехабилитиране на пътища от една страна е много по-информативно да се каже, че ще се изгради този магистрален участък, че ще се ремонтира този участък и т.н. и за всички тези запланувани дейности ще са необходими дадена сума пари, а от друга не се налага да се чудиш, че имаш някакви пари и за какво (или къде точно) да ги изхарчиш.

Ясно е че повечето такива проекти ще имат продължителност повече от една година и когато правителството се е нагърбило с някакъв проект, то ще е принудено да го финансира до приключването му. От друга страна всяка една година ще се приключват някакви проекти, което ще освобождава средства за започване на следващи такива, ако е необходимо. Когато отделните ведомства са генерирали идеи за нови проекти, правителството се събира и решава кои от тях са по-приоритетни и ще се финансират с вече освободените средства или пък дали не трябва да се преразгледа бюджета на даден проект (примерно увеличаване на заплатите на ангажираните в средното образование). При тази схема е ясно, че разходите като процент от БВП са резултат, а не предварително зададено число и по този начин има както по-голяма гъвкавост за прехвърляне на приоритетите от една сфера в друга, така и по-голяма яснота какви са възможностите за такова прехвърляне на средства.

При сега действащата схема няма яснота за последното. Получава се следната патова ситуация, която малко или много пази статуквото. На всяко едно министерство всяка една година им се дава горе-долу една и съща сума като процент от БВП. В рамките на министерството част от тях се харчат по някакви проекти, други се изливат на калпак. От тук идват и проблемите. Тъй като проектите, които е ясно че трябва да се финансират (обикновено в тази графа влиза кофинансирането на някакви проекти, които се изграждат със средства от ЕС) имат различна структура на разходите във времето, то е възможно в някои години да изядат част от средствата, които се дават на калпак, което да породи някакви недоволства от страна на съответния министър, а в други години пък да останат повече пари за даване на калпак. При последния случай егоизмът влиза в действие и излишните пари вместо да се пренасочат към други сфери се харчат на поразия, тъй като ако се направят икономии, то за следващата година парите, които се дават на това министерство автоматично ще бъдат намалени. Тъпо нали?

Предимствата на проектното бюджетиране са ясни, но защо не го използваме? В интерес на истината Министерство на финансите (МФ) се мъчи да премине към такава схема, но към момента няма ясна политическа воля. Сложните коалиции и схеми за взимане на решения в последните две правителства са стопирали реформата в бюджетирането на разходите. Последното от своя страна е странно особено при наличието на такива бюджетни излишъци. Ясно е че основния проблем при преминаването от едната схема към другата схема на бюджетиране е финансирането на разходите през периода, през който се използва някаква хибридна схема, но към момента няма проблем за финансиране на тези допълнителни разходи.

Забавното или по-скоро трагичното в ситуацията е какво прави МФ все пак за да държи разходите под контрол и да има мегдан за преразпределение. След като не може да промени правилата на играта, то играе доста мръсно по правилата, които са приети. Да речем, че в дадена област има политическо решение за разходи от 5% от БВП. Тъй като в Закона за държавния бюджет се записват разходите в номинално изражение, а не техните проценти от БВП, то при планирането на разходите МФ нарочно подценява прогнозираното БВП. Крайният резултат е по-ниски разходи в номинално изражение и ако нещо е запланувано за 5%, то после излиза да речем 4.8%. Недостатък на тази схема е че води и до подценяване на приходите. Само направете сравнение при какво БВП е планиран бюджета за някоя година и после НСИ каква оценка дава за реализираното и ще Ви стане ясно защо толкова добре се преизпълняват приходите и как ефектите от подобряване на събираемостта в резултат от намалението на някои данъци са силно преекспонирани. Разбира се, това подценяване на приходите си има и своите „предимства“. Ако в резултат на цялото надлъгване за разходите някоя сфера е прецакана повече от колкото трябва, то към края на годината и се отпускат целево някакви средства от излишъка и се тушира напрежението. Последното променя и структурата на разходите, която има свойството да транслира автоматично и за следващата година. Sad but true.

Учителската стачка и реформите

Докато четях една статия относно продължаващата учителска стачка, попаднах на едно мнение във форума под нея, което смятам, че трябва да се популизира. С някои неща в него не съм съгласен, но те са по-скоро в графата реализация, а не толкова на принципно ниво. Ето го и самото мнение:

Пиша много във форума, но мисля, че има нещо рационално в идеята за дискусия. Затова седнах и събрах идеите си накуп, за да се виждат ясно. Поне са и по-четливи от куп постинги на 100 места, които после не се четат и се коментират извадки. Надявам се да получа мнения кое е грешно, защо, как да стане добро, за да изкристализира добрата реформа. Извинявам се за форматирането на текста, но е писан на notepad.

„Попитаха Талеса: що е мъчно?
А той отвеща: да познай человек себе си.
Пак го попитаха: ами що е лесно? И той рече: да учим другаго”.
(Рибният буквар)

Всяко чудо трае три дни. Толкова в България може да трае и една дискусия за образованието, ако не се подържа от правителството или не е за пари. В разгара на поредната стачка нещата пак се връщат към това стачниците да стоят 30 души в една стая, да се чудят какво да правят, да играят карти и да чакат увеличението на заплатите. Други вместо да търсят цивилизован диалог с гражданите и как да ги убедят, че заслужават пари, почват щури инициативи, които да покажат колко са гладни- дрънкане на тенджери, писма колко са изпосталели от глад. В дискусията се вкарват идеи за сваляне на правителството от политици гонещи вълната на стачката, която всъщност не е политическа. За съжаление май не е и за друго освен пари.

Учителите трудно ще разберат, че ги подкукоросват с глупости да правят пълни циркове, но не и да бъдат разбрани от родителите и учениците си. В бедните райони хора работят по 10-12 часа за под 300лв. За тях дрънкането на домакински съдове, роптаенето за двойни на техните доходи, са повод да се напсува учителя-нагляр. Тези хора биха се убедили, че учителят заслужава пари, ако им се обясни колко важен е учителският труд, как децата им ще получат шанса с добро образование да не работят на техните места пак за 300лв. Разликата е в главите на хората и начина на това как обработват информацията за света около себе си. Учителите в момента се вживяват като елит. Такива са, но елитното е и в това да разбереш, че бидейки повече от някой друг, той те разбира по-трудно, защото няма твоя широк мироглед.

Миналата учителска стачка беше за 20% увеличение. Получи се и е около 50-60лв месечно. Тази цифра, макар и малка, е много важна. Има една грешка, която учителите направиха тогава. Поискаха целево финансиране. Да, стачката беше по повод искания да се дадат пари, за да се купуват с тях книги, да се плащат курсове, да се купят компютри и да се ползва интернет и вкъщи в името на подобряване на образованието. Ето я грешката- средствата по целеви финансирания лесно могат да се контролират, а се търси резултат. Ето няколко въпроса, които учителите да си зададат:
- Колко книги е купил всеки от тях последните 6 месеца- специализирана литература в областта си, художествена различна от "Разговор с бога", "Чудото на НЛО" или розов роман?
- Компютър с добри характеристики спокойно се взима на изплащане за 30-40лв месечно. Колко са купили такъв?
- Такса за интернет е 10-15лв при нормална връзка. Колко ползват интернет вкъщи за четене на статии, дискусии по форуми с колеги? Ползване на интернет не е сайт за запознанства, чат, теглене на филми и музика. Лесно се проверява колко форуми на български има на учители по различни предмети, колко страници за обмен на информация за учебния процес, помощни материали има. 2 часа в интернет дневно в търсене на информация за работата и при незнание на чужд език от огромна част от хората, които не преподават такъв, означават при нормални условия огромен поток от информация на български, пускана в българското интернет пространство. Такава просто няма.
- На колко курса са ходили? Един за 300лв за 6 месеца за добра компютърна грамотност или език е в рамките на 50-60лв месечно.

Така, отговорихте си. Сега вече ви казвам и защо като гражданин ви казвам, че сега е хубаво да ви се дадат пари, но не след последната стачка да няма промяна и да не се търси отчет. При предната парите са искани за конкретни пера, които вие в бюджетите на домакинствата си сте изместили с нова дреха, вечеря навън, даже да е с хляб. Не сте искали хляб тогава! Сега и аз съм съгласен, че парите ви са малко, но това не значи, че този път не искам да видя резултат. На въпрос защо децата отсъстват, учителите пишат нереално високи оценки, за да скрият неграмотността и искат пари отговор "Защото 300-400лв са малко!" не минава! Това е подигравка с родителите и учениците от хората, които са длъжни да дават пример за това, че първо работиш, после искаш признание на труда си. Особено, ако питащият е със заплата 300лв, е пълна подигравка и израз на безотговорно мислене.

Нормалният отговор, който би спечелил човека отсреща е, че няма пари, нужна е реформа, която ще се борим да постигнем, защото децата страдат от проблемите на нереформираната система, нямат стимул да учат, защото не са сигурни в реализацията си със сегашните знания и т.н. Това е отговорът на умния човек, на който майката, задала въпроса, би свалила шапка и, когото би подкрепяла от сърце. Министерството, бюрократите в инспекторатите, популистите в системата нямат интерес за реформа вече 18 години, като са минали правителства на всички възможни големи партии. Проблемът явно не е до партийна принадлежност на хората в МОН, а до дребни политически сметки каква подкрепа ще се изгуби от този, който наложи реформата, на следващите избори, как да се взима сигурна заплата в училище без много зор и разправии с недоволни родители или конфликти с инспекторат и директори при опит за прокарване на нови идеи. В нормално гражданско общество това води до иницииране на обществена дискусия по проблема и поставяне на ясно искане от хората какво да се направи от министерството. Тогава вече се говори и за смяна на управлението при липса на желание да свърши възложената му от обществото задача. Реформата в нормалните страни е направена от хората. Във Франция през 60те, по времето на Дьо Гол, студентите правят протести съпроводени даже с кървави инциденти и те казват каква да е промяната. Сега Франция е пример за отлично образование и никой не казва, че френска диплома не означава и квалификация.

1. ОБЕКТИВНО ВЪНШНО ОЦЕНЯВАНЕ

Основният проблем на системата идва от оценяването. Всеки знае, но си мълчи, за занижаването на критериите за 3 на приемните изпити след 7 клас миналата година, когато бяха отчетени с овации по-малко двойки. Всеки в системата е видял смешния тест след 4 клас, когато след изучаване на българска история въпросите бяха от рода на това кой управлява България- парламент, президент, министър-председател. децата от стрес как ще се представят стигнаха до това да казват, че няма нужда да четат за теста на другия ден. Нормално, това не е ниво 4 клас, а предучилищна подготовка. След такива отчети за успехи идват независимите проучвания, че учениците среден курс не знаят какво е числото пи, кой с кого е воювал през Втората Световна Война, кой е Дарвин, не са чели Вазов, но знаят Азис. Нормално, ако нямат стимул да учат за висока оценка, защото тя им се подарява, за да не роптаят, че учат. Тук идва идеята да се пресече порочната практика чрез обективно, независимо от МОН и чиновници, оценяване.

Предлагам вариант на взаимно оценяване- всеки учител проверява работите на учениците на колегите си, все едно има една контролна повече - изходно ниво за годината. За всички предмети освен БЕЛ е удачен тест, а за БЕЛ- и кратък текст, за да се развие умението да се пише грамотно. Оценката на теста е най-бърза и обективна, а кратко есе, преразказ са нужни само за оценяването на знания по БЕЛ. Тестът е стандартизиран, по подобие на САТ въпросите се подбират на принципа да се отговаря средно от 50% от учениците на всеки от тях, обхващат целия материал за годината. Броят е голям и не се предполага да има 100% отговорени тестове, при грешка се намалят точките, но не с пълния брой точки за въпроса, а примерно 2 от 5. Търси се успеваемост 50-60% на целия тест, за да може да варират резултатите надолу и нагоре. За примера приемам тест от 100 въпроса по 5 точки с 500 точки общо за удобство. Състезателността на теста осигурява стимул на учениците да дадат максимум отговори, защото не знаят какъв е резултатът, който се търси от тях. Единствен ориентир е успеваемостта от предходна година. На този тест всеки ученик получава своя рейтинг- % от средния брой точки за страната на теста. Т.е. през 2008г. 300т са 100% от 300 средно, но през 2009г. при средно 250т са 120%.

Всеки специалист по data mining би обяснил колко полезна информация имаме и би казал, че може да се направят всякакви разрези и анализи. Имаме: - данни за ученика срещу номер, който може да е кодирана информация- ЕГН, регион, училище. Анонимността е гарантирана от система за хеширане- номерът еднозначно идва от данните, но никога не може да даде данните. Самият той е кодиран вид на тази информация и се променя драстично с всеки бит в нея. Използва се за пазене на пароли. Картонът срещу този номер има
- пол, възраст, данни за родителите, досие, етнос, религия, брой отсъствия от час, ползвани болнични
- данни за учителя - данни за учебното заведение - по какво разпределение е учил ученикът, по кой учебник
- отговори и точки по тях за текущата и всяка минала година Разрезите са много и трудно могат да се опишат:
- по кой учебник на кои въпроси не се отговаря. Парадокс в системата сега има в учебника по БЕЛ на Анубис за 5 и 6 клас, одобрен от МОН. Материалът за обособени части е за 5 клас. В този учебник е в 6 клас. Явно учениците с такъв учебник няма да знаят нищо за обособените части и това ще се види лесно. В друг учебник ще се види, че даден урок е труден за разбиране. Ще се види в кой друг е по-добре представен.

Лесно се сравняват два текста след това, като знаеш и каква грешка търсиш.
- кои учители са най-добри за даден учебник и стават за консултанти как другите да си направят разпределенията, как да си водят този или онзи урок
- какво в учебните планове като цяло не е добре направено и на кои въпроси трябва да се обърне внимание
Цената не е висока заради взаимния характер на оценяването. Не се плаща на външни оценители, а всеки оценя толкова работи, колкото ученици е имал през годината. Местата за провеждане са класните стаи, но квесторите са от друго училище и преподават по друг предмет, макар че състезателният характер на теста даже гарантира, че учител по БЕЛ не би помогнал на ученици на друг. Това ще покажа в следващата точка.

Такова оценяване във Френската система има на 3-4 години. От 2007г. изпитът дава 50% от оценката за дадено образователно ниво. Предлагам годищни тестове в началото до изчистване на проблемите с учебни програми и планове, защото цикъл от 3-4 години означава реална промяна с нещо работещо след 20-30 години. Допълнително сега е нужна информация за това как се предава всяка част от материала за всеки клас. Спокойно резултатите от такива тестове могат да изместят приемните изпити. Предложеният тест е евтин и лесен за реализация, обективен, саморегулира нивото си спрямо предходния и винаги е актуален спрямо текущото ниво на знанията. Не е зависим от политика, чиновници.

2. РЕЙТИНГ НА УЧЕНИК

Това, както казахме е % точки получени от него спрямо средното ниво за страната. Тази оценка при 100% лесно се класифицира ок. 4 по шестобалната система. Във Франция за взет се смята изпит с оценка 14 от 20. Тук ще приема, че корективът е в самия рейтинг. Не може ученик с рейтинг 150% да има 3 за годината, както и такъв с 60% да е с 6. Така проверяваме обективността на оценяване от учителите в клас. Родителите са навреме информирани за текущите знания на детето си и не са лъгани, че то е отличник, а то да не може да пише или да не знае материала, а просто учителят, за да избяга от проблеми с родителите пише високи оценки. В същото време учителят има аргумент да защити обективността на по-ниската оценка и няма да се подава на амбициите на родителите. Този рейтинг върви навсякъде с ученика. Той е важен елемент от следващите точки.

3. РЕЙТИНГ НА УЧИТЕЛ. АТЕСТАЦИЯ.

Рейтингът на учител е средният на учениците му. Той е част от неговата атестация. Другата част е изменението на този рейтинг. При явяване на теста имаме сбор на учениците на този преподавател и информация за предишния положен от тях тест. Рейтинг от минала година 100% и нов 60% или 90% стар и 140% нов са крайни примери, но показват защо това е важна част от атестацията.

4. РЕЙТИНГ НА УЧИЛИЩАТА

Рейтинтът на училището е пак две компоненти- текущ усреднен на учениците и входящ за училището към изходящ от него. Пак е ясно защо е това. Вход 150%, изход 150% е ок. 150% усреднен (Нека са 8-12 клас с по 150 точки, за да не се усложняват сметките) и 0 промяна. Вход 130%, изход 80% е 105% средно, но отрицателен рейтинг за изменение, т.е. се влиза с труден приемен изпит, но самото училище не дава знания.

5. ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ НА ЗАПЛАТИТЕ. СТИМУЛИ И НАКАЗАНИЯ.

Сегашните идеи за диферениация са популистки опит да се замаже положението. При ок. 100 неясни критерия като:
- колко често се търсят родители. Т.е. в час не те слушат, звъниш на 10 родителя всеки ден да се оплакваш и заслужаваш поощрение, а при липса на проблеми няма пари. А и учителят не е телефонист.
- всички ли си пишат плановете
- как се спазват разпределенията. Ами, всеки влиза в час с текущия урок от разпределението си. Оценката по тези неясни критерии е дадена на ръководствата и предразполага към създаване на конфликти между близките на ръководството и тези с протекции от инспекторат, община и останалите. Даже и директорите да са 100% съвестни, оценката винаги би водила до конфликти. Сумите са 30-40лв, което изобщо не е стимул.

За страната се определят средна и минимална заплата. За максимално лесни и разбираеми сметки приемам, че средната е 1000, а минималната- 500. Минималната ще си проличи, че е почти излишна. Предположения:
- Оценката на учителя е неговия продукт - получените от учениците знания и изменението на нивото им
- В големите градове остават по-добрите кадри и успехът, който се търси от родители и ученици е по-висок от този за малките градове и села. Важно е за доказване на някои твърдения свързани с цената на живот и начинът на изчисляване на заплащането
Рейтингът води до заплата. Формулата е рейтинг на учителя Х средна заплата. Рейтинг 130% води до 1,3 х 1000 = 1300лв. 70% = 700лв. 30% = минималната сума 500лв, защото получената е 300лв. В същото време рейтинг 30% от средно национално ниво е показателен за уменията на учителя и според мен са за наказание и даже смяната му. Рейтингът е поносимо да е в диапазон 70%-150%, да речем. Различия от това са индикатор за огромни проблеми на системата.

Вторият рейтинг на растежа води до бонуси. А тези бонуси лесно се доказва, че не са единични суми, защото нормално учител с всеки випуск поема нови ученици било в 1, 5, 7, 8 клас. Т.е. има вход на ученици с рейтинг, който може да се повишава или нивото е достатъчно високо, за да се подържа ниво на заплатата на учителя максимално висока за него. Отрицателен рейтинг на растеж води до наказания. Тук намесвам идеята за разликата на нивото в големите градове и селата. От нея следва, че в София учителите ще получават повече от тези в Мухово. Няма уравниловка, но е справедливо, защото от тях се искат повече умения. В същото време стандартът и цените са различни. За примера си ще използвам следните показатели:
- средна нетна заплата по неофициална статистика. Говоря за това какво се плаща, даже да си осигурен в сивата икономика на минимална заплата.
- наем на самостоятелно жилище
- отопление(достатъчно голямо перо в семейния бюджет е)
- храна
- храна навън- излизане поне веднъж на ресторант вечер- бира и салата, или обяд в такъв в нормално заведение за населеното място
- транспортни разходи с градски транспорт
Ток, вода, телефон приемам, че са равни и не влияят. Давам примери от два града, които познавам- София и Пловдив.

СОФИЯ

средна заплата 1000лв.
наем на двустайно жилище 500-600лв.
отопление
- газ 100-150лв. Има я като алтернатива
- парно 200-300лв.
- ток 200-300лв.
храна 200-300лв.
обяд навън 10лв.
вечер навън с бира 10-15лв.
карта за всички линии на СГТ 40лв.

ПЛОВДИВ

средна заплата 600-700лв.
наем на двустайно жилище 200-250лв.
отопление
- парно 200-300лв.
- ток 200-300лв.
храна 200-300лв.
обяд навън 5лв.
вечер навън с бира 5-6лв.
билети за рейсовете по 0,60лв 50-60лв.

МАЛКО СЕЛО

средна заплата 100-200лв.
наем на къща няма
отопление
- дърва и въглища 30-40лв. В големия град това го няма навсякъде.
храна 30-40лв. Купуват се само пакетирани стоки, олио, хляб.
обяд навън няма Селската кръчма не е ресторант
вечер навън с бира 1-2лв.
градски транспот няма Т.е. населеното място е 3-4кв.км.

Тук пак няма идея за дискриминация по населено място. Просто рейтингът на учителите в големия град е по-висок. Нормално е младите хора да търсят реализация и да мигрират. Училищата с роми, за умствено изостанали са изключения и при тях се прави отделна оценка и се търси основно рейтинг на растеж. При тях реален национален рейтинг на училището 20% ще е 100% за типа училище.

6. МЪРТВИ ДУШИ

Сега често в училищата с роми се водят куп мъртви души- учителите се борят да докажат норматива си, родителите не искат да загубят социалните си помощи. Често и в другите училища се пише някой ром, за да се запълни малък клас. Явяването на тест в края на годината е явен критерий кой е бил само по списък в училище.

7. КОНКУРЕНЦИЯ. ПАЗАР НА ОБРАЗОВАНИЕТО.

При обективен рейтинг на всяко училище имаме и реална оцена за качеството на образованието, което се дава там. Това дава възможност при ваучерна система(Защо да не е 1000лв х рейтинг на ученика неговият ваучер? При висок рейтинг държавата плаща огромна част от таксата, ако е в скъпо частно училище, а при нисък- почти не плаща.) или какъвто и да е друг вариант родителите и учениците да не виждат само лъскави проспекти, а да оценяват училището по нормални критерии. Частните училища ще търсят най-добрите учители и ще им дават добри заплати, защото ще гонят по-висок рейтинг. В държавните може богати родители да дават пари за по-добър учител по български и съответно- висока заплата за него първата година, докато се получи финансиране за разликата в заплатата му или нещо такова. При това ще знаят защо го правят- децата са зле само по този предмет.

8. ФИНАНСИРАНЕ
Проблем на училищата е осъзнаването на идеята за външно, независимо от държавата финансиране. Често се приема, че пари ще се дадат за боядисване на учителската стая, но не се знае как да се поискат пари за нова лаборатория по химия, книги за библиотеката или компютърен кабинет. Трябва да се работи по този въпрос усилено. ъв форумите се вижда, че директорите нямат желание за това и сами си признават. Какъв проблем е да се създаде следния начин на мислене?

Имаме нужда от нов компютърен кабинет и учител, който да учи децата.
ЦЕЛ: Децата да се научат да програмират на С- телефонен указател с База Данни, решаване и визуализация на транспортна задача, подобни прости задачи, които да могат да изготвят като проект накрая
ПРИДОБИТИ УМЕНИЯ ОТ ДЕЦАТА: Квалификация на начално ниво за програмисти на С, която да им даде реализация в бранша.
НЕОБХОДИМА ТЕХНИКА:
компютри с цена ок. 500-600лв- 12 броя за ученици+1 за учител Необходими са точно такива, защото са от среден клас, имат по 512МБ памет, CD, мишка и клавиатура, монитор. Цената е взета от ОФИС 1 и при реална оферта ще се коригира, но това е средната от проучването. проекционен апарат за 2000лв. Пак пишем защо и как сме избрали и къде са ни дали тази цена switch 16 порта 80лв лазерен принтер с копир 400лв
СОФТУЕР:
13 Windows XP по лиценз за ДА 0лв. /Ако не минава, се пита Microsoft за образователен лиценз, който е по-евтин. Не се купува сървърен лиценз, защото е скъп, а не се налага да има професионална мрежа./ 13 образователни лиценза за Visual C - 5000лв /Даже да не е и безплатно, ако се договорят нещата/
ДРУГИ:
13 бюра по 80лв
13 стола по 60лв
шкаф за учебни материали 500лв
дъска за писане 100лв
бяло платно за проекционния апарат 100лв
кабел за мрежа + прекарване 200лв
пребоядисване на килера, където ще правим залата 200лв
почистване на килера 3 х 20лв
нови крушки, 2 лампиона 20лв
КОНСУМАТИВИ:
маркери- 12 броя за годината по 1лв
гъба за дъската- 12 броя годишно по 1лв
листове за ксерокопиране- 6 топки по 500листа- 30лв
карирани листове за писмени изпитвания- 10 топки по 100листа- 30лв
ПРЕПОДАВАТЕЛ:
В ИТ заплатите са високи. Специалист по С взима над 2000лв. Ние търсим поне на средно ниво. От МОН ни дават за него до 1000лв. За година искаме за него 20000 лева допълнително финансиране, за да му осигурим още 1000 и да му платим осигуровките. Проектът е за срок 5 години, т.е. искаме 100000лв

Ето ви много саркастично, но и реално минаващ проект. За това директорите нямат умения и нерви според тях самите. Ами, в частния бизнес така се печелят пари. Ето че в примера за учителя даже се дават 2000лв, което е нормална заплата за специалист в бранша му. Парите за нещо не са надути, казва се точно колко струва и е по средна или по-ниска цена на пазара. То цялата администрация трябва да се научи, че така се работи. Но тук говорим за финансиране на училищата. Вторият начин се нарича спонсорски програми. Или поне аз избрах този термин. Проектът от предния пример се дава на мениджърите на голяма фирма. Нека е завод в града за машинни елементи, а училището е механотехникум.

ПРОЕКТ ЗА ПРОГРАМА ЗА ОБУЧЕНИЕ НА ХОРА ЗА РАБОТА С AUTOCAD

ЦЕЛ: Да научим учениците как се работи с AUTOCAD
ПРИДОБИТИ УМЕНИЯ: Учениците след курса на обучение ще могат да работят свободно с AUTOCAD. Прилагайки знанията си по машинно чертане, които нашият учител Петров дава, и по механика, пак придобити в училище при Иванова, те ще могат да чертаят схеми на сложни машини и да проектират лостови механизми
ОЧАКВАНИЯ: Съвместно да създадем кадри за завода и да дадем възможност за реализация на децата в родния им град
НЕОБХОДИМА ТЕХНИКА:
Имаме кабинет с 12 компютъра за ученици+1 за учител, но са Pentium II. За новата версия на програмата ни трябват такива с 512МБ памет, CD, голям CRT монитор 19".
Затова искаме 13 машини по 800лв.
проектор 2000лв
копир и принтер устройство 400лв
СОФТУЕР:
13 лиценза Windows XP
13 лиценза за AUTOCAD за образователна институция
ДРУГИ:
13 стола по 60лв
дъска за писане 100лв
бяло платно за проекционния апарат 100лв
КОНСУМАТИВИ:
маркери- 12 броя за годината по 1лв
гъба за дъската- 12 броя годишно по 1лв
листове за ксерокопиране- 6 топки по 500листа- 30лв
карирани листове за писмени изпитвания- 10 топки по 100листа- 30лв
ПРЕПОДАВАТЕЛ:
Имаме преподавател по чертане, който се справя добре с програмата. Надяваме се и на подкрепата на завода чрез неговите специалисти.
НАЧИН НА ПРЕПОДАВАНЕ:
В залата ще работят всички ученици по 3 учебни часа СИП седмично.
Останалите ще могат да се обучават в специален профил на обучение, където като СИП сме включили допълнителни умения по механика и физика. Работници на завода ще могат да ползват залата за увеличаване на уменията си от 10 до 14 часа три дни седмично.
С този проект заводът ще финансира и ще има следните условия:
- учениците подписват договор да работят там и съответно са и доволни, че имат сигурна реализация, а при влизане във ВУЗ по специалността- и степендия от завода
- тези, които не искат да се обвържат, плащат такса, която е онсумативи+допълнителни лекторски
Програмата е незадължителна, вид квалификационен курс е. Никой няма да я оспори. А министерският съвет и парламентът са отговорни да се измислят и облекчения за спонсора- завод. За това трябва училищата да докажат, че на изхода им учениците знаят. Това е рейтинг по основни за професията предмети. Не се търси да имаш духов оркестър, ако ученикът ще е електротехник. Ще му се търси да умее да прави инсталации, а не да свири на туба. Третият начин е свързан с това да се спонсорират не толкова професионалните, колкото началните и основни училища. Тук инициативата за доплащане се поема от родителски комитети, фирми, където работят родителите. В София пазарът на труда е гладен. В малък град пак кадрите за голям завод са често недостатъчни. При страх от миграция на родителите към място, където децата им биха получили по-добро образование, работодателите биха спонсорирали училищата, където са много от децата на служителите им.

Подобни системи работят в цял свят. Не е идеална, но е идея. С такива идеи и обосновката им ще породим дискусията за реформа.

Автор: Атанас Марков
Професия: програмист
Роден на 17.10.1979 в Пловдив

Материалът е свободен за копиране, препечатване и всякакъв друг начин на разпространение при условие, че запази целостта си и не му се присвоява авторството от други лица. Забранено е ваденето от контекста им на пасажи и използването им за друго освен аргументация на мнение за засегнатите тук въпроси.

Общината и велосипедните алеи

Този постинг е провокиран от едно хубаво събитие – фотографската изложба на Ян Артюс-Бертран “Земята отвисоко”. Изложбата сама по себе си е хубава, но показва и какво е отношението на общината към велосипедистите, а именно – “не сте ми интересни”. Ако общината беше загрижена за велосипеда, като средство за транспорт, то едва ли щеше да даде разрешение изложбата да бъде разположена върху велосипедна алея. Ако нещо такова се беше случило в Холандия, цялата тази навалица на снимката горе щеше да се реди пред лекарските кабинети.

Аз не се придвижвам с велосипед на работа. Разстоянието, което трябва да изминавам, за моите разбирания е голямо, а честно казано би ме мързяло. Въпреки това се дразня на двуличието на общината по отношение на велосипедистите. Едно е да правиш PR акции как си направил велосипедни алеи .... в парка и си начертал някакви ленти около НДК (които или се използват като място за игра на малки деца или правят труден живота на пешеходците, ако не трябва да минават през тях), а съвсем друго е да имаш ясна визия какво трябва да се направи. Както е показано на снимката по-долу (от Берлин), най-лесно, а и най-евтино, е да се отдели една малка лента от пътното платно и където е необходимо да се преправят светофарните уредби. А когато се мине критичната маса от велосипедисти, да се изградят и специални алеи.

Ако кошчетата можеха да говорят

Паркирането в парка

В последно време автомобилите в България по една или друга причина се увеличат с бесни темпове. Освен за транспорт до родното място, пазаруване от магазин (винаги съм се чудил що за кретен трябва да си, че спортна кола за не знам си колко кинти да я товариш със сумати пазарски торби от Била или Хит) и ходене на работа (явно е проява на някакъв социален статус, аналогичен на пушенето на цигари в училище, да опукаш 300 лева за гориво на месец, но да не може да дадеш още толкова за паркиране) явно излиза на мода ползването на кола и при разходките в парка. Интересно ми е, като човек си прави кросчето в парка и на някоя пресечка се срещне с някое джипче дали принципно е с предимство или само ако е дясностоящ?

Паркирането по спирките

Софийският шофьор (нямам наблюдение за останалите) е идеала ми за егоизъм. На горната снимка е показана една доста интересна ситуация, на която станах свидетел докато чаках автобус на съответната спирка. На автобусни спирки е забранено паркирането, а спирането е разрешено само в случай на слизане или качване на пътници и то ако не се пречи на обществения транспорт. На някои от спирките (като горната) има уширение на пътното платно, така че автобусите да спират в него и да не затрудняват движението по улицата поради престоя си. Тъй като повечето шофьори не са чели Закона за движение по пътищата, то някак си логично интерпретират тези уширения като удобно място за краткосрочни престои от по 10-20 минути. Това, че заради тях автобусите задръстват улиците или чакащите на спирката хора имат затруднения да се качат на автобусите е нещо маловажно.

В горната ситуация има още един забавен елемент. Зад спирката има строителен обект и достъпът до него се извършва през спирката. Зеленият автомобил е спрял точно пред мястото, от където става заходът към него и товарният камион не може да мине (отделен е въпросът, че принципно камионът не трябва да минава от там, тъй като плочките на спирката се прецакват). Докато разните му работници се чудят какво да правят с колата, камионът е паркиран от една страна на спирка, а от друга страна така, че запушва едната лента на булеварда. Тъй като колата беше оставена на скорост и с вдигната ръчна спирачка работниците не можаха да я избутат и добре че собственикът и се появи сравнително скоро иначе щеше да види как бригада роми му я отнася на някъде.

Икономическата програма на ГЕРБ

Вчера из медиите плъзнаха новини за икономическата програма на ГЕРБ. В нея има не лоши работи, както и вече реализирани идеи, но основната си част Стоян Маврудиев, финансов секретар на ГЕРБ, е компилирал глупости изговорени от ИПИ през последните 4-5 години. Като цяло ГЕРБ не са проявили никаква креативност, но това едва ли ще попречи на Бате Бойко да обвини в плагиатство всеки, който е решил да реализира някое от заложените предложения. Защо предложените данъчни промени попадат в графата глупости може да разберете, като проследите коментарите към един не чак толкова отдавнашен постинг. За мен най-забавното нещо е изхвърлянето със заплатите, които за четири години щели да стигнат 1500-2000 лева. Не че не може да стане, но едва ли е полезно за икономиката и самото поставяне като цел е по-скоро тревожно. За какво става въпрос? За 2007 година средната месечна заплата най-вероятно ще стигне 430 лева, което е значително по-ниско от средните месечни заплати за ЕС 15. Тази разлика грубо казано идва по две линии: ниско ценово равнище и ниска производителност в България. И по двата показателя към момента сме грубо на една трета от средните за ЕС 15, но лека по лека се доближаваме към тях (такава е тенденцията). Това конвергиране става горе долу и с една и съща скорост и за двата показателя.

Да допуснем, че ГЕРБ печелят изборите сега и след четири години средната заплата е 1500 лева (екстремния случай от 2000 лева няма да го разглеждам). Това прави увеличение от близо 3.5 пъти в номинално изражение. При хипотеза, че това увеличение се разхвърля еднакво по линия на ценовото ниво и производителността на труда, това прави приблизително 1.87 пъти увеличение и на всяко от двете неща. Това увеличение ако е разхвърляно равномерно през четирите години управление прави реален растеж на икономиката от поне 17% годишно (ако се увеличават заетите трябва да е повече), което ако сме благосклонни няма да го слагаме в сферата на фантазиите. По лошото е, че и цените трябва да нарастват със 17% годишно, което едва ли толкова успокоително, дори и заплатите да ни нарастват с 37% годишно. Като се има предвид, че в програмата н ГЕРБ се говори за реални растежи на икономиката от 8-10%, то явно основното увеличение ще дойде по линия на инфлацията. При 10% реален ръст на икономиката, това прави към 24% годишна инфлация.

Какъв е изводът? В това обещание или се крият намерения за висока инфлация или просто се правят изхвърляния. Реалистичните числа за средна работна заплата за след четири години при добро управление на икономиката са някъде в диапазона 650-800 лева, но при всички случаи под 1000 лева.

Образованието. А сега на къде?

Днес се открива новата учебна година в училищата. Този път е комбинирана с предупредителна стачка на учителите, като това, което е по-различно от друг път е, че учителите са били дузпата на синдикатите, които освен своите финансови интереси за друго не се интересуват, и че исканията на учителите далеч не са свързани с финансови претенции.

Аз нямам наблюдения за развитието на средното образование, но от край време се каня да напиша още един постинг за висшето образованието, най-вече провокиран от инициативата (която не подкрепям) на ФМИ и СУ в началото на месец май. Цялата тази инициатива дойде като контра мярка на инициативи на МОН за реформиране на висшето образование. В момента ситуацията е малко патова. Всички страни (университети, студенти и бизнес) са недоволни от статуса на системата, но за да се направи реформа, то всички страни трябва да направят компромиси, за които те не са готови и като цяло всички искания, маскирани под ключовата дума “приоритет”, се насочват към държавата за повече пари, сочейки се някакви кухи статистики. За съжаление повечето пари не оправят проблемите, а като че ли само отлагат тяхното решаване. А какви са проблемите? Преди 2 години бях писал за какво се борят студентите и университетите и какво разбира бизнеса под термина “образование”, а Нели е коментирала развитието на българската наука, в контекста на протеста на някакви млади учени от БАН.

Лично според мен държавните университети и БАН се вживяват в ролята на някакви социални организации, които са се увесили на врата на правителството, и всячески се мъчат да бягат от принципите на пазарната икономика, като не искат да продават продукта, който произвеждат.

По отношение на науката ще дам един прост пример. Ако се концентрирам на исканията от страницата на ФМИ, то точката “Държавна политика за привличане на средства за наука и образование по линия на Европейския съюз” показва доколко мениджмънта на тези институции не е в час как се развиват нещата. Изобщо не се налага да има държавна политика за да кандидатства някой (университет, научна организация, частна фирма, а дори и физическо лице) за средства за наука по линия на Европейския съюз. Просто заинтересуваните организации, трябва да кандидатстват за финансиране на някой от проектите си. И точно тук идва проблемът – или няма проекти или никой не го е грижа да се бори за финансиране. Излиза, че държавата налива на калпак някакви пари за наука, които стигат, колкото да се поддържа мизерията, а според горното искане, тя трябва да се бори и да намира работа на научните организации. На мен не ми изглежда логично. Между временно разни по-предприемчиви хора сред академичните среди, вместо да седят с кръстени ръце и крака, докато работят над себе си, самосиндикално се борят за проекти, възползвайки се от титли и академични длъжности и имиджа на организацията, за която работят, след което вършат работата, гушват парите, а за организацията не остава нищо. Те са прави за себе си. Защо трябва да делят парите с хора, които не си мърдат пръста? От друга страна е тъпо, че организацията, за която работят не намазва нищо (най-вече когато покрай даден проект се закупува техника или софтуер) и се получава малко лафа “моето си е мое, чуждото е общо”. Разбира се, това не пречи същите тези хора да искат по-високи заплати. Въпреки, че като се замисля, то всеки иска по-висока заплата при запазване на количеството работа.

Очевидно проблемът се крие зад не доброто управление на университетите и БАН, като цялата тази некомпетентност се е бетонирала зад термина “академична автономност” и не ще да еволюира при новите правила на играта. В такава ситуация на държавата и остава (отделен е въпросът дали го прави) да следи ефективността на средствата, които дава или чрез нормативни промени, без да засяга автономността на съответните организации, да ги накара да мислят по-пазарно.

За съжаление и двете неща не се харесват сред академичните среди. Ето и един прост пример. В началото на тази година Даниел Вълчев лансира идеята да има диференциране на държавната субсидия според успеха, както от кандидат студентския изпит, така и от следването. Лично на мен тази идея ми се струва доста добра, защото в момента се наблюдава това как доста умни младежи влизат държавна поръчка в добри специалности, след което поради разни причини зарязват ученето и се хващат да работят здраво, влачат си изпити и изкарват нисък успех. В същото време други по-мотивирани хора си плащат сами цялото образование, но просто поради факта, че не са получили добра подготовка в гимназията, не са се класирали за държавна поръчка. Разбира се, веднага се намериха хора, които да критикуват идеята. Щяло да има много субективизъм в системата, щяло да се поражда корупция и така нататък, въпреки че сега разните му там стипендии се раздават на същия принцип и ако тази промяна води до такива странични ефекти, то те така или иначе вече трябва да се наблюдават. Засилването на конкуренцията между студентите не се харесва на самите студенти и искат да си защитават статута.

Най-забавното е че именно това предложение провокира протестите от 11 май. Всичките там работи за пари са придатък, който даже е малко смешен. Например искането за “Заплащане на труда на учителите, преподавателите и учените, съответно на това на държавните чиновници” е малко глупаво от страна на преподавателите и учените, тъй като може да доведе до ефективно намаляване на заплатите им. Който не вярва, да провери в държавен вестник как се движат заплатите на чиновниците, тъй като те се регламентират с постановление на Министерския съвет.

Като цяло изводът е ясен. Системата не иска да се реформира, а на хубост сила не става. Звучи ли Ви познато?

Защо трябва да се увеличи значително максималния осигурителен праг?

От следващата година е планирано максималния осигурителен праг да се качи от 1400 лева на 2000 лева. Поради тази причина разни икономисти, в това число и Георги Ангелов, заливат публичното пространство колко вредна е тази промяна. Изказват се много странни аргументи, които граничат с глупост. Като се почне от това, че тази промяна ще прецака ефектите от въвеждането на плосък данък, до това че видите ли работодателите няма да могат да понесат тежестта и т.н.

Доколко тези сметки са състоятелни ще илюстрирам с едни прости сметки. Нека вземем един човек, който сега взима брутна заплата от 2000 лева и да приемем че всичките осигурителни вноски са 36% (все пак осигуровките зависят от категорията труд и някои други неща). Този работник при сегашното облагане ще взима чисто 1443 лв, а неговият работодател ще е внесъл 328 лева осигуровки за негова сметка.

Да видим каква е хавата, за същата брутна заплата през януари 2008. Анонсираните промени за тогава са плосък данък от 10%, преминаване на разпределение на работник:работодател 40:60 (сега е 35:65), намаляване на осигуровките с 3 процентни пункта (от 1 октомври тази година) и увеличаване на максималния осигурителен праг на 2000 лева. На база на тези промени работникът ще взима чисто 1562 лева (с 119 лева повече), а работодателят ще е внесъл 396 лева осигуровки (68 лева повече).

Какви са изводите? Първо това, че работникът ще е прецакан е далеч от истината, тъй като нетния резултат за него е положителен. По отношения на работодателя работите не са толкова еднозначни. За да бъде ефектът неутрален за него, то максималния осигурителен праг трябва да се увеличи до 1650 лева, което е повече от 1600 лева, за които натискат разни хора. Така или иначе при 2000 лева ефектът привидно е негативен за работодателя (ще използвам аргументи на Георги Ангелов, който обясняваше как хората с ниски доходи няма да бъдат прецакани, но ще ги разгледам в обратна посока). При всички случаи работодателят ще увеличи заплатите през следващата година. Когато си говорим за заплати от 2000, то е ясно че увеличението се мери в стотин лева, а не става въпрос за 10 или 20 лева и работодателят спокойно може да компенсира по-високата осигурителна вноска с по-малко увеличение на брутната заплата. Един такъв ход не е учудващ, имайки предвид че държавата чрез промяна на данъчната политика така или иначе е увеличила чистия доход на работника.

Сега да кажа и няколко думи защо максималния осигурителен доход трябва да се увеличава. Основната причина е, че чрез него съвсем законно не се внасят осигуровки. Как става хватката? Работникът е осигуряван на минимален осигурителен праг, а останалата разлика в рамките на годината се натрупва и в края на годината се изписва или като премия или (за още по-големи икономии) се оформя като граждански договор. Ясно е, че натрупаната сума в пъти надхвърля максималния осигурителен праг (иначе няма смисъл да се прави схемата), което намалява начислените осигуровки, а от друга страна работникът е декларирал всички доходи, които е получил. Единственият начин да се прекрати тази порочна практика значително увеличаване на максималния осигурителен праг. Като това е в интерес именно на изрядните работодатели, чиито интереси разните му там камери би трябвало да защитават.

И да завърша с малко история. Навремето максималния осигурителен праг беше вързан с минималната работна заплата, като беше с 10 пъти по-висок. Тази връзка бе прекъсната, когато правителството на НДСВ като част от “несимволичното увеличение на заплатите“ увеличи значително (май в процентно изражение това е най-голямото увеличение) минималната работна заплата. Ако тази връзка бе сега в сила, то догодина максималния осигурителен праг би трябвало да бъде 2200 лева.

P.S. Нека хората, които са решили да ми коментират мнението, да не го разглеждат в контекстта ниски срещу високи данъци. Предвид големите бюджетни излишъци на всички би трябвало да е ясно че има възможност и за по-голямо намаление на данъчните ставки спрямо обявените до сега проблеми. Този постинг трябва да се гледа в контекстта на преструктириране на данъците. В крайна сметка в момента осигуровките са регресивни, което не е редно и всички привърженици на пропроционалните ставки върху доходите лесно ще се съгласят че максималния осигурителен праг принципно трябва да отпадне, още повече че тази промяна няма да засегне и 1% от работещите (освен ако не прилагат горепосочената схема).

Защо пилето пресича пътя?

Стандартен въпрос, а ето и няколко отговора, които натворих.

Сергей Станишев, министър председател и лидер на БСП
Пилето не пресича пътя, а се завръща в родния си квартал след дълги години в странство. Това добро развитие се дължи на успешната икономическа политика, което нашето правителство провеждаше през последните две години.

Симеон Сакскобурготски, лидер на НДСВ
На това пресичане трябва да се гледа по един спокоен начин, да бъде добре осмислено и обсъдено. Нека да не избързваме. Като имаме отговор ще ви съобщим.

Ахмед Доган, лидер на ДПС
Хмм ... Как да ви го кажа? Вие за изборен туризъм не сте ли чували?

Петър Димитров, министър на икономиката
Пресичането на пилето е резултат от кампанията, която провеждаме за наблюдение и контролиране на цените. Както може да видите от нашите бюлетини от другата страна на улицата цените са по-ниски.

Румен Петков, министър на вътрешните работи
Това не е пиле, а оперативен субект, който ни е добре известен. Също така той не пресича пътя, а прекрачва закона, тъй като на това място няма пешеходни пътеки.

Бойко Борисов, кмет на София и неформален лидер на ГЕРБ
Скивай ква е гладка улицата след ремонта! Стъкло ... И аз да бях на мястото на пилето и аз бих пресякъл.

Евтим Костадинов, председател на комисията за досиетата
Това пиле е било щатен сътрудник на ДС, така че адресирайте въпроса си към някой от кукловодите, които дирижират действията му.

Пламен Вачков, председател на ДАИТС
Много съжалявам, но преди да си дам становището трябва да го съгласувам с местното представителство на Microsoft.

Явор Колев, главен експерт в сектор “Интелектуална собственост, компютърни престъпления и хазарт” към ГДБОП
Нищо незаконно няма в това пресичане на пилето. Просто си тръгва след 72 часовия престой в РПУ, дължащ се на поредната успешна акция срещу торент потребителите.

Георги Ангелов, икономист, институт “Отворено общество”
Пилето пресича пътя заради данъчната конкуренция. Въвеждането на плосък данък и намаляването на осигурителната тежест от отсрещната страна на улица я прави по привлекателна.

Случаен природозащитник на паметника Левски:
Това е flash mob. Какво лошо има в това пилето да пресича пътя? Няма нищо незаконно!

Към момента май се изчерпах като идеи, въпреки че ми хрумнаха доста глупостите по отношение на някои от по-популярните блогъри. Всякакви простотии от ваша страна са добре дошли като коментар.

Flash mob ли?

Вчера се проведе поредния “flash mob” в защита на природата. Както и на предишните такива мероприятия, организацията беше много зле. Нели е описала за какво иде реч. В крайна сметка вместо спонтанно събиране на много пресичащи в уречения част, които да затруднят движението за 20 минути и да запрашат на някъде, нещата с доста закъснение се изродиха в организирано блокиране на улица за неопределено време. Вярно, че не е незаконно да се пресича на пешеходна пътека, но пък не виждам какво му е законното на това да не се спазва полицейско разпореждане. И отново пак безредици и сблъсъци. Честно казано си мисля, че с това се опорочава цялата идея и следващия път при така обявен формат ще пропусна. Не ми е ясно какъв е проблема да се направят няколко законни шествия, които сигурно ще съберат и повече хора, отколкото да си кривиме душата, че с някакво не толкова спонтанно пресичане на пешеходни пътеки, което накрая се превръща в митинг, не нарушаваме законите.

Разделно събиране на отпадъци

От няколко седмици в къщи събираме разделно отпадъците. Всичко започна от изхвърляне на бутилките с минерална вода, но лека по лека разнообразието от опаковки взе да се разширява. Картонени кутии, целофанови опаковки, кофички от кисело мляко и т.н. Честно казано не ми е ясно какво става с така събраните опаковки. Дали наистина се преработват или после отиват на общо основание в депото за отпадъци? Тъй като в България май да няма много преработващи инсталации, съмненията са си основателни, но дори и за момента опаковките да се изхвърлят в депото за отпадъци, пък бих ги събирал разделно, тъй като навици се изграждат трудно. Много по-лесно е да изхвърлиш кофичката с кисело мляко в общия кюп, отколкото старателно да я измиеш, да я смачкаш и да пъхнеш в пликчето за събиране на опаковки. Не знам дали от цялото нещо ще се пести енергия, както пише по разните му брошури, но определено си заслужава. В момента това, което най-много ме затруднява е да преценя дали дадена опаковка става за рециклиране, ако е от няколко части трябва ли да я разфасовам и т.н. Повечето производители са членове на организации за разделно събиране на отпадъци, с което си спестяват или намаляват някакви такси, но изключвайки този икономически стимул като цяло се държат доста безотговорно към целия процес, т.е. намаляват си разходите за производство, но не се интересуват какво става с опаковките. Например на повечето опаковки пише че производителят е част да речем от Екобулпак, но знакът е за отпадък е да се хвърля в кошчето за общо предназначение. Разбира се, има и такива, които те инструктират какъв контейнер да ползваш. Според мен всякаква информация, какво да се прави с опаковката, след като е изпълнила предназначението си ще е доста полезна. В този ред на мисли някой знае ли какъв е редът за изхвърляне на батерии, тъй като слагането им в контейнера за общо предназначение не е най-доброто.