Блог за туризъм, икономика, политика, технологии и живота такъв, какъвто не трябва да бъде.
30 август 2007
Околната среда
29 август 2007
Бизнес цикли и парична политика
Едноличното определяне на лихвения процент от централната банка, както и възможностите й да въздейства върху кредитната политика на останалите банки поставят паричното предлагане под контрола на тази институция. Това обаче се явява основна причина за възникването на бизнес цикъла.
определено ме качва на черешата. Такова фундаментално неразбиране на какво е парична политика и защо се налага не бях срещал. Написаното е по вярност е еквивалентно на това, че хирурзите убиват хора, защото ползват режещи инструменти. Ако хирургът е некомпетентен сигурно може да утрепе някой, но това е далеч от общия случай, че да се правят генерализации.
Ако отворите някой учебник по макроикономика, ще видите, че именно чрез парична политика централните банки изглаждат шоковете и цикличностите в икономиката. Да, ако централният банкер е некадърен може да предизвика шокове, но това пак е далеч от общия случай.
28 август 2007
GSM неволи
25 август 2007
Правителство vs. Инфлация
Все пак има ли нещо притеснително в инфлацията? Според мен не. Вярно тази година може да стигнем двуцифрена инфлация, но какво от това. Ако някой ми каже, че ще изгубим конкурентосособност мога да му се изсмея. Ако бяхме страна с нормално функционираща централна банка, която провежда политика на inflation targeting щеше да има ограничаване на паричното предлагане (при валутен борд се изисква голямо въображение за провеждането на такова нещо), което от своя страна щеше да доведе до поскъпване на националната валута и последиците върху конкурентоспособността щяха да са абсолютно същите.
Какви са факторите за това поскъпване? Основното поскъпване идва по линия на хранителните стоки и според мен има три основни причини. Те, без да претендирам за реда на значимост, са: ниско предлагане (дали е суша, наводнение или нещо друго, явно тази година реколтата не е много добра), поскъпване на световните цени (явно увеличаване на търсенето на биогорива променя относителните цени на основните групи стоки, като изстрелва хранителната група в небесата) и конвергенция на ценовите нива. За последното доста подпомага присъединяването ни към ЕС, отпадането на митническите формалности с Румъния и Гърция, което от своя страна допълнително стимулира търговията. Ако някой си направи труда да отиде на страницата на Евростат, ще види че ценовото ниво на хранителните стоки в България за 2006г. Е 51.4% от това ЕС15. Числата за Румъния, Гърция, Турция, Сърбия и Македония са съответно 65.8, 90.7, 77.4, 63 и 51.7%. Отпадането на пречките за търговия определено подпомага процеса за изравняване на цените, така нищо чудно не малко част от поскъпването да идва и от догонване на ценовото равнище на Румъния. В последното няма нищо лошо. Така или иначе, ако искаме да ставаме членове на еврозоната, е хубаво ценовото ни равнище да доближи максимално това на ЕС15.
Така че Петър Димитров и Правителството да вземат да спят спокойно. Все пак сме в пазарна икономика и ако някой реши да прави спекулация, друг ще вземе да направи конкурентно предложение. Борбата срещу естествените процеси да не е най-умното нещо, с което може да си запълва времето човек.
24 август 2007
Строителството: сега около езерата, скоро и на други места
Днес попаднах на една статия в Дневник, която не ме кара да бъда оптимист за развитието на района около Седемте езера. На хижа Рилски езера и в момента е пълна трагедия, а не ми се мисли какво ще стане, когато се засили масовизацията. А пътят, който се прави до хижа Пионерска наистина е хубав. Пред очите ми два големи камиона се разминаха без никакъв проблем. Направо си е една планинска магистрала, която заедно със строящият се лифт ще прати селянията около езерата до върхови стойности. Дано протестите, които започват от следващата седмица да спрат тази глупост.
ТНТМ-то в градския транспорт
22 август 2007
Рекламите в блоговете
21 август 2007
Хижите, хижите ... или какво му трябва на туриста?
Колкото и феноменално да звучи леснодостъпните хижи или не стават за пребиваване или трудно им се слага етикета хижа. В първата категория спадат основно хижи в Родопите (където конкуренцията от малки хотелчета е засмукала основните ползватели), въпреки че споменът ми от преди две години покрай транзитното минаване покрай хижа Вада в Рила не може да бъде засенчен от цялата мизерия в Родопите. Във втората категория спадат хижи, които се възползват от естествения им монопол (в крайна сметка в природен парк хотел не се строи лесно или поне не евтино) и се опитват да бъдат малко или много над стандарта за хижа. На пръв поглед изглежда супер. Чистичко и подредено и макар и да няма самостоятелни санитарни възли в стаите, наличието на топла вода не е под въпрос. Добре заредени барчета, а по някой път има и добро разнообразие на скара и бира.
Разбира се, хубавите неща свършват дотук. Това че добре развитата кръчмарска дейност на места ограничава консумацията на собствена храна няма да го коментирам. Така или иначе при екскурзионните, които правим, винаги разчитаме на храна на хижата, така че не сме имали “конфликт на интереси” с хижарите. Лично мен ме дразнят няколко други аспекта. Когато на такова място пристигнеш вир вода от някъде, се оказва, че няма къде да се стоплиш като хората, а камо ли да си изсушиш дрехите. Няма я вече класическата печка, в която бумтят дърва, в подножието и наредени обувките за сушене, премръзнали ръце, които да пресрещат топлината, която отделя и някъде в ъгъла на столовата да са накачени дрехи, които да изсъхват. Кръчмарския принцип на лесно достъпните хижи е запратил всичко това в миналото. В най-добрия случай може да ви посрещне камина. За съжаление около нея трудно се нареждат хора в кръг. Освен това трябва да сте късметлии да не се очаква група чужденци, които всеки момент ще посетят високопланинската кръчма, защото в такива ситуации премръзналата ви физиономия пред камината загрознява пейзажа.
Честно казано не мога да ги обвинявам “хижарите”. Взели са нещо под аренда, искат им едни пари и те трябва да ги изкарват отнякъде. Хижата трябва да се поддържа и развива и някак си логично се мъчат да търсят нови ниши от клиенти. Странното е обаче, когато от търсене на нови ниши, се оказва че истинските планинари са натикани в ъгъла, а предлаганите условията са доста под нивото на изискванията на разни пишман туристи (в крайна сметка хигиената е враг номер едно на туриста). В една такава ситуация туристите избягват хижата, а останалите оплюват хижата по форуми и тя запада.
Не мога да разбера все пак защо се налага да се стига до такива крайности и кой е виновен за това. Явно след преминаването ни към пазарна икономика нещо в целият бизнес модел на управлението на хижите е сбъркано.
20 август 2007
Етническа толерантност
Има нещо гнило в българската журналистика
17 август 2007
Образцово паркиране
От днес отварям още една категория в блога, която се казва “Селянии”. В нея смятам да слагам снимки на нещата, които ежедневно ме дразнят. Тъй като фотоапарата ми е обемен, това беше една от причините като си купувам GSM да държа да е с камера.
На горната снимка е даден автомобилът на водач, който успешно е покрил листовките за шофиране в центъра на София. Това, че е спрял за малко (но доста повече от 20 минути) за да си свърши някаква работа в близката административна сграда едва ли може да служи за оправдание, защото на 50 метра и в двете посоки на улицата има сини зони, които са предвидени точно за такива цели.
Що е то инфлация и има ли почва у нас?
От тази седмица си имам нов идол за говорене на глупости на тема икономика. Това е настоящият министър на икономиката, който след тези медийни изяви (линк1, линк2) определено утрепа конкуренцията. Напълно съм наясно, че част от блясъка се дължи да голямата “компетентност” на икономическите журналисти, но да не отнемаме приноса на господин Министъра. Като гледам с каква скорост почват да се ръсят глупости, ще взема да направя нова категория “Господари на икономиката”, където да си събирам възмущенията.
Как се провеждат разследванията?
14 август 2007
Една седмица в Рила
За съжаление се оказа, че може да бъде и по-лошо. Колкото повече вървяхме по пътя, след разговори със местните се оказа, че вместо да доближаваме хижата, тя се отдалечаваше и разстоянието набъбна да 16-17 km. Явно първите хора, които сме питали, са решили да не ни плашат. За капак на всичко заваля. Доста при това. Някъде над два часа сме си движили в доста проливен дъжд. Бях подгизнал до костите. Дъждобрана и хубавите обувки не помогнаха. В крайна сметка всичко си има граници. Това че се намираме в Рила не правеше дъжда много полезен. Късите ми панталони, които бяха добре намокрени, отделяха пяна при търкането ми с колената. Добре че последния час слънцето малко ни се усмихна. Едва ли съм бил по-радостен от пристигането на хижа (живота обича ирониите, на следващия ден бях по-радостен) и от това, че влизаш на сухо и топло те прави щастлив. Нищо, че в хижата няма една работеща печка, чрез която да си изсушиш мокрите дрехи. От сегашна гледна точка мога да кажа, че хижата е мизерия, но тогава не мислех така. Манджата не беше лоша, имаше добра GSM връзка, а от пекналото слънце след обилния дъжд над близкото езеро се издигаше хубава мараня.
На следващия ден отпрашихме към Рибни езера. Тъй като обувките нямаше къде да изсъхнат ги обух мокри. В началото беше кофти, но като взе да циркулира водата в подметките, нещата станаха поносими. В началото не валеше много или понеже се движехме в гора нещата бяха поносими. В момента, в който излязохме извън нея нещата започнаха да наподобяват картинката от предния ден. Не трябваше много време за да подгизна отново целия. Като набрахме височина се усещаше ниската температура. За това помагаше и силният вятър. Съжалявах, че не си взех ръкавиците. Беше голям клинч. Много голям. Вярно че съм брал и по-голям, но беше закратко. Тук мисълта, че остават още три часа до хижата не ми даваше мира. За капак на всичко започна да ми се привижда как дъждът се обръща на сняг. Скоро след този мираж започнаха да се появяват и първите снежни преспи. Може би това, което ме успокояваше, е че имаше и по-зле от мен. Този преход малко наподобяваше “Дългата разходка” на Стивън Кинг. Просто всяко спиране можеше да бъде фатално. Но вместо да ти теглят куршум, просто измръзваш. От облаците не се виждаха кой знае какви гледки, което беше жалко.
Определено като стигнах до хижата бях по-доволен от предния ден. Разбира се, и по-подгизнал. Още преди да ни настанят гледах да сваля колкото се може повече мокри дрехи от себе си, че положението беше нетърпимо. Не отне много време докато ни дадат някаква стая в която да се преоблечем, докато дойде водача на групата (бяхме се малко поразтеглили). Определено човек се чувства по-добре сух. Проснах дрехите на едни въжета и оставих обувките да си изцеждат на терасата. На четири пъти опразвах локвичките, които се образуваха в петите. За щастие в тази хижа имаше около какво да си сушиш дрехите. Не беше печка, а калорифер. По-добре от нищо. Лошото беше, че телевизорът и калориферът не могат да работят заедно, тъй като напрежението беше слабо. Проблемът не беше толкова в телевизора, колкото в сателитния приемник. Поради тази причина пропуснахме формулата. Тъй като на тази хижа седяхме две вечери, на следващият ден не пропуснахме сапунките. Дядото от кухнята си ги следеше изкъсо и всички мръзнахме дружно. За сметка на това не се класирахме за “Доктор Хаус”. Двата дни, изкарани на хижата, съвпадаха с дните с най-много валежи и не можахме да мръднем на някъде. От една страна защото времето беше лошо, а от друга, че не бяха изсъхнали обувките.
Хижа Рибни езера е доста откъсната от според рекламата на Мтел е оттатък края на света. Забравете за каквато и да е GSM връзка на по-малко от час и половина пеша в хубаво време. Храната в хижата не е от най-лошите (въпреки, че преди три години там бях ял или по-скоро опитал да ям най-странното месо в живота си) и може да си насладите добре на престоя там, стига да не ми се налага да спите в бунгало. Беше ужасно. Все едно спиш навън с тази разлика, че си на завет. За да бъдеш на сухо не е хубаво да си до прозорец. Едни тънки стени и прозорци с по едно стъкло. Спал съм с дълъг панталон, чорапи, тениска, пуловер, три одеала, на крайвай и умрях от студ. Определено не може да се спи да късно. Навън такъв вятър духаше, че се мислиш, че ще отнесе бунгалото. Успяхме да се справим с вратата на стаята, след като я подпряхме със стол и три раници. Това май да прави над 35 kg тежести.
Добре, че се оправи малко времето и потеглихме планирано към хижа Мальовица. Докато седяхме на хижата се чуваха мнения как трябва да се откажем и да се спуснем към Рилския манастир при първа възможност и от там евентуално, ако сме на кеф с транспорт да се преместим до ЦПШ Мальовица. Не валеше дъжд, но се движехме в облак и се усещаше леко ръмене. Аз бях доволен. Обувките ми бяха сухи и Gore-Tex мембраните се представяха добре. Предишните дни водата ми влизаше през глезена, а не от стъпването в локви. Почувствах влага в обувките си чак след 7-мия час преход. На друго мнение бяха хората, които бяха тръгнали с маратонки. Добре че беше една идея по-топло от предишния преход. На заслон Кобилeно бранище взехме заслужена почивка и изядохме храната от сухия пакет.
Лошото беше, че покрай облаците около нас, изпуснахме доста хубави гледки или поне така си мисля. Явно по друг повод трябва отново да се минава от там. Имахме малко напрегнато подсичане на Голяма Попова капа. По хлъзгавите камъни човек трябва да е доста внимателен. Добре че от мъглата не се виждаше къде може да паднем.
Заради мъглата някои не разбраха и кога минахме покрай заслона Страшното езеро. Езерото разбира се, също не се виждаше. За сметка на това минавайки покрай Маломальовишките езера, от дъжда бяха добре прелели и част от пътя беше под вода.
Когато взехме да се спускаме към хижа Мальовица времето взе да се пооправя и се заформиха интересни гледки.
Около хижа Мальовица заради мъхове или нещо друго камъните бяха доста хлъзгави. Въпреки добрите подметки веднага загубих сцепление. Успях да инкасирам едно-две подхлъзвания, които за щастие минаха без странични последствия. Форсирането на реката също бе емоционално.
На хижа Мальовица престояхме два дни. Достатъчно за да се стабилизира времето и да поизсъхнем след дългия преход. Хижата доста са я стегнали (както и следващите хижи от прехода), храната беше добра. Имаше топла вода, луксозни кенефи, но така и не разбрах има ли баня. По отношение на възможностите за сгряване, имаше камина, за която не беше ясно какъв е регламентът за подкарване. Хижарката беше “леееко” нервна.
В един хубав слънчев ден тръгнахме да катерим Мальовица.
Всъщност слънцето ни гря точно до втора тераса и когато започна голямото драпане се скри. Не се изпотихме много. Взехме заслужена почивка на горното Елино езеро.
Качихме се на върха, където някакви девойки предложиха да ни снимат цялата група. Груба грешка. Получиха към 10 фотоапарата. Спуснахме се по пътя към хижа Иван Вазов. Врътката над Урдиния циркус е доста красива.
Преди Вазов връх се отклонихме към хижа Иван Вазов, където и нощувахме. Доста приятно място. Като има предвид, колко е недостъпна хижата (снабдяват се през езерата) ситуацията там е доста добре. Кенефите са доста стегнати, а строят и баня. Хижарите там са симпатяги. Малко са скарани с понятието време, но това едва ли е от значение. Препоръчвам хижата на всеки. Може би трябва някой ден да се замъкна там за няколко дни да се разхода из Калините. Лично на мен това ми беше първото посещение на хижата. Преди 7 години бях чул, че там е станал инцидент (след пиянско спречкване тогавашният хижар застрелял турист) и я бях сложил в черния списък. По отношение на комуникациите и тази хижа е оттатък края на света, въпреки че на 300 метра в посока по реката на една скала човек можел да се закачи за някаква GSM клетка. Не ми се проверяваше верността на това твърдение.
На следващия ден потеглихме към езерата. Част от групата сви по Зелени рид и щурмува Харамията. По пътя за там се насладихме на танца на дановистите.
Гледката от върха е страхотна, но за съжаление докато стигнем дановистите бяха приключили с техния кръг.
Спуснахме се към хижа Рилски езера. Честно казано доста мизерно място, което по-скоро мяза на гаден ведомствен почивен дом, отколкото на хижа. Единственото му положително нещо беше, че имаше обща баня от 2 до 5 следобед. За сметка на това храната беше пълна мизерия. И други неща не ми харесаха, но може би ще ги опиша в друг постинг. Не препоръчвам да се мотаете там. На всичкото отгоре в района се заформят и някакви строежи.
След батисването на Банско и връх Тодорка, явно идва ред на Паничище и езерата. Да живее глобализацията.
Последната ни нощувка беше на хижа Скакавица. Там е построена и първата хижа в България. Настоящата хижа е построена върху основите на предишната, която е изгоряла преди доста време. Тъй като хижа Скакавица и доста близко е до предната хижа, то имахме предостатъчно време да се разходим до близкия водопад.
На вечерта запалихме традиционния за нашите екскурзионни лагерен огън. За него май ще пусна отделен пост, когато има време. На следващата сутрин по живо по здраво поехме към Паничище, където ни чакаше автобус за София. Макар по време на екскурзионното да отпаднаха 3-ма човека, всичко приключи благополучно. Беше яко гръндж, но и забавно.
RE: Парична политика ли?
13 август 2007
Ако си пил ...
Отново за полицейския произвол
Преглеждайки нещата от миналата седмица, през която се мотах по чукарите (надявам се скоро да напиша няколко поста за това) доста ме афектира следното видео за превишаване на правомощията на полицията.
Повечко текст по въпроса може да се намери тук. Едва ли това е единствения такъв случай, но за да се променят нещата смятам, че такова грубо отношение не трябва да се толерира.
03 август 2007
Бате Бойко и ремонтите
Тази година експериментът ще се повтори, но с няколко нови елемента. Ще се блокира за една седмица едно от основните кръстовища в центъра. Само че този път няма да го отнесат само водачите на автомобили, но и всички пътници на градския транспорт. Който не знае за какво става въпрос, нека види тук. Като се има предвид колко е натоварен човеко-потока на спирките около Орлов мост и как най-близката спирка на автобусите, които спират на него ще бъде на около два километра от него, мога да си представя за какво теглене на майни ще става на въпрос. Честно казано съм късметлия, че от утре се вдигам на планина и ще пропусна цялата шантава седмица.
Интересно ми е все пак защо се налага цялото това неудобство. Цариградско шосе скоро го кърпиха и си изглежда доста добре на общия фон на улиците. Едва ли нашите мутри са като принцесата с граховото зърно, че да усетят малка дупчица по пътя, возейки се в мерцедеса си с малко над 100 km/h. Единствената причина, за която се сещам са изборите. То с този ход електорат не се печели (поне не в София), но за сметка на това може да се приложи схемата на Софиянски - през ремонти комисионни в партийни касички. Все пак за печелене на местни избори в цялата страна не става само с рейтинг. Трябва и здрав финансов гръб.
01 август 2007
Бар на края на вселената и обслужването
Едно от заведенията, които не предлагат пици и доста ми допада е “Бар на края на вселената”. Предлагат доста нестандартни неща и като подсказва името, предлагат и коктейли. Чудесно място, където може да се разнообразите в края на работния ден и да пийнете нещо лекичко в компания. Принципно заведението се намира в “Студентски град”, но преди две години някъде отвориха бар и в центъра на София. Когато се мотая в центъра в търсене и закупуване на нещо е удобно място за питстоп и презареждане.
Пред няколко седмици, следвайки плана с питстопа, минахме оттам с Нелка за презареждане. Беше малко след 18 часа и заведението като цяло беше празно (т.е. имаше избор къде да се седне). Пльоснахме се на една маса и зачакахме сервитьорката да ни донесе меню, макар и да имахме някаква предварителна нагласа какво искаме. Разбира се, сервитьорката, ангажирана да се задява с едни младежи на съседната маса, реши да не ни забелязва. След десетина минути чакане решихме да поправим тази грешка. След пресрещане на траекторията й се докопахме до заветното меню, както и да поръчаме нещо за пиене. Пиенето почти веднага го донесе някаква нейна колежка, но явно на нашето девойче не и бяхме много симпатични, защото се наложи да почакаме може би още половин час за ни вземе поръчката. През това време заведението се пълнеше и някъде след първия час престой в него, дойде някакъв младеж, който ни помоли от масата да се преместим на бара, тъй като тази маса била резервирана, а нашето момиче забравило да я маркира като такава. Що за нахалство! Ако девойката беше по-сръчна отдавна да сме си тръгнали, а ако знаехме, че тази маса е резервирана, можеше да седнем на друга маса, вместо да се мъчим с някакви високи столове. Както и да, решихме да не го правим на въпрос. Малко след преместването дойде и манджата, презаредихме, не оставихме и стотинка бакшиш и отпрашихме. Масата, от която ни бяха изгонили, си седеше празна, а неприятното чувство на неудовлетвореност остана.