Околната среда

За 15 октомври 2007 е насрочена инициатива, която касае околната среда. Идеята е колкото се може повече блогъри да напишат постинг, който по един или друг начин да засягат тема свързана с околната среда. Тъй като всеки от нас има различни интереси, възприятия и гледни точки относно света, то темата може да се пречупи през доста ъгли и аз лично се надявам да се получи нещо крайно интересно.

Бизнес цикли и парична политика

Принципно избягвам да коментирам писанията на ИПИ и производни (то тя производната е една). Но този път не мога да се стърпя. Следният пасаж:

Едноличното определяне на лихвения процент от централната банка, както и възможностите й да въздейства върху кредитната политика на останалите банки поставят паричното предлагане под контрола на тази институция. Това обаче се явява основна причина за възникването на бизнес цикъла.

определено ме качва на черешата. Такова фундаментално неразбиране на какво е парична политика и защо се налага не бях срещал. Написаното е по вярност е еквивалентно на това, че хирурзите убиват хора, защото ползват режещи инструменти. Ако хирургът е некомпетентен сигурно може да утрепе някой, но това е далеч от общия случай, че да се правят генерализации.

Ако отворите някой учебник по макроикономика, ще видите, че именно чрез парична политика централните банки изглаждат шоковете и цикличностите в икономиката. Да, ако централният банкер е некадърен може да предизвика шокове, но това пак е далеч от общия случай.

GSM неволи

Не мина и месец откакто си взех новия телефон и се появи дефект. За съжаление той не е такъв, какъвто лесно може да се пренебрегне, тъй като засяга телефонните функции и телефонът мога за го ползвам за всичко друго, но не и да провеждам разговори. Тъй като е в гаранция, го занесох в магазина, от който го купих. И от там започнаха проблемите. Няма да казвам от коя верига съм го купил, тъй като поради небрежност на персонала, това може да Ви се случи (а според практиката и се случва) в повечето от веригите за продажба на мобилни телефони. Оказа се че през последния месец съм бил горд собственик на телефон, който не съм купил. Или поне формално така изглежда. IMEI номерът, написан на фактурата и гаранционната карта, не съвпада с този върху телефона. Мен това ме изненада доста неприятно. Имам развален телефон, без документ за покупка и без валидна гаранция. Наложи се да донеса и кутията на телефона. Номерът на нея съвпадаше с този от фактурата и гаранцията. Щеше и да е странно, ако не съвпада. Имам навика да проверявам такива неща. Явно при разглеждане на новодоставената стока, някой е разменил телефоните от две кутии. Човекът от магазина се оказа разбран. Призна ми гаранцията и ми преправи на ръка IMEI номера. Според него, така вече ставам формален собственик на телефонния апарат. Разбира се, аз не съм много успокоен от това развитие, защото за мен големият проблем остава. Покрай тази статия (Дневник нещо са се излакомили и искат абонамент за статии на повече от 2 седмици и това май ще е последната референция, която правя към тях) развивам параноя. В момента има човек, който формално е собственик на телефона, който имам. В случай на необходимост може да покаже документ за покупка и кутията на моят апарат е в него. Ако на този човек му откраднат телефона и той подаде оплакване в полицията, то ще излезе, че аз ползвам неговия телефон. Човекът от магазина каза да не се притеснявам, случвали са се такива неща, контактували са с полицията по подобни казуси и в такава ситуация нещата нямало да се развият неблагоприятно за мен. Аз мога само да се надявам, че ще е така и най-вече да не попадам в такъв казус. А междувременно трябва да си изградя навик да проверявам и номерата по самите джаджи, които купувам, а не само тези на опаковката.

Правителство vs. Инфлация

Новият Министър на икономиката ще ми стане голям любимец. Взел е да води сериозна борба с инфлацията. Според тази статия първата стъпка е да контролира цените в 11 града. Този контрол на първо време ще бъде наблюдение от фронтовата линия. Много похвална инициатива, още повече че това и сега се прави от НСИ. Те ако не наблюдават цените няма как да конструират ценовите индекси. Забавното е, че НСИ макар и формално да има някаква независимост е под шапката на Министерски съвет и имат доста топли връзки с Министерство на икономиката. Явно Петър Димитров им няма вяра на хората. Надявам се на по-късен етап, когато борбата загрубее, да не взима светлия пример на Зимбабве.

Все пак има ли нещо притеснително в инфлацията? Според мен не. Вярно тази година може да стигнем двуцифрена инфлация, но какво от това. Ако някой ми каже, че ще изгубим конкурентосособност мога да му се изсмея. Ако бяхме страна с нормално функционираща централна банка, която провежда политика на inflation targeting щеше да има ограничаване на паричното предлагане (при валутен борд се изисква голямо въображение за провеждането на такова нещо), което от своя страна щеше да доведе до поскъпване на националната валута и последиците върху конкурентоспособността щяха да са абсолютно същите.

Какви са факторите за това поскъпване? Основното поскъпване идва по линия на хранителните стоки и според мен има три основни причини. Те, без да претендирам за реда на значимост, са: ниско предлагане (дали е суша, наводнение или нещо друго, явно тази година реколтата не е много добра), поскъпване на световните цени (явно увеличаване на търсенето на биогорива променя относителните цени на основните групи стоки, като изстрелва хранителната група в небесата) и конвергенция на ценовите нива. За последното доста подпомага присъединяването ни към ЕС, отпадането на митническите формалности с Румъния и Гърция, което от своя страна допълнително стимулира търговията. Ако някой си направи труда да отиде на страницата на Евростат, ще види че ценовото ниво на хранителните стоки в България за 2006г. Е 51.4% от това ЕС15. Числата за Румъния, Гърция, Турция, Сърбия и Македония са съответно 65.8, 90.7, 77.4, 63 и 51.7%. Отпадането на пречките за търговия определено подпомага процеса за изравняване на цените, така нищо чудно не малко част от поскъпването да идва и от догонване на ценовото равнище на Румъния. В последното няма нищо лошо. Така или иначе, ако искаме да ставаме членове на еврозоната, е хубаво ценовото ни равнище да доближи максимално това на ЕС15.

Така че Петър Димитров и Правителството да вземат да спят спокойно. Все пак сме в пазарна икономика и ако някой реши да прави спекулация, друг ще вземе да направи конкурентно предложение. Борбата срещу естествените процеси да не е най-умното нещо, с което може да си запълва времето човек.

Строителството: сега около езерата, скоро и на други места

Днес попаднах на една статия в Дневник, която не ме кара да бъда оптимист за развитието на района около Седемте езера. На хижа Рилски езера и в момента е пълна трагедия, а не ми се мисли какво ще стане, когато се засили масовизацията. А пътят, който се прави до хижа Пионерска наистина е хубав. Пред очите ми два големи камиона се разминаха без никакъв проблем. Направо си е една планинска магистрала, която заедно със строящият се лифт ще прати селянията около езерата до върхови стойности. Дано протестите, които започват от следващата седмица да спрат тази глупост.

ТНТМ-то в градския транспорт

За шофьорите от градския транспорт предната врата е някаква свещена крава. Дотолкова се е развил култът към нея, че някои могат да ти дръпнат едно конско само поради факта, че си се подпрял на нея. Други за да си пазят личното пространство от пътниците просто не я отварят (не става въпрос само за частта съответстваща на водача). Явно тези традиции трудно се нарушават и в някаква степен са се пренесли и върху новите малки автобуси, където и двете секции на първата врата са за пътници. На някои рейсове съм виждал как шофьора, бивайки голям техничар, е направил така че да се отваря само едното крило и при нужда с бутонче да се отваря и другото. Обаче шофьорът на автобуса на снимката горе направо е избил рибата по селяния. Чисто механично спира отварянето на вратата, като я е застопорил. Да оставим настрана това как прицаква механизма за отваряне на вратите. Интересно ми е, ако утре реши да се качи някой инвалид с количка какво ще направи шофьорът.

Рекламите в блоговете

Блоговете, които редовно следя, ги чета през Google Reader, но някой път инцидентно (следвайки някоя препратка или просто някой ми е пратил нещо) отскачам по блогове извън reader-а. В такива ситуации се дразня, когато попадна на блог с реклами. Не ме дразнят толкова самите реклами (иначе да съм взел мерки за филтрирането им), колкото самия факт, че някой слага реклами на личната си страница. Явно хората ставаме все по-комерсиални. Поне да имаше някаква далавера, но до колкото разбирам няма.

Хижите, хижите ... или какво му трябва на туриста?

След последното екскурзионно взех повече да се замислям относно продукта, който предлагат българските хижи. Тези размисли допълнително бяха провокирани от разни мнения из форумите за отделни хижи, както и от някое и друго описание из блоговете. Като цяло всяка година ходя някъде за по седмица и през това време трупам впечатления за около 4-6 хижи. На база тези наблюдения мога да кажа, че по-свестните хижи се намират на по-трудно достъпните места.

Колкото и феноменално да звучи леснодостъпните хижи или не стават за пребиваване или трудно им се слага етикета хижа. В първата категория спадат основно хижи в Родопите (където конкуренцията от малки хотелчета е засмукала основните ползватели), въпреки че споменът ми от преди две години покрай транзитното минаване покрай хижа Вада в Рила не може да бъде засенчен от цялата мизерия в Родопите. Във втората категория спадат хижи, които се възползват от естествения им монопол (в крайна сметка в природен парк хотел не се строи лесно или поне не евтино) и се опитват да бъдат малко или много над стандарта за хижа. На пръв поглед изглежда супер. Чистичко и подредено и макар и да няма самостоятелни санитарни възли в стаите, наличието на топла вода не е под въпрос. Добре заредени барчета, а по някой път има и добро разнообразие на скара и бира.

Разбира се, хубавите неща свършват дотук. Това че добре развитата кръчмарска дейност на места ограничава консумацията на собствена храна няма да го коментирам. Така или иначе при екскурзионните, които правим, винаги разчитаме на храна на хижата, така че не сме имали “конфликт на интереси” с хижарите. Лично мен ме дразнят няколко други аспекта. Когато на такова място пристигнеш вир вода от някъде, се оказва, че няма къде да се стоплиш като хората, а камо ли да си изсушиш дрехите. Няма я вече класическата печка, в която бумтят дърва, в подножието и наредени обувките за сушене, премръзнали ръце, които да пресрещат топлината, която отделя и някъде в ъгъла на столовата да са накачени дрехи, които да изсъхват. Кръчмарския принцип на лесно достъпните хижи е запратил всичко това в миналото. В най-добрия случай може да ви посрещне камина. За съжаление около нея трудно се нареждат хора в кръг. Освен това трябва да сте късметлии да не се очаква група чужденци, които всеки момент ще посетят високопланинската кръчма, защото в такива ситуации премръзналата ви физиономия пред камината загрознява пейзажа.

Честно казано не мога да ги обвинявам “хижарите”. Взели са нещо под аренда, искат им едни пари и те трябва да ги изкарват отнякъде. Хижата трябва да се поддържа и развива и някак си логично се мъчат да търсят нови ниши от клиенти. Странното е обаче, когато от търсене на нови ниши, се оказва че истинските планинари са натикани в ъгъла, а предлаганите условията са доста под нивото на изискванията на разни пишман туристи (в крайна сметка хигиената е враг номер едно на туриста). В една такава ситуация туристите избягват хижата, а останалите оплюват хижата по форуми и тя запада.

Не мога да разбера все пак защо се налага да се стига до такива крайности и кой е виновен за това. Явно след преминаването ни към пазарна икономика нещо в целият бизнес модел на управлението на хижите е сбъркано.

Етническа толерантност

Някой съвсем съзнателно се мъчи да насади етническа нетърпимост обществото ми. Нещата явно набират критична маса и започват да се сформират организации, които май по нищо не се отличават от Ку Клукс клан. Не бих се учудил ако размириците в “Красна поляна” са предизвикани именно от хора с такива криворазбрани националистически схващания. Интересно ми все пак една такава организация в каква правна рамка ще функционира. Все пак едно е да си охранителна организация, а съвсем друго е да се правиш на правораздавателна (с каквото впечатление оставям от статията в Нетинфо).

Има нещо гнило в българската журналистика

Странно племе са това журналистите. Вместо да отразяват обективно информацията, търсейки сензация или просто поради некомпетентност, творят едни невероятни статии, от които в повечето случаи става ясно че под вола има не едно, а две телета. Ето например една симпатична (поне на снимка) журналистка от вестник Капитал се притеснила как безработицата у нас непрекъснато намалява и вече почти е стигнала средното европейско равнище, пък си стоим на опашката по процент на заетите. И така без да се познава материята, която се коментира, се почват едни високопарни изрази, все едно чета реч на Волен Сидеров. Ако авторката си беше направила труда да види как е разпределена икономическата активност по възрастови групи щеше да види, че единствените гнили работи са в сивото и вещество. Едно такова юнашко сравнение (като това, което е направила журналистката) на икономическата активност между страни води до глупави резултати поради различните структурни особености на отделните икономики. Така например в отделните страни хората се пенсионират на различна възраст, което грубо означава, че докато някой в България се радва на първата си пенсия, то в Дания (отличник според статията) съответните му връстници ще трябва да работят още 3 години. Като цяло основните разлики между България и “водещите” в това “сравнение” страни идва основно по линия на възраст на влизане в работната сила (в България икономическата активност на момчетата между 15 и 19 години за 2006 е 8.8%, докато в Дания същия показател е 64.6%) и по възраст на излизане от работната сила (по линия на възрастта за пенсиониране). Ако журналистката от Капитал си бе направила труда да проучи и да анализира какви са структурните различия в пазара на труда поради, които се получават сериозните разминавания в икономическата активност на началните и крайните възрасти на участниците в работната сила, вместо да се получи сегашния боклук, сигурно щеше да излезе много добра статия. Но какво да се прави, журналисти.

Образцово паркиране

От днес отварям още една категория в блога, която се казва “Селянии”. В нея смятам да слагам снимки на нещата, които ежедневно ме дразнят. Тъй като фотоапарата ми е обемен, това беше една от причините като си купувам GSM да държа да е с камера.

На горната снимка е даден автомобилът на водач, който успешно е покрил листовките за шофиране в центъра на София. Това, че е спрял за малко (но доста повече от 20 минути) за да си свърши някаква работа в близката административна сграда едва ли може да служи за оправдание, защото на 50 метра и в двете посоки на улицата има сини зони, които са предвидени точно за такива цели.

Що е то инфлация и има ли почва у нас?

От тази седмица си имам нов идол за говорене на глупости на тема икономика. Това е настоящият министър на икономиката, който след тези медийни изяви (линк1, линк2) определено утрепа конкуренцията. Напълно съм наясно, че част от блясъка се дължи да голямата “компетентност” на икономическите журналисти, но да не отнемаме приноса на господин Министъра. Като гледам с каква скорост почват да се ръсят глупости, ще взема да направя нова категория “Господари на икономиката”, където да си събирам възмущенията.

Как се провеждат разследванията?

Една статия от Mediapool, която дава насоки как се провеждат разследванията в България. В общи линии те привикват за справка в полицията и без да ти повдигат обвинения те карат да напишеш самопризнания, защото така било по-лесно (не става ясно за кой). Така или иначе те знаели, че си виновен и ако не ги слушаш ще стане по-лошо. Някой пак с трици лови маймуни.

Една седмица в Рила

Тази година екскурзионното ни летуване беше в Рила. Началната точка беше Семково. Рано рано хванахме рейс за Разлог и след кратък престой там, хванахме следващия рейс за Белица. От Белица ужким е могло да намерим някакъв транспорт до Семково, но нещо не ни се усмихна късмета. Та щем не щем, трябваше да се трамбова по асфалта до Семково. Местните ни успокоиха, че са само 12 km. Е какво да се прави, можеше и да е по-лошо. Макар и да беше ранния следобед, слънцето не печеше силно, а и минавахме покрай хубави градинки.

За съжаление се оказа, че може да бъде и по-лошо. Колкото повече вървяхме по пътя, след разговори със местните се оказа, че вместо да доближаваме хижата, тя се отдалечаваше и разстоянието набъбна да 16-17 km. Явно първите хора, които сме питали, са решили да не ни плашат. За капак на всичко заваля. Доста при това. Някъде над два часа сме си движили в доста проливен дъжд. Бях подгизнал до костите. Дъждобрана и хубавите обувки не помогнаха. В крайна сметка всичко си има граници. Това че се намираме в Рила не правеше дъжда много полезен. Късите ми панталони, които бяха добре намокрени, отделяха пяна при търкането ми с колената. Добре че последния час слънцето малко ни се усмихна. Едва ли съм бил по-радостен от пристигането на хижа (живота обича ирониите, на следващия ден бях по-радостен) и от това, че влизаш на сухо и топло те прави щастлив. Нищо, че в хижата няма една работеща печка, чрез която да си изсушиш мокрите дрехи. От сегашна гледна точка мога да кажа, че хижата е мизерия, но тогава не мислех така. Манджата не беше лоша, имаше добра GSM връзка, а от пекналото слънце след обилния дъжд над близкото езеро се издигаше хубава мараня.


На следващия ден отпрашихме към Рибни езера. Тъй като обувките нямаше къде да изсъхнат ги обух мокри. В началото беше кофти, но като взе да циркулира водата в подметките, нещата станаха поносими. В началото не валеше много или понеже се движехме в гора нещата бяха поносими. В момента, в който излязохме извън нея нещата започнаха да наподобяват картинката от предния ден. Не трябваше много време за да подгизна отново целия. Като набрахме височина се усещаше ниската температура. За това помагаше и силният вятър. Съжалявах, че не си взех ръкавиците. Беше голям клинч. Много голям. Вярно че съм брал и по-голям, но беше закратко. Тук мисълта, че остават още три часа до хижата не ми даваше мира. За капак на всичко започна да ми се привижда как дъждът се обръща на сняг. Скоро след този мираж започнаха да се появяват и първите снежни преспи. Може би това, което ме успокояваше, е че имаше и по-зле от мен. Този преход малко наподобяваше “Дългата разходка” на Стивън Кинг. Просто всяко спиране можеше да бъде фатално. Но вместо да ти теглят куршум, просто измръзваш. От облаците не се виждаха кой знае какви гледки, което беше жалко.


Определено като стигнах до хижата бях по-доволен от предния ден. Разбира се, и по-подгизнал. Още преди да ни настанят гледах да сваля колкото се може повече мокри дрехи от себе си, че положението беше нетърпимо. Не отне много време докато ни дадат някаква стая в която да се преоблечем, докато дойде водача на групата (бяхме се малко поразтеглили). Определено човек се чувства по-добре сух. Проснах дрехите на едни въжета и оставих обувките да си изцеждат на терасата. На четири пъти опразвах локвичките, които се образуваха в петите. За щастие в тази хижа имаше около какво да си сушиш дрехите. Не беше печка, а калорифер. По-добре от нищо. Лошото беше, че телевизорът и калориферът не могат да работят заедно, тъй като напрежението беше слабо. Проблемът не беше толкова в телевизора, колкото в сателитния приемник. Поради тази причина пропуснахме формулата. Тъй като на тази хижа седяхме две вечери, на следващият ден не пропуснахме сапунките. Дядото от кухнята си ги следеше изкъсо и всички мръзнахме дружно. За сметка на това не се класирахме за “Доктор Хаус”. Двата дни, изкарани на хижата, съвпадаха с дните с най-много валежи и не можахме да мръднем на някъде. От една страна защото времето беше лошо, а от друга, че не бяха изсъхнали обувките.


Хижа Рибни езера е доста откъсната от според рекламата на Мтел е оттатък края на света. Забравете за каквато и да е GSM връзка на по-малко от час и половина пеша в хубаво време. Храната в хижата не е от най-лошите (въпреки, че преди три години там бях ял или по-скоро опитал да ям най-странното месо в живота си) и може да си насладите добре на престоя там, стига да не ми се налага да спите в бунгало. Беше ужасно. Все едно спиш навън с тази разлика, че си на завет. За да бъдеш на сухо не е хубаво да си до прозорец. Едни тънки стени и прозорци с по едно стъкло. Спал съм с дълъг панталон, чорапи, тениска, пуловер, три одеала, на крайвай и умрях от студ. Определено не може да се спи да късно. Навън такъв вятър духаше, че се мислиш, че ще отнесе бунгалото. Успяхме да се справим с вратата на стаята, след като я подпряхме със стол и три раници. Това май да прави над 35 kg тежести.

Добре, че се оправи малко времето и потеглихме планирано към хижа Мальовица. Докато седяхме на хижата се чуваха мнения как трябва да се откажем и да се спуснем към Рилския манастир при първа възможност и от там евентуално, ако сме на кеф с транспорт да се преместим до ЦПШ Мальовица. Не валеше дъжд, но се движехме в облак и се усещаше леко ръмене. Аз бях доволен. Обувките ми бяха сухи и Gore-Tex мембраните се представяха добре. Предишните дни водата ми влизаше през глезена, а не от стъпването в локви. Почувствах влага в обувките си чак след 7-мия час преход. На друго мнение бяха хората, които бяха тръгнали с маратонки. Добре че беше една идея по-топло от предишния преход. На заслон Кобилeно бранище взехме заслужена почивка и изядохме храната от сухия пакет.


Лошото беше, че покрай облаците около нас, изпуснахме доста хубави гледки или поне така си мисля. Явно по друг повод трябва отново да се минава от там. Имахме малко напрегнато подсичане на Голяма Попова капа. По хлъзгавите камъни човек трябва да е доста внимателен. Добре че от мъглата не се виждаше къде може да паднем.


Заради мъглата някои не разбраха и кога минахме покрай заслона Страшното езеро. Езерото разбира се, също не се виждаше. За сметка на това минавайки покрай Маломальовишките езера, от дъжда бяха добре прелели и част от пътя беше под вода.


Когато взехме да се спускаме към хижа Мальовица времето взе да се пооправя и се заформиха интересни гледки.


Около хижа Мальовица заради мъхове или нещо друго камъните бяха доста хлъзгави. Въпреки добрите подметки веднага загубих сцепление. Успях да инкасирам едно-две подхлъзвания, които за щастие минаха без странични последствия. Форсирането на реката също бе емоционално.

На хижа Мальовица престояхме два дни. Достатъчно за да се стабилизира времето и да поизсъхнем след дългия преход. Хижата доста са я стегнали (както и следващите хижи от прехода), храната беше добра. Имаше топла вода, луксозни кенефи, но така и не разбрах има ли баня. По отношение на възможностите за сгряване, имаше камина, за която не беше ясно какъв е регламентът за подкарване. Хижарката беше “леееко” нервна.

В един хубав слънчев ден тръгнахме да катерим Мальовица.


Всъщност слънцето ни гря точно до втора тераса и когато започна голямото драпане се скри. Не се изпотихме много. Взехме заслужена почивка на горното Елино езеро.


Качихме се на върха, където някакви девойки предложиха да ни снимат цялата група. Груба грешка. Получиха към 10 фотоапарата. Спуснахме се по пътя към хижа Иван Вазов. Врътката над Урдиния циркус е доста красива.


Преди Вазов връх се отклонихме към хижа Иван Вазов, където и нощувахме. Доста приятно място. Като има предвид, колко е недостъпна хижата (снабдяват се през езерата) ситуацията там е доста добре. Кенефите са доста стегнати, а строят и баня. Хижарите там са симпатяги. Малко са скарани с понятието време, но това едва ли е от значение. Препоръчвам хижата на всеки. Може би трябва някой ден да се замъкна там за няколко дни да се разхода из Калините. Лично на мен това ми беше първото посещение на хижата. Преди 7 години бях чул, че там е станал инцидент (след пиянско спречкване тогавашният хижар застрелял турист) и я бях сложил в черния списък. По отношение на комуникациите и тази хижа е оттатък края на света, въпреки че на 300 метра в посока по реката на една скала човек можел да се закачи за някаква GSM клетка. Не ми се проверяваше верността на това твърдение.

На следващия ден потеглихме към езерата. Част от групата сви по Зелени рид и щурмува Харамията. По пътя за там се насладихме на танца на дановистите.


Гледката от върха е страхотна, но за съжаление докато стигнем дановистите бяха приключили с техния кръг.


Спуснахме се към хижа Рилски езера. Честно казано доста мизерно място, което по-скоро мяза на гаден ведомствен почивен дом, отколкото на хижа. Единственото му положително нещо беше, че имаше обща баня от 2 до 5 следобед. За сметка на това храната беше пълна мизерия. И други неща не ми харесаха, но може би ще ги опиша в друг постинг. Не препоръчвам да се мотаете там. На всичкото отгоре в района се заформят и някакви строежи.


След батисването на Банско и връх Тодорка, явно идва ред на Паничище и езерата. Да живее глобализацията.

Последната ни нощувка беше на хижа Скакавица. Там е построена и първата хижа в България. Настоящата хижа е построена върху основите на предишната, която е изгоряла преди доста време. Тъй като хижа Скакавица и доста близко е до предната хижа, то имахме предостатъчно време да се разходим до близкия водопад.


На вечерта запалихме традиционния за нашите екскурзионни лагерен огън. За него май ще пусна отделен пост, когато има време. На следващата сутрин по живо по здраво поехме към Паничище, където ни чакаше автобус за София. Макар по време на екскурзионното да отпаднаха 3-ма човека, всичко приключи благополучно. Беше яко гръндж, но и забавно.

RE: Парична политика ли?

Нелка е написала постинг относно паричната политика, която провежда БНБ. Тази институция е нагледен пример на поговорката "Къде го чукаш, къде се пука." Навремето, когато започна да расте кредитът, предприеха серия от мерки за затягането му, но за да не предизвикват паника се оправдаваха с текущата сметка. Сегашните мерки относно МРЗ отново не се заобикалят трудно и формално са въведени пак заради текущата сметка. Истинските причини ще останат в тайна, но предполагам, че са продиктувани от амбициите на няколко хора да вкарат България в еврозоната ASAP (без значение дали е готова) за да се уредят на хубави места в ЕЦБ. Тъй като влизането в еврозоната минава през членство в ERMII, което към момента ни се отказва формално заради текущата сметка, а иначе поради други причини, ръководството на БНБ са решили да се борят с формалната пречка. Има ли смисъл обаче? В един от докладите на UniCredit Group пише следното нещо: "The ECB looks anxious that once Bulgaria joins the ERM II, in practice, it will have little mechanisms to make sure Bulgaria follows the economic policy conducive to reaching a sustainable slowdown in inflation, while also preserving its strong performance as regards public debt, fiscal balance and stability of exchange rates. Entry into the ERM II means that Bulgaria would be just several years away from Euro adoption, while it appears that it would need several decades to achieve a high degree of sustainable convergence of its economy with those in the Euro zone.". Така че дори формално да се справим с тази пречка, ако ЕЦБ са преценили, че не сме готови, ще изникне друга формална пречка. Честно казано на мен ми писна решенията относно икономическата политика в България да се взимат под някакъв натиск да се харесаме навън. В крайна сметка, ако има някакви проблеми в икономиката, икономическата политика (фискална и/или парична) трябва да се фокусира върху тях, а не да замазва симптомите. Вярно, че след серия от икономически лупинги България може да изпълни формално всички критерии за членство в еврозоната, но е по-добре е да забавим членството с няколко години, отколкото да влезем неподготвени (за справка хаосът около преждевременното ни членство в ЕС).

Ако си пил ...

Като преглеждам коментарите относно катастрофата на Максим Ставийски оставам с впечатление, че фокусът се измества до това дали той е виновен или не за нея. Това, че той шофира след употреба на алкохол някак си остава на заден план. В крайна сметка всеки може да стане причина за пътно транспортно произшествия поради едно или друго обстоятелство и колкото да е внимателен на пътя не може да бъде застрахован от едно такова събитие. От друга страна шофирането след употреба на алкохол е престъпление (не е административно нарушение) независимо дали си причинил катастрофа или отнел човешки живот. Лошо е когато то се извършва от публични личности, още повече от лица на кампания да не се шофира пиян. В крайна сметка публичните личности като Максим Ставийски трябва да служат като еталон и да дават пример. Въпреки, че е дал много за България, искрено се надявам случаят да не се потули и да не се измъкне поради заслуги от строгостта на закона. Пък после Президента, ако ще да го помилва.

Отново за полицейския произвол

Като чета коментарите под статиите в електронните медии оставям с впечатление, че за повечето хора от българското интернет пространство (предполагам, че и не само за тях) основните проблеми в държавата са малко, но глобални, за които трябва сериозни мерки. Моето мнение е, че имаме много на брой дребни проблеми, повечето от които имат локален характер и ако се справим с тях живота ни ще бъде доста по-добър. В крайна сметка на мен ми е все тая дали ще осъдят Вальо Топлото, какви далавери е въртял Р.Овч., какво е агентурното минало на Първанов и всякакви подобни теми, които се въртят в пресата. За мен е важно аз да мога да работя спокойно, да се развивам, да ми е кеф от нещата около мен и т.н. Изпитвам по-голям неприязън от боклука, който правят съседите около мен или от това, че шофьорът на автобуса пуши, отколкото от далаверите, които върти някой. Според мен нещата в държавата ще си дойдат на мястото, когато всички ние си вършим съвестно работата, вместо да си чешаме езиците по “глобални” проблеми.

Преглеждайки нещата от миналата седмица, през която се мотах по чукарите (надявам се скоро да напиша няколко поста за това) доста ме афектира следното видео за превишаване на правомощията на полицията.



Повечко текст по въпроса може да се намери тук. Едва ли това е единствения такъв случай, но за да се променят нещата смятам, че такова грубо отношение не трябва да се толерира.

Бате Бойко и ремонтите

На Бате Бойко явно не му стига високия рейтинг, та е решил пред софиянци да вдигне и “рейтинга” на родата си. За целта ще прави основни ремонти на булеварди, които на външен вид да не изглежда да се нуждаят от ремонт, но за сметка на това ще направят страхотен хаос в графика на софиянци. Миналата година целта изпълни ремонтът на бул. Вапцаров. Основният трафик минаваше през кварталните улички и на който му се е налагало да ги ползва, много добре знае какви хубави три километрови задръствания ставаха. Най-забавното беше на нерегулираните кръстовища, когато се заформят по едни опашки от всички посоки. Недай си боже да стане катастрофа или на някой от строителните обекти им дойде времето да наливат плоча просто няма минаване. Лично аз в онези два месеца бая нерви похабих.

Тази година експериментът ще се повтори, но с няколко нови елемента. Ще се блокира за една седмица едно от основните кръстовища в центъра. Само че този път няма да го отнесат само водачите на автомобили, но и всички пътници на градския транспорт. Който не знае за какво става въпрос, нека види тук. Като се има предвид колко е натоварен човеко-потока на спирките около Орлов мост и как най-близката спирка на автобусите, които спират на него ще бъде на около два километра от него, мога да си представя за какво теглене на майни ще става на въпрос. Честно казано съм късметлия, че от утре се вдигам на планина и ще пропусна цялата шантава седмица.

Интересно ми е все пак защо се налага цялото това неудобство. Цариградско шосе скоро го кърпиха и си изглежда доста добре на общия фон на улиците. Едва ли нашите мутри са като принцесата с граховото зърно, че да усетят малка дупчица по пътя, возейки се в мерцедеса си с малко над 100 km/h. Единствената причина, за която се сещам са изборите. То с този ход електорат не се печели (поне не в София), но за сметка на това може да се приложи схемата на Софиянски - през ремонти комисионни в партийни касички. Все пак за печелене на местни избори в цялата страна не става само с рейтинг. Трябва и здрав финансов гръб.

Бар на края на вселената и обслужването

Прави ми впечатление, че пица вълната здраво е завладяла масовите заведения в София. Разбира се, освен пица са си обогатили менюто си със някакви салати и нещо като манджи, но все пак основния фокус са пиците. Сигурно си има и причина. Преди месец като се мотах в Германия питах един немец каква е типичната храна, която консумират, и той каза: пица! Обикновено заведенията, които не предлагат пици не са мнозинство в София и повечето от тях са тясно специализирани в някаква кухня (китайска, индийска, турска, мароканска, морска и т.н.).

Едно от заведенията, които не предлагат пици и доста ми допада е “Бар на края на вселената”. Предлагат доста нестандартни неща и като подсказва името, предлагат и коктейли. Чудесно място, където може да се разнообразите в края на работния ден и да пийнете нещо лекичко в компания. Принципно заведението се намира в “Студентски град”, но преди две години някъде отвориха бар и в центъра на София. Когато се мотая в центъра в търсене и закупуване на нещо е удобно място за питстоп и презареждане.

Пред няколко седмици, следвайки плана с питстопа, минахме оттам с Нелка за презареждане. Беше малко след 18 часа и заведението като цяло беше празно (т.е. имаше избор къде да се седне). Пльоснахме се на една маса и зачакахме сервитьорката да ни донесе меню, макар и да имахме някаква предварителна нагласа какво искаме. Разбира се, сервитьорката, ангажирана да се задява с едни младежи на съседната маса, реши да не ни забелязва. След десетина минути чакане решихме да поправим тази грешка. След пресрещане на траекторията й се докопахме до заветното меню, както и да поръчаме нещо за пиене. Пиенето почти веднага го донесе някаква нейна колежка, но явно на нашето девойче не и бяхме много симпатични, защото се наложи да почакаме може би още половин час за ни вземе поръчката. През това време заведението се пълнеше и някъде след първия час престой в него, дойде някакъв младеж, който ни помоли от масата да се преместим на бара, тъй като тази маса била резервирана, а нашето момиче забравило да я маркира като такава. Що за нахалство! Ако девойката беше по-сръчна отдавна да сме си тръгнали, а ако знаехме, че тази маса е резервирана, можеше да седнем на друга маса, вместо да се мъчим с някакви високи столове. Както и да, решихме да не го правим на въпрос. Малко след преместването дойде и манджата, презаредихме, не оставихме и стотинка бакшиш и отпрашихме. Масата, от която ни бяха изгонили, си седеше празна, а неприятното чувство на неудовлетвореност остана.