Анкетите в Blogspot

През тази седмица е активна още една анкета в блога ми. Като гледам май ще е последната, тъй като цяло успях да се ориентирам относно функционалността за гласуване в Blogspot.

Някои неща доста ми харесват. Поддържат се голям брой възможни отговори. Аз тествах с 12, предполагам, че и с 20 и нагоре няма да има проблем. Има възможност за избор на повече от един отговор и като се смятат процентите, то човекът гласувал с няколко отговора е броен като един гласувал, а не като в някои други анкети за n-наброй гласували. Човек има възможност да си промени гласа, докато е активна анкетата. Според мен това е доста ценна възможност, особено ако на база някакви дебати мнението му е еволюирало или пък, ако първоначално не е интерпретирал правилно въпроса, какъвто май е случаят в последната анкета (интересно ми е хората, които смятат, че в малките населени места средната брутна месечна учителска заплата трябва да е около 800 лева, което нетно прави около 640 лева през 2008г., колко смятат, че трябва да е в големите градове, както и не смятат ли, че ако заетите в образованието в някоя малка община (да речем Кнежа) взимат между 2 и 3 пъти повече от средната заплата за общината, то това няма ли да взриви трудовия пазар).

По отношение на недостатъците, това което не ми харесва е, че няма някакво специално управление на анкетите и те седят в страничната лента, докато не бъдат изтрити. Като се изтрият (още не съм пробвал), най-вероятно ще се загубят резултатите или поне възможността за тяхното визуализиране. От друга страна, ако се пазят анкетите в страничната лента, то тя ще стане доста претрупана. Сигурно е доста по-добре анкетите да бъдат свързани по някакъв начин с постингите, а в страничната лента да се появяват само активните към момента анкети. Доколкото тази функционалност е в тестов период се надявам хората от Google да измислят нещо по въпроса.

Разчистване

През уикенда започнах да провеждам разчистване на нещата, които седят на твърдия диск на компютъра ми. Свободното пространство падна под санитарния минимум за записване на DVD, а освен това си ме е страх при толкова малко свободно място да тръгна да си upgrade-вам Fedora-та (като гледам как съм се замотал май направо ще скоча на новата версия). Дискът ми не е от най-големите и като цяло се оказа запълнен с pdf-и (преди да ги разкарам, трябва да седна да ги индексирам, което е времеемко), няколко image-и на Debian и Darwin (покрай RD Suite ги държа за да компилирам пакети, на Debian има два броя, едната ми е чисто инсталиран Debian върху, който компилирам, а на другия инсталирам, пък Darwin-а не можах да го подкарам през емулаторите; като остане време трябва да се разправя и с него) и снимки (за мой ужас се оказаха на 16G). Ясно беше, че видим резултат може да се постигне само с тяхното записване и веднага разбрах защо не съм записвал снимки през последната една година. От едно екскурзионно от предходната година част от хората, които участваха, са ми пратили снимките с много гадно наименование. Това че windows-а ги сваля от фотоапарата, слагайки доста интервали в името (мразя да има интервали в имената на файловете), е бял кахър. Сериозният проблем е, че windows-ът като е слагал някаква индексация на снимките ги е разбъркал и така, ако тръгнат да се гледат една по една, подредени на база име на файл (май повечето програми само това използвай като критерий за подредба), идват в разбъркан хронологичен ред. Единственият начин да се подредят е като се ползва датата на заснемане от EXIF информацията на файла. Когато става въпрос за 500-600 снимки, преименуването на ръка е голяма ракиена идея. Още навремето ми беше ясно, че трябва да се ползва някаква програма или скрипт, но тогава ме мързеше да я/го напиша. Сега, когато проблемът беше неотложен, продължаваше да ме мързи, но реших да се поразтърся и да видя дали някой не е решил да направи нещо подобно. Попаднах на KRename и с две итерации реших проблема. Доста ценна програмка изглежда.

Перспективи пред българската икономика

Последните дни в пресата различни анализатори коментираха какви са перспективите и проблемите относно икономическото развитие на България. Повечето от тях направиха коментарите си от собствената камбанария и някак си пропуснаха по глобалната картина и основният проблем, заложен при прехода ни към пазарна икономика, който е липсата на добре подготвени управленски кадри на ниски и средни ръководни позиции. Преди 10 ноември 1989 г. почти всички управленски решения се взимат на централно ниво и се спускат надолу по веригата за изпълнение. Директорите на предприятията не е трябвало да се борят за пазарни ниши, да планират инвестиционни програми с цел разширяване на производството или да търсят финансиране на инвестициите. Всичко е било просто и работело.

В един момент системата се променя. От централно планиране се минава към пазарна икономика. В този момент директорите, които до момента са си вършили добре работата, се изправят пред нови предизвикателства и отговорности, като най-важното е борбата за пазар (това с пълна сила важи за експортно ориентираните предприятия). Не е трудно да се досети човек, че в създалия се хаос, на който му е щракало пипето и е бил на отговорна позиция се е запътил към частния сектор. Тези, които при старата система са управлявали цялата икономика, са обрали каймака с парите, а хората без пипе, но на позиция са започнали да въртят далавера като източват предприятията. За това помогнало и липсата на контрол в лицето на държавата. Все пак политиката е временен бизнес и трябва максимално бързо да се възползваш от предоставените възможности, а това че държавата потъва е въпрос на гледна точка.

Като цяло историята на прехода я знаем всички (някои може би с доста пикантни подробности) – първоначално натрупване на капитала, безстопанственост в държавата, финансова криза, икономическа криза, обедняване, непрозрачна приватизация, структурни реформи и висока безработица. Със сигурност е било възможно да се мине и с по-малко сътресения, но защо не е станало е отделна тема. Важното е, че в момента икономиката се развива добре, на всички малко или много им расте дохода, безработицата спада.

Но в цялата тази картина проблемът с липсата на добре подготвени управленски кадри остава. Като че ли към момента най-много това си личи в бюджетната сфера и при фирмите в обществения сектор. Примерите са много – монополи на загуба, некадърно управление на университети, дългове на болници, липса на програмно бюджетиране и т.н., а резултатът е ниска ефективност на заетите. Въпреки това до преди началото на годината състоянието не изглеждаше много критично. Обаче нарастването на заплатите в частния сектор указва преса върху заплатите в обществения. Според статистиката заплатите в обществения сектор са по-високи, но само наивник би повярвал на това твърдение. От друга страна по отношение на заплати фирмите от частният сектор имат конкурентно предимство в това, че могат да избират дали да спазват данъчното законодателство и да се възползват от вратичките в него. Вярно че носят наказателна отговорност, ако ги спипат, но предвид слабия контрол от страна на данъчните рискът си заслужава. А дори и да не си заслужава, конкурентният натиск те принуждава.

В контекста на нарастване на заплатите в частния сектор някак си съвсем логично дойдоха протестите на шофьорите в градския транспорт, учителите, горските работници и намеренията на лекарите. За да се увеличат заплатите на заетите в обществения и бюджетния сектор, то съответните институции и фирми или трябва по някакъв начин трябва да увеличат разходите за заплати за сметка на други разходи или трябва да се разделят с част от хората за да стане по-гъста чорбата за останалите. Чисто технически и двете решения не са лесни за реализация, особено пък ако нямаш визия как трябва да станат нещата и допълнителните разходи по един или друг начин лягат на плещите на бюджета. В краткосрочен план плещите ще издържат, но това не решава проблема и трябва да се направи нещо. Според предпоследния брой на в-к "Капитал" са необходими реформи в бюджетния сектор, за да могат да се намаляват данъците. Това твърдение само по себе си е глупост най-малкото защото данъците в България са сравнително ниски, а от друга страна едни такива реформи няма да доведат до намаляване на разходите на някаква бюджетна дейност, а ще подпомогнат увеличаването на заплатите на заетите в нея. Тоест ако перифразирам твърдението на в-к "Капитал", то реформите са необходими за да не се налага да се вдигат (много) данъците.

От гледна точка на управленските кадри ситуацията в частния сектор не е по-различна. Засега проблемите при него още не са дали индикация за съществуването си, като причините за това са сравнително прости. До края на миналата година фирмите в него не са били изправени пред сериозна конкуренция (разбира се, това не важи за експортно ориентираните фирми, но пък от друга страна те не са толкова много, а и основната част от експорта се извършва от малко на брой фирми с чуждестранно участие), а с промените настъпили след 10 ноември 1989 се отвориха нови ниши на вътрешния пазар, което заедно с навлизането на доста идеи отвън като че ли създава илюзията, че в частния сектор всичко се развива добре.

С приемането на България в ЕС ще се проличи доколко икономиката ни не е готова за това членство. Свободното движение на хора няма как да не се отрази на заплатите в българската икономика. Предвид това колко са по-ниски сравнение с други страни членки от Източна Европа е логично да има преса за повишаване. Когато се отворят и трудовите пазари на старите страни членки натискът ще стане още по-голям. Основният въпрос който възниква е дали българските фирми ще преминат това изпитание? Досега представители на разни работодателски организации на въпросът защо са толкова ниски заплатите в България са се оправдавали с ниската производителност на труда, но едно такова оправдание или хвърля прах в очите на хората или показва управленска некомпетентност, защото производителността на труда на работниците в едно предприятие в голяма степен зависи от неговия мениджмънт и ако работниците не са достатъчно производителни, то за това не са виновни те. Разбира се, от страна на работодателя винаги стои дилемата дали има смисъл да инвестира в увеличаване на производителността на труда при положение, че заплатите в икономиката като цяло са ниски и едни такива инвестиции може и да не е оправдана, но е крайно време всеки да разбере, че България няма перспективи за развитие като страна с евтин труд. В зависимост от това каква е сферата на дейност на дадена фирма, то решенията за това изпитание ще са най-различни: да направи инвестиции с цел подобряване на производителността (това не трябва да се разбира само в контекста на подмяна на машини, например в някои фирми използването на софтуер за управление на задачите би уплътнило по-добре времето на работниците), да поеме увеличението на заплатите през намаляване на печалбите (това би се наблюдавало в в сектори, където конкуренцията е много силна), да прехвърли увеличението на заплатите върху крайните цени (в сектори, където няма силна конкуренция или са доста labour intensive).

В това изпитание обаче фирмите не са равнопоставени. На първо място размерът има значение. Ако например в един голям супермаркет увеличението на заплатите с 10% може да се финансира с 10% съкращение на персонала на база оптимизиране на организацията, то в кварталната бакалия, където не работят повече от 3-ма човека увеличението с 10% ще трябва да се финансира по друга линия. Фирмите с чуждестранно участие имат малко или много предимство в такава ситуация поради факта, че имат повече опит (организационен, технологичен и т.н.) както и че преди да стъпят на българския пазар са си направили сметката и съответно гледат с няколко периода напред (ако се наложи да се омитат да не го направят късно).

В цялата тази ситуация като че ли най-неясен остава ефектът за малките и микро предприятия, които като бройка обхващат не малка част от фирмите в България. Няма да е лъжа, ако се каже, че повечето от тях се носят по течението, управляват се ден за ден, месец за месец и в тях не работят хора, които са получили добро образование относно управлението на една фирма (все пак хората, които завършват управление, маркетинг и всякакви аналогични специалности, които имат отношение към доброто представяне на една фирма, се насочват към големите фирми). Тези фирми определено ще бъдат изненадани от пресата за увеличение на заплатите, ще имат много малко време да реагират, дори и да знаят как да увеличат производителността на работещите при тях. Според мен това, което ще се наблюдава е опит за увеличаване на цените на крайния продукт в рамките на това, което позволява конкуренцията от по-големите фирми и намаляване на печалбата, докато някои от тях не спуснат кепенците или не усетят нуждата от консолидиране с цел икономия от мащаба (за собственика на такъв бизнес и двата варианта на практика означават разделяне с него). При спускането на кепенците от гледна точка на работниците едва ли може да се очакват проблеми пазарът на труда ще ги погълне лесно. От гледна точка на собственика, то ситуацията не е от най-розовите, особено ако има да се погасяват задължения към финансови и нефинансови институции. При по-сериозна вълна от фалити на малки и микро предприятия (което няма да е учудващо) банковата система също може да има своите предизвикателства, което пък да се отрази негативно и на цялата икономика.

Разбира се, рискът не е концентриран само в малките и средните предприятия. Като се има предвид какви са коефициентите на интелигентност на някои от ново излюпили се бизнесмени, то като нищо средни и големи предприятия също да изпитат сериозни затруднения. В такава ситуация ще е от значение до колко бързо собствеността ще отиде в по-добри ръце (било през препродажба или ликвидация).

Едно със сигурност е ясно – през следващите години ще има силно конвергиране на доходите към средноевропейските, което няма как да не се отрази и на инфлацията, в резултат на което едва ли България ще влезе скоро в еврозоната. От гледна точка на финансовата стабилност малко повече консервативност в държавния бюджет (в термините на планирани излишъци) едва ли ще е излишна. От друга страна държавата, в контекста на този проблем, не трябва да се ограничава само с данъчната (необходимост от вдигане на данъци за да се поддържа комфортен излишък) и разходната политика (извършване на реформи в образование и здравеопазване с цел ограничаване на нарастването на разходите). Доста внимание трябва да се обърне върху намаляване на административните разходи на занимаващите се бизнес (относително тези разходи са по-високи за малките фирми), което да смекчи негативния ефект от повишаване на заплати, както и да облекчи процедурите по обявяване на фалит (като че ли всякакви съдебни процедури вървят доста тромаво в България). В крайна сметка по отношение на пазара на труда в момента българските фирми са в пряка конкуренция с фирмите в останалите страни членки на ЕС и със сигурност ще е глупаво, ако държавата ги поставя в неравностойно положение.

Имен ден

Хубаво е човек да има имен ден. Покрай него успях да възстановя доста от телефонните номера, които загубих заедно със загубването на GSM-а си. А също така получих и следния ала семейство Симпсън аватар.

Тъй като през последната година смъкнах около десетина килограма, то шкембето вече е по-малко, но това са подробности.

Хан или Кан?

В София на няколко места има реклами като горната. Това, което ми хвана вниманието, е думата „кан“. Тъй като преди една реклама да излезе на видно място доста хора я преглеждат, то някак си реших да изключа възможността за правописна грешка. Допитах се до Google и попаднах на следния интересен постинг.

За простотията и хората

Попаднах на горните четири клипчета от тук. Мисля, че доста ясно показват твърдението, че простотията ходи по хората, а не по животните. Няма значение дали става въпрос за гамени, мутри, полицаи или учители.

Витошка и велосипедистите

Витошка освен за коли явно вече е забранена и за велосипедисти или поне с такова впечатления бих останал, ако карах колело по тази велосипедна алея.

Икономиката като наука

В настоящия си постинг ще разкажа няколко тенденции в развитието на икономиката като наука. Като повечето науки началото тръгва от философстването. Нямам намерение да се спирам на подробностите, но като цяло хората си размишлявали на спокойствие за живота, вселената и всичко около тях. Но неизбежното се случило и се появили математиците. Като цяло смущенията, които те направили в спокойния живот на философстващите, дошли по две линии.

Първата е продиктувана от натрупването на разни икономически данни. В крайна сметка за какво ти е да развиваш теории, ако не може да ги провериш дали са в сила. Статистиците са се развихрили, а особеностите на икономическите данни са довели до специализиране на някои техники, от което пък се пръкнали иконометрията и времевите редове. Натрупването на данни и развитието на изчислителната техника през последните 30 години дадоха голям тласък на емпиричните изследвания. Въпреки че съм преподавател по иконометрия, се отнасям доста скептично към такива изследвания. За това има няколко причини.

Едната е свързана с това, че тези изследвания могат да се използват единствено и само за проверка на някакви предположения залегнали при изграждането на дадена икономическа теория, но самите те не могат да се използват пряко за развитие на теорията, т.е. ако правейки някакво емпирично изследване стигнете до извода, че промяната да речем на данъчната политика води до такива и такива резултати, то не може да се заключи автоматично, че това е някаква икономическа зависимост.

Друга причина е свързана с репликирането на резултатите. С каквато и наука да се занимавате винаги трябва да се съмнявате в истинността на резултатите. Особено пък ако не са интуитивни. Това важи най-вече при емпирични изследвания. Тъй като хората възприемат по различен начин света, то е възможно по съвсем различен начин да интерпретират едни и същи факти. Когато става въпрос за иконометрични изследвания, дори и в най-коректно направената статия е трудно да прецените на база предоставените резултати от тестове и оценки до колко изводите са меродавни. В крайна сметка винаги и възможно на авторът да е пропуснал някаква възможност за интерпретация, което от своя страна води до липса на резултати от тестове, които я приемат или отхвърлят. Единственият начин да разсеете тези съмнения от главата си е да хванете същите данни и да повторите изследването. За съжаление това не винаги и възможно.

Последната причина, но не и по важност, е фактът, че в момента куцо, кьораво и сакато взе да прави иконометрични оценки. Както можете са се досетите тези количествени натрупвания не са довели до качествени промени. В момента се бълват изследвания на килограм, като в половината от тях авторите демонстрират знания, ако не от началото на миналия век, то поне от преди 20-30 години. В резултат на което се правят изводи на база изместени и несъстоятелни оценки, които пък за нещастие доста бързо се попиват от всякакви пишман икономисти и науката се замърсява с грешни твърдения.

Въпреки всички тези недостатъци иконометричните изследвания и за в бъдеще ще играят основна роля в приложните изследвания и ще дават насоки за развитие на фундаменталната наука. Още повече, че и самата иконометрия като инструментариум се развива с доста добри темпове.

Втората линия, по която са се появили смущения от математиката в икономиката, е формализирането на разсъжденията. Най-грубо казано допусканията залегнали в разни теории са формализирани, в резултат на което са се получават абстрактни математически задачи, чиито решения задават някакви икономически зависимости. Използването на математиката позволило да се усложнят допусканията, което пък довело до построяване на икономически модели, които по-добре отговарят на действителността. Целият този подход качествено дръпнал икономическата теория напред. Нещо повече, симбиозата между математиката и икономиката се отразила добре и на математиката, като някои области от нея към момента се развиват основно заради икономическото им приложение. За съжаление този подход си има и своите ограничения. Все пак research-ът се движи (най-вече покрай финансирането) от приложни задачи, които ако трябва да се моделират с доста детайли, водят до сложни математически проблеми, чието изследване към момента е трудно. Част от проблемите са свързани с големите размерности на задачите, а друга с това, че математическият инструментариум трябва да се развие. Разбира се, с развитието на изчислителната техника решаването на задачи с големи размерности не е чак такъв проблем, но когато се занимавате с наука не се интересувате само от количествени, но и от качествени резултати.

Въпреки, че икономиката като наука е поела по пътя на точните науки, има един фундаментален проблем, който към момента ограничава нейното развитие в тази посока. За разлика от физиката например няма повтаряемост на експеримента, а за някои неща дори няма и експерименти. Този факт създава доста ограничения както върху емпиричните изследвания, така и върху развитието на теорията. Светъл лъч надежда в тази посока идва по линия на симулирането на икономически системи, което ще даде възможност за повтаряемост на експерименти и за доста по прецизно изследване на ефекти от какви ли не икономически политики, което към момента малко или много не мислимо. За момента нещата около симулирането на икономически системи се въртят около принципите на многоагентните системи, като идеята е на база прости правила идващи от икономическата теория и чрез многообразието на популацията в системата да се опишат сложните процеси, които се наблюдават в икономиката. По този начин могат да се зададат доста нелинейности, които към момента с традиционните подходи, които се използват в икономическото моделиране не могат да бъдат изследвани. От гледна точка на развитие на икономическата наука, този подход ще даде два основи плюса. Единият е свързан с това, че покрай повтаряемостта на експеримента ще може да се дръпне доста с емпиричните изследвания, а другият е, че математическата абстракция може да се ограничи до по-прости задачки, което ще освободи доста математически ресурс, който може да се използва за анализиране на новите идеи които навлизат в икономическата наука. Като цяло приложението на многоагентните системи в икономиката са показани в тази книга и много съм благодарен на Искър, че ми съдейства за сдобиването ми с нея.

В този постинг си мислех да разкажа и няколко неща относно как се развива икономическата наука в България, обаче той стана доста дългичък и ще се огранича в две изречения. Като цяло човек няма да сбърка много, ако каже че икономическата наука в България се развива с около 100 години назад (това със сигурност важи за инструментариума, който да не е мръднал много от философстването, но трябва да се отбележи, че част от идеите, развили се през последните десетилетия малко или много са се отразили на тезите при различните философски дискусии), което от своя страна повдига въпроса какво се изучава в българските университети. От друга страна, ако погледнете какви са публикациите в българските икономически списания ще ви стане ясно, че с малки изключения, няма кой да предава съвременни неща.

Няколко коментара за плоския данък

Вчера попаднах на една статия, която изследва ефектите от въвеждането на плосък данък. Преди фанатиците на тема въвеждане на плосък данък да пристъпят към четенето и, е хубаво да придърпат наблизо успокоителните, защото на база разглежданията в нея основният въпрос е: “Looking forward, the question is not so much whether more countries will adopt a flat tax as whether those that have will move away from it”. Като се има предвид какви буламачи има в working paper-ите на МВФ, то човек не е излишно да бъде скептичен, но при всички случаи като качество разсъжденията са в пъти по-добри от тези на малката групичка хора, които заливаха пресата през последните години за това как трябва да се въведе плосък данък в България.

И един факт малко в страни от темата. При разговор с едни словенци относно въвеждането плосък данък в контекста на оптимална данъчна политика, те споделиха, че при тях имало идея да минават към плосък данък, но след направени симулации върху ефектите от въвеждането, стигнали до извода, че не е социално приемливо, т.е. при сегашната им структура на население и доходи с плосък данък не се максимизира обществената функция на благосъстоянието.

Колко шумно е в София?

Едва ли има нужда да убеждавам някой, че от екологична гледна точка през последните няколко години в София стана съвсем гадно за живеене. Към замърсяването от Кремиковци се добави прахуляка от бурното строителство, покрай увеличаващия се трафик от коли е доста по-шумно (не знам как издържат хората около големите булеварди), а задръстванията подпомагат по-висок разход на гориво, така че отделянето на всякакви газови от автомобилния транспорт расте с доста добри темпове. Въпреки че тенденцията е ясна, то не знам дали има някъде ясни количествени измерители с колко се е влошило положението. По отношение на шума, откакто започнах да слушам радио докато се придвижвам до работата, успях да направя следното сравнение: докато съм в квартала и скитосвам уличките за да се придвижа до спирката, звукът от радиото ми е доста силен (не прекалено, защото е опасно, не толкова за ушите, колкото да не чуеш някоя кола и да бъдеш блъснат), а при същото ниво на звука около Орлов мост трябва да се напрягам за да чуя какво ми говори водещия или каква песен звучи. Фоновият шум в центъра е доста ужасен.

100-те% на учителите или как не трябва да се смятат ефекти

Винаги съм мислел, че ИПИ не ги бива в сметките, но поредното плашене на гарги надхвърли и “най-смелите” ми очаквания. Преди да кажа няколко неща по същество искам да обърна внимание, че когато се правят прогнози, сценарии за развитие при разни шокове или оценка на някаква икономическа политика от ключово значение са два компонента: допускания върху, които е направена сметката и консистентност на резултата. На допусканията на ИПИ няма да се спирам, макар и някои от тях да са леееко странни. Това, което ще коментирам, е именно консистентността на резултата. За какво става въпрос? Ако отидете на врачка и тя ви каже: “Ще стане голям пожар в къщата ти, пожарната няма да дойде и ти ще умреш...” най-много да се притесните доста. Особено ако сте много суеверен. Но ако тя продължи: “... от удавяне” трябва да Ви светне червената лампичка, че ви говорят глупости.

Да видим какво твърдят ИПИ, влошаване на бюджетния баланс с 3.2% от БВП, влошаване на текущата сметка с над 8% от БВП, намаляване на потоците по финансовата сметка по линия на ПЧИ, увеличаване на паричното предлагане и всичко това за малка отворена икономика в условия на валутен борд. Все несъвместими неща. Много е странно как фискалния стимул, ще доведе до влошаване на текущата сметка с размер надвишаваш 2.5 стойността му, но да допуснем, че ми липсва въображение и това е възможно. Забавното става след това. От влошаването на текущата сметка с над 8% и по-малко ПЧИ следва, че изменението на валутния резерв ще е с поне 8% от БВП по-лошо, т.е. валутния резерв ще нараства с по-малко темпове или направо ще спада. Това изменение ще се отрази и на пасивите на Емисионно управление на БНБ. Част от намалението 3.2% ще дойде от влошаване на депозита на правителството, но в задачата се пита откъде ще дойдат другите 5%. Е определено няма да дойдат от депозита на Банково управление и разните други остатъци, но дори и да допуснем че тези компоненти ще изчезнат, то пак няма да покрият 5% от БВП. Остават резервите на банките и парите в обръщение. Ако БНБ няма да променя МЗР (няма такова допускане в сценария), то ще е странно какво ще е това увеличаване на паричното предлагане, което ще води до намаление на резервите на банките и стигаме до основната глупост – имаме увеличаване на паричното предлагане с намаление на банкнотите в обръщение. Супер ексцентрично. Като се има предвид с колко трябва да паднат банкнотите в обръщение, това е невъзможно. Та на база развитието на платежния баланс директно може да се направи изводът, че паричното предлагане ще се свие и то с доста. Нещо повече, въпреки намаляването на валутния резерв е много вероятно покритието на лева да се увеличи (ИПИ твърдят обратното). Разбира се, това развитие не е по-добро от това, което предлагат ИПИ, защото е индикатор за рецесия. И стигаме до поредния интересен резултат: фискален стимул води до рецесия. Всички тези интересни резултати се базират на оценката на фискалния стимул върху текущата сметка.

Да видим какво правим с инфлацията и какво ще я породи. 35% са си множко. Честно казано няма да е паричното предлагане дори и да не се влошава значително текущата сметка (под 3% от БВП), защото просто измененията ще са малки. Защо това е така? Фискалният стимул се отразява на търсенето, което ще е трудно да бъде задоволено от местно предлагане в краткосрочен план и следователно голяма част от стимула ще излезе през текущата сметка, тъй като потреблението ще генерира внос. Ефектът върху растежа е минимален. От това развитие следва малко увеличение на парите в обръщение и съвсем малко повече прегряване на икономиката (ако си мислим, че сега прегрява). Все неща, които водят до малко увеличение на инфлацията.

Явно ИПИ си мислят, че увеличението ще дойде през заплатите в частния сектор. Първо искам да обърна внимание, че това увеличение е абсурдно или по-скоро абсурдното е, че ще бъде мотивирано от увеличаване на заплатите в бюджетния сектор. Не казвам, че няма да има ефект, просто няма да е толкова голям. Хванете ги хората в бюджетния сектор и ги сравнете с хората, които са на заплатата някъде. Ако получите отношение 1:6 няма да сте далеч от истината. Не е нужно да сте физик, за да прецените до къде ще се простира ефектът. Но все пак да допуснем, че нарастват с 50%. Какво става оттук насетне? Работодателят има няколко избора: прехвърля увеличението върху потребителя, поема го за сметка на печалбата, да направи организационни промени, чрез които да уволни част от хората за да намали разходите, но като страничен ефект повишава производителността или да спусне кепенците. Тъй като сме малка и отворена икономика в условия на валутен борд, то не е трудно да се сети човек, че фирмите в търгуемия сектор (в термините на международната икономика) не могат да направят първото, защото конкуренцията отвън ще ги изхвърли от пазара (това не значи, че храните в магазините няма да поскъпнат). Увеличение на цените ще има в нетъргуемия сектор, но то не е автоматично 50%. В сектора на услугите, който е доста labour intensive, цените ще нараснат доста, но примерно в търговията увеличението ще е символично. Вземете например продавачка в магазин и си помислете каква част от цената на сиренето, което купувате отива за нейната заплата. Правилно, минимална. Като сложите 50% отгоре ще получите и минимално нарастване. Направете си сега труда да видите какви са теглата в потребителската кошница и преценете с колко трябва да нараснат непроизводствените услуги, за да има 35% инфлация. С много, нали? Като се има предвид, че сме в условия на пазарна икономика с доста силна конкуренция в някои сектори, все си мисля че преобладаващия шок ще се поеме от фирмите и потреблението, в термините по националните сметки, няма да нарасне значително от увеличаването на заплатите. И причината е много проста, просто доходът в икономиката не е нараснал с много и ако едни хора ще могат да харчат повече (тези на заплата), то други ще харчат по-малко (някои работодатели и съкратени работници). Та ако не е станало ясно, инфлацията няма да е толкова. От целия фискален стимул ефектът ще е едноцифрено число, а 35% са за гаргите.

Какъв тогава е проблемът с голямото увеличение на заплатите в бюджетния сектор? Ако се върнем на един мой скорошен постинг, проблемът е, че бюджетът няма да е устойчив на външни шокове. В години, когато икономика прегрява, лесно се правят излишъщи, но години на рецесия, породена от някакви шокове, е трудно, но задължително за да не се загуби доверието във финансовата система.

Това ли е най-важното?

Този постинг е част от Blog Action Day инициативата относно околната среда. Тъй като инициативата малко или много е екстравагантна, не се учудвайте че и постингът е такъв.

Непрекъснато разни икономисти ни повтарят, колко важно е да имаме висок икономически растеж, колко важно е да се насърчава стопанската инициатива, как трябва да имаме ниски данъци и т.н. В пресата непрекъснато се появяват материали, колко много работели американците, каква им била производителността, но някак си се пропуска факта, че същите само дето не спят в офиса, нямат време да се разболеят, пък камо ли да отделят внимание на децата си. Ако се направи сравнение в сегашния стандарт на живот и производителност на труда спрямо този от преди 50, 100 или 150 години, най-вероятно ще се видят доста големи различия, независимо дали става въпрос за нискодоходна работа или за човек на доста престижна позиция.

След като от година на година човечеството си подобрява икономическия стандарт защо отделните хора продължават да работят и произвеждат повече? В крайна сметка това, което ни прави щастливи не са икономическите растежи. Ако хората предприемат политика към запазване на икономическия стандарт, то световната икономика в реално изражение ще нараства с темпа на нарастване на населението (1.2% годишно) вместо сегашните около 5% годишно. От друга страна нарастващата производителност би дала възможност хората да работят по-малко, да отделят повече време на себе си и на близките. Явно егоизмът и желанието на отделните индивиди да се докажат, че са повече от останалите са сред основните причини това да не се случва. Хората, за които това икономическо състезание е смисълът на живота, са стигнали такава критична маса, че за останалите е въпрос на оцеляване участието в него.

Може би е хубаво да спрем и да се позамислим дали взимаме от заобикалящия ни свят толкова, колкото ни е необходимо, или гледаме да изконсумираме всяка възможност само поради факта, че ако не сме ние, някой друг ще го направи. В цялото това състезание егоизмът ни надделява, играем индивидуално, намалява ни се солидарността (вярно че покрай някакви празници дава някакви пари по разни кампании за да си купим поредната индулгенция) и страдат отношенията ни с останалите хора, но най-вече страда природата. Представете си какво би станало, ако световната икономика растеше със значително по-ниски темпове. По-малко нарастване на потреблението, по-малка необходимост от ресурси, по-малко екологични щети, като парникови газове, изсичане на гори, намаляване на животински популации и т.н. Едва ли е толкова трудно да се постигне, но докато сме улисани в яденето едва ли ще е далеч момента, в който ще установим че сме изконсумирали всичко. Струва си да се позамисли човек.

За финал ще завърша със следния виц. Отишъл един американец в Африка и докато се разхождал да разглежда забележителности видял под една палма да се излежава негър, който се местел заедно със сянката. Като падне банан отгоре, негърът го взимал и изяждал. Нещо се напрегнала предприемчивата душа на американеца и отишъл той при негъра и му казал: “Виж какво вместо да лежиш под палмата и да се местиш със сянката и, вземи събери бананите и ги продай на пазара да изкараш малко пари”. Негърът се зачудил и вика: “И какво ще ги правя тези пари?”. Бизнесменът в американеца проговорил: “Ще си купиш кошница и ще може да събираш повече банани и ще изкарваш повече пари”. Негърът продължил да не доумява: “Добре де, а след това какво ще ги правя?”. Американецът продължил да подпомага негъра в бизнес логиката: “Как какво? Ще си наемеш подчинени, които ще събират и продават бананите вместо теб, а ти ще станеш шеф”. “Какво правят шефовете?” позаинтересувал се негърът. На американецът му писнало и решил да му каже за сладката страна на живота: “Как какво? Седят и се излежават под палмите.” При този отговор негърът се учудил: “Добре де, с какво това е по-различно от това, което правя в момента”.

Революция на селото

Доста по-възрастни от мен хора са ми разправяли какъв хаос е настъпил с идването на комунистите на власт след Втората световна война. Хора от село, не виждали телефон, пък камо ли с управленски опит, са заемали ръководни длъжности из предприятия и структурите на държавата само поради факта, че са верни на Партията. От тях не се е очаквало нищо друго освен да предават информацията по-нагоре, където „по-умни“ от тях да взимат важните решения.

60 години по късно, макар и отново в пазарна икономика, нищо не се е променило. След всички избори ръководните постове на властта се пълнят с всякакви хора, доста от които са или без нужното образование или без управленски опит или без двете, но са верни на партийните централи, които са ги анонсирали. Седят си кротичко, взимат си паричките и изпълняват нарежданията на техния покровител. Не се напъват да бъдат инициативни, въпреки че за един ръководител това е важно качество, а ако не дай си боже се наложи да се взимат бързи и важни решение, стискат палци да получат бързи инструкции „отгоре“. Разбира се, това не пречи да развиват мания за величие и да избиват каквито комплекси имат като парадират с властта, която някой им е дал.

Въпреки че такива кадрови назначения са характерни за малки (ДПС) или ново възникнали партии (ГЕРБ, Атака), то те не са чужди за бившите (СДС, НДСВ) и настоящите (БСП) големи партии. Дори и да няма липса на кадров ресурс, отделните лобита в дадена партия гледат да концентрират в себе си колкото се може повече информация и властови лостове, като за целта не биха се спрели да издигнат някой парашутист, за сметка на доказан специалист. В крайна сметка доверието е преди всичко.

Доколко тези тенденции са обезпокоителни или нормални не мога да преценя, но лично мен доста ме дразни, когато на някакви международни конференции и/или семинари, на които дискутират проблеми на страни в преход като България, българските политически представители да мълчат като пукъли. И ако все пак на такива форуми сигурно мълчанието е злато, за да не лъснат някои и други работи, то не смея да си помисля какво става на разните му дискусии, провеждани в отделните органи на управление на ЕС, на които се взимат политически решения за развитието на страните от ЕС. После да не се чудите защо ЕС пак ни е прее*ал.

Есен

След дъжда

Кризата в Аржентина и случаят на България

Доколко е възможно криза подобна на тази сполетяла Аржентина да сполети и българската икономика? В настоящия постинг ще разкажа за причините довели до премахването на валутния борд в Аржентина. Трябва да се отбележи, че валутния борд не може да се катурне от само себе си, нито пък да бъде бутнат чрез валутни спекулации или неща от сорта. Просто поради ред причини може да дойде момент, в който политическата му цена става висока и под някакъв обществен натиск се стига до неговото премахване.

Какви са били стъпките в Аржентина?

1. Лоша фискална дисциплина. Когато разходите надвишават приходите, бюджетът е на дефицит. Този дефицит трябва да се финансира от някъде и правителството трупа дълг. Увеличаването на правителствения дълг само по себе си не е нещо лошо, но трябва да става в някакви граници. Като показател за големината на правителствения дълг е прието да се използва неговата стойност отнесена към това, което произвежда икономиката или накратко казано в процент от БВП. При страните, използващи валутен борд, увеличаването на правителствения дълг не се толерира от рейтингови агенции и инвеститори, тъй като това е индикация за нарастване на риска в икономиката. Въпреки това е възможно правителството да е на дефицит и правителствения дълг като процент от БВП да намалява. Това е възможно, ако икономиката расте с по-голям темп в номинално изражение, отколкото дългът. Например ако правителственият дълг е 50% от БВП и икономиката расте с 10% в номинално изражение (само за сравнение България през последните години расте с 10-15%), то е възможно с бюджетен дефицит до 5% от БВП да не се увеличава правителственият дълг. Това че е възможно, не означава, че трябва икономиката да се движи близо до границата, защото винаги стават някакви шокове, чрез които да се прекрачи границата. Забавяне на растежът на икономиката или влизането и в рецесия влияят отрицателно по две линии. Първо по-ниският растеж на икономиката директно смъква границата, например ако икономиката вместо да расте с 10% в номинално изражение, расте с 8% (не толкова голяма промяна), то комфортния диапазон за дефицит спада на 4% от БВП. Ако правителството се е залепило близко до 5% таван за бюджетен дефицит, то при този шок започва да увеличава дълга си. Това увеличение е подпомогнато и от втория ефект. При по-ниския ръст на икономиката бюджетния дефицит, който се задава в номинално изражение, вече не е 5%, а повече. От друга страна при по-слабо развитие на икономиката, приходите са по-ниски и дефицитът се отваря и в номинално изражение. И така правителството вместо да поддържа дефицит от под 4% се озовава с такъв от 6-7% и нарастващ дълг. Рейтинговите агенции свалят рейтингите и международните финансови инвеститори се отдръпват. За последното може да е повлиял и самия шок, но резултатът е, че правителството не може да финансира разходите си през външен дълг.
2. Липса на реформи. Когато правителството изпадне в такава ситуация, то трябва да започне да затваря дефицита в бюджета. Тъй като той се отворил заради неочаквано забавяне в икономиката, не е логично да тръгне да увеличава данъците. По отношение на разходите икономии в Аржентина са могли да станат в секторите на образование и здравеопазване, които не са били ефективни. Опитът на правителството да прави каквито и да е реформи в тези сектори било посрещнато на нож от синдикатите и е имало доста протести. Доколкото са ми разказвали, тогава в доста кратък период са се изредили няколко министъра, но реформата така и не започнала. Правителството трупало дълг, който трябвало да се финансира с местни спестявания. Набързо била променена нормативната база, така че всякакви пенсионни фондове да могат да държат повечето от активите си в правителствени ДЦК. Разбира се, самите фондове се нуждаели от малко политическо сръчкване да почнат да го правят. От друга страна се оказало възможно (не знам дали първоначално такъв е бил замисъла или е била направена законодателна промяна) централната банка да покрива местната валута не само с долари, но и с ДЦК на правителството деноминирани в долари. Политическата преса не се е разминала и на банките и те са преалокирали част от активите си в ДЦК на правителството. Трябва да се отбележи, че банките и пенсионните фондове са били частни, но това по никакъв начин не пречи да бъдат мотивирани от правителството да направят нещо не чак толкова рационално. Неизбежното се случило. Увеличаващия се дълг на правителството и недобрата структура на активите на банките довело до загуба на доверие. Хората преценили за по-малко рисково да си държат депозитите в Уругвайски банки и започнало изтичане на валута. На правителството и централната банка не им трябвало много време да забранят преводите към чужди банки за да стабилизират валутните резерви. Но тогава потоците взели да се концентрират в няколко местни банки, които се считали за по-стабилни. Но това поставило пред ликвидна криза банките с по-малко доверие и се наложило замразяване на преводите между банките. По-нататък се сещате какво е станало. Опашки за изтегляне депозити, затворени банки, безредици и т.н. Недалновидната политика на правителството, мотивирана от синдикални искания, е довела до финансова криза. Когато стане финансова криза, икономическата криза е въпрос на време и сами можете да се сетите какво е станало с бюджетния дефицит и как правилата на валутния борд са се оказали пречка за овладяването на ситуацията без да ескалира напрежението.

Тази история я знам от един аржентински професор на име Алфредо Канавесе, който преди 3 години изнесе в България беседа относно премахването на валутния борд в Аржентина. Какво е станало след това с Аржентина от икономическа гледна точка е доста интересно, още повече че Канавесе, който е бил един хората даващи съвети за икономическата политика, разказа продължението с доста детайли. Но не това ми беше целта на постинга.

С този постинг ми се ще да направя някакви сравнение с настоящата ситуация в България. От фискална гледна точка икономиката на България изглежда в доста добро състояние. Нисък правителствен дълг, бюджетен излишък, ниски данъци. Въпреки това рисковете не са за подценяване. В българската икономика са се натрупали доста напрежения, които могат до доведат до финансова и/или икономическа криза и след този шок бюджетната позиция да не е добра, което да доведе до загуба на доверие, обезценяване на валута, хиперинфлация и всякакви други неприятни неща, за които може да се сетите като погледнете към 1996-1997 година. Лично моето мнение е че бюджетната позиция в момента е толкова стабилна, че ще издържи на рецесия в икономиката дори и от по-голям мащаб, така че може би не трябва да се притесняваме, нищо че другата седмица идват представители на S&P да смъкнат кредитния рейтинг на страната. Какъв е проблемът тогава? Проблемът е в това, че някои хора и организации си мислят, че тази бюджетна позиция е прекалено силна и може бюджетът да си позволи да раздаде доста пари за заплати, пенсии или там каквито разходи се сетите. В някакъв смисъл те са прави. Например, дори и да се направи 100% увеличение на заплатите в бюджетния сектор, най-вероятно бюджетът ще излезе отново на излишък или на малък дефицит. Това, което те пропускат, като не гледат в дългосрочен план е ,че бюджетът няма да е устойчив на шокове.

Има ли опасност за шокове? Уха! От гледна точка на икономическото развитие една рецесия на световната икономика или по-конкретно на САЩ, които са се запътили с бясна скорост натам ще доведе до доста турболенции, които при нас в случай, че правителството клекне пред големите социални искания ще доведе до не малък бюджетен дефицит и затруднения от външно финансиране. Тази икономическа криза може лавинообразно да нарасне, ако заради нея се влоши състоянието на банковата система поради рязко увеличаване на необслужваните кредити. Разбира се, финансовата криза може и да се появи без да е необходим външен шок или забавяне на растежа в България. В момента кредитите растат с такива темпове, че едва ли някой е в състояние да каже какво е качеството на портфолиото на банките. Стане ли по-голяма финансова криза, икономическата криза, която да влоши бюджета, ще е на няколко месеца разстояние. И при двата сценария, ако правителството отслаби значително сегашната бюджетна позиция, е много вероятно да се окаже, че правилата на валутния борд са излишни. Ако се стигне до там, ще индексират заплатите на всички ни и то с доста над 100%.

Случка

Беше преди обяд. Група от хора, може би около 50 човека, подсвирквайки се придвижваха по тротоара на бул. Васил Левски от страна на паметника на Съветската армия към Ректората на СУ. Не се бяха сетили да пресекат от другата страна на подлеза пред Спортната палата и сега покрай строежа на метрото трябваше да ползват двете пешеходни пътеки. На първата групата имаше късмет и без да чака уцели зелено. За съжаление нямаше как да бъде зелено и на следващия пешеходен тротоар и почнаха да се трупат на островчето. То се запълни, а идваха и още хора. Първият пешеходен светофар светеше вече червено, а от групата бяха останали да пресичат още 10-15 човека. Една маршрутка в правото си да мине спря на няколко сантиметра пред част от пресичащите. Те невъзмутимо и препречиха пътя. В този момент светна зелено на другия пешеходен светофар и хората започнаха да се изнизват от островчето. От пътна полиция изключиха светофара и регулировчик взе да въдворява ред, така че да се стига до линчуване на групата от част от водачите. Хората пресякоха и тези, които водеха колоната тръгнаха към по тротоара към Народната библиотека. В това време други хора в челната част на колоната спряха тези зад себе си и решиха да пресекат напряко през платното. Извикаха тези пред тях. Първите се върнаха и бодра крачка колоната взе да пресича и се понесе по жълтите павета пред парламента. Улицата бе затворена и нямаха проблеми с трафика. Като поведение и подход за взимане на решение групичката сякаш не се състоеше от учители, а от хора, които не виждат по-напред от носа си. Стана ми тъжно.

Може ли билетчето?

На няколко пъти ставам участник или свидетел на някакви странни случки в градския транспорт, където разни хора са възмутени от правото на притежателя на продупчен билет да го изхвърли в кошчето за боклук. Преди няколко месеца слизайки от един трамвай една жена ме помоли да и отстъпя билетчето си и при моя отказ някакъв господин зад нея се възмути как мога да постъпвам така. Преди месец слизайки от един рейс стана някаква здрава патаклама заради това, че някакъв пътник не искаше да си преотстъпи билетчето. Май отърва линчуването. Вчера като слизах от рейса някакъв доста грубо поиска да му дам билетчето си, сякаш съм му длъжен. Сопнах му се и не си направих труда да чуя какво каза зад гърба ми.

Не мога да ги разбера хората дето не дупчат билети какво демонстрират. Трябва да си голям прошляк, че да не може да отделиш 60 стотинки за билет, но дори и това да е случая не виждам какво им пречи на тези хора да ходят пеша. Ако е някаква демонстрация към условията в градския транспорт, то мога да ги квалифицирам като жалки авантаджии. Когато човек е недоволен от някаква услуга просто не я ползва, а не да я ползва без да плаща.

Как се водят преговори?

Снощи по късните новини на BTV видях следния репортаж (в тях имаше само записът, не и коментара на водещите):



Първоначално доста се ядосах, защото интерпретирах разговорите между двамата министри като опит за размотаване на преговорите, но после като помислих стигнах до извода, че нищо лошо не се е случило. В крайна сметка Орешарски е видял, че срещата се е изчерпила и повече прогрес за деня няма да има и всеки трябва да осмисли позициите си, а от друга страна 3 дни е извън България, през които не е хубаво да се губи инерция и времето може да се употреби за направа сметки и разчети на експертно ниво. На политическо ниво лафовете си ги знаем, особено яко става въпрос за синдикати.

Надявам се двете страни да се разберат и да намерят компромисно решение и честно казано не бих си правил труда да коментирам този материал на BTV, но като се има предвид доколко са се изострили позициите на всички относно тази стачка, то сигурно не малко хора са възприели и интерпретирали погрешно този материал. Ако това е било търсен ефект от BTV, то определено не им прави чест.

Не знам дали Даниел Вълчев е за смяна, още повече, че според мен това е най-свестния министър на образованието, който сме имали в последните години (с гладка мисъл и ясна визия), но определено иронията и сарказмът, който често използва в речите си не му прави добра услуга и доста хора, държейки се като малки деца, му се обиждат. Накрая може да излезе, че това е и причината за стачката.

Анкета

Реших да тествам функционалността на blogger за анкетите и тъй като в момента има наболял обществен проблем, някак си въпросът и отговорите идват логично. Анкетата се намира в дясно от постинга. Като за първа анкета съм допуснал правописна грешка, която не мога да поправя тъй като вече е гласувано по нея (1 минута след пускането на анкетата), а от друга страна тъй като няма preview ми е трудно да я видя как изглежда (по време на въвеждане в малките кутийки не се визуализира целия въпрос и/или отговор). Интересно ми е като приключи времето за анкетата и реша да пусна нова, дали ще се пазят резултатите. Засега забелязвам, че като са дълги отговорите не се визуализират добре при преглед на резултата. Ако някой има ценни съвети и наблюдение относно тази функционалност на blogger-а, нека да сподели.

Като страничен резултат от този експеримент ще мога да разбера дали само аз си чета блога ;-)

По време на полет

От време на време по една или друга причина пътувам в чужбина. Досега си мисля, че не съм разказвал разни впечатления от такива пътувания, но от последното има две неща, които искам да споделя.

Едното е свързано с протестите относно Рила. Както може да се види на снимката по-долу те са добре отразени (на български и английски) в октомврийския брой на списанието на Bulgaria Air. Не знам до каква аудитория стига това отразяване, но при всички случаи е повече от нищо, което ме кара да се радвам. Дано този път администрацията в лицето на МОСВ си свърши работата, въпреки че, гледайки това видео, леко се съмнявам.



Другото нещо не е положително. Имах лошия късмет да пътувам заедно с някаква парламентарна делегация. Не че ги познавам депутатите, но тези определено на такива приличаха, още повече че имаше някакви познати физиономии, които не мога да свържа с имена. От това пътуване останах с впечатление, че партиите когато номинират хора за депутати правят IQ тест и тези, които изкарат най-нисък резултат ги бухат в кандидатските листи. В крайна сметка трябва да си ужасно несъобразителен, че ако имаш за номер на ред едноцифрено число, да се качиш от задната врата на самолета и да питаш хората от последния ред дали това не е твоя ред. И после от тези хора очакваме да имат поглед напред в бъдещето и да мислят за страната. Пълна трагедия! Като се има предвид пред какви проблеми е изправена държавата (като имам време ще драсна няколко обширни постинга), направо не ми се мисли.