Една седмица в Рила

Тази година екскурзионното ни летуване беше в Рила. Началната точка беше Семково. Рано рано хванахме рейс за Разлог и след кратък престой там, хванахме следващия рейс за Белица. От Белица ужким е могло да намерим някакъв транспорт до Семково, но нещо не ни се усмихна късмета. Та щем не щем, трябваше да се трамбова по асфалта до Семково. Местните ни успокоиха, че са само 12 km. Е какво да се прави, можеше и да е по-лошо. Макар и да беше ранния следобед, слънцето не печеше силно, а и минавахме покрай хубави градинки.

За съжаление се оказа, че може да бъде и по-лошо. Колкото повече вървяхме по пътя, след разговори със местните се оказа, че вместо да доближаваме хижата, тя се отдалечаваше и разстоянието набъбна да 16-17 km. Явно първите хора, които сме питали, са решили да не ни плашат. За капак на всичко заваля. Доста при това. Някъде над два часа сме си движили в доста проливен дъжд. Бях подгизнал до костите. Дъждобрана и хубавите обувки не помогнаха. В крайна сметка всичко си има граници. Това че се намираме в Рила не правеше дъжда много полезен. Късите ми панталони, които бяха добре намокрени, отделяха пяна при търкането ми с колената. Добре че последния час слънцето малко ни се усмихна. Едва ли съм бил по-радостен от пристигането на хижа (живота обича ирониите, на следващия ден бях по-радостен) и от това, че влизаш на сухо и топло те прави щастлив. Нищо, че в хижата няма една работеща печка, чрез която да си изсушиш мокрите дрехи. От сегашна гледна точка мога да кажа, че хижата е мизерия, но тогава не мислех така. Манджата не беше лоша, имаше добра GSM връзка, а от пекналото слънце след обилния дъжд над близкото езеро се издигаше хубава мараня.


На следващия ден отпрашихме към Рибни езера. Тъй като обувките нямаше къде да изсъхнат ги обух мокри. В началото беше кофти, но като взе да циркулира водата в подметките, нещата станаха поносими. В началото не валеше много или понеже се движехме в гора нещата бяха поносими. В момента, в който излязохме извън нея нещата започнаха да наподобяват картинката от предния ден. Не трябваше много време за да подгизна отново целия. Като набрахме височина се усещаше ниската температура. За това помагаше и силният вятър. Съжалявах, че не си взех ръкавиците. Беше голям клинч. Много голям. Вярно че съм брал и по-голям, но беше закратко. Тук мисълта, че остават още три часа до хижата не ми даваше мира. За капак на всичко започна да ми се привижда как дъждът се обръща на сняг. Скоро след този мираж започнаха да се появяват и първите снежни преспи. Може би това, което ме успокояваше, е че имаше и по-зле от мен. Този преход малко наподобяваше “Дългата разходка” на Стивън Кинг. Просто всяко спиране можеше да бъде фатално. Но вместо да ти теглят куршум, просто измръзваш. От облаците не се виждаха кой знае какви гледки, което беше жалко.


Определено като стигнах до хижата бях по-доволен от предния ден. Разбира се, и по-подгизнал. Още преди да ни настанят гледах да сваля колкото се може повече мокри дрехи от себе си, че положението беше нетърпимо. Не отне много време докато ни дадат някаква стая в която да се преоблечем, докато дойде водача на групата (бяхме се малко поразтеглили). Определено човек се чувства по-добре сух. Проснах дрехите на едни въжета и оставих обувките да си изцеждат на терасата. На четири пъти опразвах локвичките, които се образуваха в петите. За щастие в тази хижа имаше около какво да си сушиш дрехите. Не беше печка, а калорифер. По-добре от нищо. Лошото беше, че телевизорът и калориферът не могат да работят заедно, тъй като напрежението беше слабо. Проблемът не беше толкова в телевизора, колкото в сателитния приемник. Поради тази причина пропуснахме формулата. Тъй като на тази хижа седяхме две вечери, на следващият ден не пропуснахме сапунките. Дядото от кухнята си ги следеше изкъсо и всички мръзнахме дружно. За сметка на това не се класирахме за “Доктор Хаус”. Двата дни, изкарани на хижата, съвпадаха с дните с най-много валежи и не можахме да мръднем на някъде. От една страна защото времето беше лошо, а от друга, че не бяха изсъхнали обувките.


Хижа Рибни езера е доста откъсната от според рекламата на Мтел е оттатък края на света. Забравете за каквато и да е GSM връзка на по-малко от час и половина пеша в хубаво време. Храната в хижата не е от най-лошите (въпреки, че преди три години там бях ял или по-скоро опитал да ям най-странното месо в живота си) и може да си насладите добре на престоя там, стига да не ми се налага да спите в бунгало. Беше ужасно. Все едно спиш навън с тази разлика, че си на завет. За да бъдеш на сухо не е хубаво да си до прозорец. Едни тънки стени и прозорци с по едно стъкло. Спал съм с дълъг панталон, чорапи, тениска, пуловер, три одеала, на крайвай и умрях от студ. Определено не може да се спи да късно. Навън такъв вятър духаше, че се мислиш, че ще отнесе бунгалото. Успяхме да се справим с вратата на стаята, след като я подпряхме със стол и три раници. Това май да прави над 35 kg тежести.

Добре, че се оправи малко времето и потеглихме планирано към хижа Мальовица. Докато седяхме на хижата се чуваха мнения как трябва да се откажем и да се спуснем към Рилския манастир при първа възможност и от там евентуално, ако сме на кеф с транспорт да се преместим до ЦПШ Мальовица. Не валеше дъжд, но се движехме в облак и се усещаше леко ръмене. Аз бях доволен. Обувките ми бяха сухи и Gore-Tex мембраните се представяха добре. Предишните дни водата ми влизаше през глезена, а не от стъпването в локви. Почувствах влага в обувките си чак след 7-мия час преход. На друго мнение бяха хората, които бяха тръгнали с маратонки. Добре че беше една идея по-топло от предишния преход. На заслон Кобилeно бранище взехме заслужена почивка и изядохме храната от сухия пакет.


Лошото беше, че покрай облаците около нас, изпуснахме доста хубави гледки или поне така си мисля. Явно по друг повод трябва отново да се минава от там. Имахме малко напрегнато подсичане на Голяма Попова капа. По хлъзгавите камъни човек трябва да е доста внимателен. Добре че от мъглата не се виждаше къде може да паднем.


Заради мъглата някои не разбраха и кога минахме покрай заслона Страшното езеро. Езерото разбира се, също не се виждаше. За сметка на това минавайки покрай Маломальовишките езера, от дъжда бяха добре прелели и част от пътя беше под вода.


Когато взехме да се спускаме към хижа Мальовица времето взе да се пооправя и се заформиха интересни гледки.


Около хижа Мальовица заради мъхове или нещо друго камъните бяха доста хлъзгави. Въпреки добрите подметки веднага загубих сцепление. Успях да инкасирам едно-две подхлъзвания, които за щастие минаха без странични последствия. Форсирането на реката също бе емоционално.

На хижа Мальовица престояхме два дни. Достатъчно за да се стабилизира времето и да поизсъхнем след дългия преход. Хижата доста са я стегнали (както и следващите хижи от прехода), храната беше добра. Имаше топла вода, луксозни кенефи, но така и не разбрах има ли баня. По отношение на възможностите за сгряване, имаше камина, за която не беше ясно какъв е регламентът за подкарване. Хижарката беше “леееко” нервна.

В един хубав слънчев ден тръгнахме да катерим Мальовица.


Всъщност слънцето ни гря точно до втора тераса и когато започна голямото драпане се скри. Не се изпотихме много. Взехме заслужена почивка на горното Елино езеро.


Качихме се на върха, където някакви девойки предложиха да ни снимат цялата група. Груба грешка. Получиха към 10 фотоапарата. Спуснахме се по пътя към хижа Иван Вазов. Врътката над Урдиния циркус е доста красива.


Преди Вазов връх се отклонихме към хижа Иван Вазов, където и нощувахме. Доста приятно място. Като има предвид, колко е недостъпна хижата (снабдяват се през езерата) ситуацията там е доста добре. Кенефите са доста стегнати, а строят и баня. Хижарите там са симпатяги. Малко са скарани с понятието време, но това едва ли е от значение. Препоръчвам хижата на всеки. Може би трябва някой ден да се замъкна там за няколко дни да се разхода из Калините. Лично на мен това ми беше първото посещение на хижата. Преди 7 години бях чул, че там е станал инцидент (след пиянско спречкване тогавашният хижар застрелял турист) и я бях сложил в черния списък. По отношение на комуникациите и тази хижа е оттатък края на света, въпреки че на 300 метра в посока по реката на една скала човек можел да се закачи за някаква GSM клетка. Не ми се проверяваше верността на това твърдение.

На следващия ден потеглихме към езерата. Част от групата сви по Зелени рид и щурмува Харамията. По пътя за там се насладихме на танца на дановистите.


Гледката от върха е страхотна, но за съжаление докато стигнем дановистите бяха приключили с техния кръг.


Спуснахме се към хижа Рилски езера. Честно казано доста мизерно място, което по-скоро мяза на гаден ведомствен почивен дом, отколкото на хижа. Единственото му положително нещо беше, че имаше обща баня от 2 до 5 следобед. За сметка на това храната беше пълна мизерия. И други неща не ми харесаха, но може би ще ги опиша в друг постинг. Не препоръчвам да се мотаете там. На всичкото отгоре в района се заформят и някакви строежи.


След батисването на Банско и връх Тодорка, явно идва ред на Паничище и езерата. Да живее глобализацията.

Последната ни нощувка беше на хижа Скакавица. Там е построена и първата хижа в България. Настоящата хижа е построена върху основите на предишната, която е изгоряла преди доста време. Тъй като хижа Скакавица и доста близко е до предната хижа, то имахме предостатъчно време да се разходим до близкия водопад.


На вечерта запалихме традиционния за нашите екскурзионни лагерен огън. За него май ще пусна отделен пост, когато има време. На следващата сутрин по живо по здраво поехме към Паничище, където ни чакаше автобус за София. Макар по време на екскурзионното да отпаднаха 3-ма човека, всичко приключи благополучно. Беше яко гръндж, но и забавно.